0
588

Хумор и сатира

Откъс от изданието, събрало хумористичните произведения на един популярен преди 1944 г. и по-късно забравен автор – Матвей Вълев. Съставител и автор на предговора е Мая Славова. 

Матвей Вълев (Димитър Христов Вълев) е роден на 21 октомври 1902 г. в Ямбол. През лятото на 1923 г. заминава за Берлин при своя брат и остава там седем години. От 1931 до 1934 г. живее в Бразилия. След завръщането си сътрудничи в периодичния печат със статии, очерци, репортажи, пътеписи, фейлетони. Известен е псевдонимът му Матвей Босяка. Един от най-популярните автори през 30-те и началото на 40-те години. Безследно изчезва на фронта – на 7 ноември 1944 г., край село Бугарени, Кумановско. Заради участието си във в. „Щурец“ на Райко Алексиев след 1944 г. е дамгосан като поддал се на „фашистки влияния“. 

Матвей Вълев, „Хумор и сатира“, изд. „Стилует“, 2018 г., съставител Мая Славова.

ХУМОРИСТЪТ МАТВЕЙ БОСЯКА

Мая Славова

За мнозина това име е непознато. Ясно е, че е псевдоним, но чий? Ще отговорят само неколцина специалисти – това е писателят Матвей Вълев, т.е. Димитър Христов Вълев, роден преди 115 години и не се завърнал от фронта на Втората световна война преди 73 години. Официално се смята, че е загинал, но има и конспиративна версия – не е убит, а през 50-те години е живял в Египет… Това е много привлекателен вариант, защото Матвей Вълев е известен като един от „скитниците“ в българската литература – през лятото на 1923 г., ненавършил 21 години, заминава за Берлин при своя брат и остава там седем години – до края на 1930. На 3 януари 1931 г. заминава за Бразилия и живее там до края на 1934 г. След като се завръща, сътрудничи в периодичния печат със статии, репортажи, очерци, пътеписи; пише разказчета и пиески за деца. Един от най-плодовитите и най-популярни автори през 30-те и началото на 40-те години на ХХ в., той издава сборника с разкази „Прах след стадата“ (1937), повестта „На котва“ (1938) и сборниците „Радост в живота“ и „Отсам и отвъд“, излезли през 1940 г. Българският читател по онова време е запленен от бразилската тематика и се вълнува от съдбите на героите му, съпреживява заедно с каубои, работници, емигранти, земевладелци и красиви креолки сюжети, развиващи се като в латино сериал.

Ако днешният читател поиска да разбере какво е писал Матвей Вълев, но не разполага с първите издания, излезли преди 9 септември 1944 г., той ще трябва да се задоволи само с три: „Отвъд и отсам. Избрани разкази“ (1957), „Избрани произведения“ (1975) и „Ферма в Сертон“ (1988). Те представят бразилските творби на писателя, няколко разказа от българската действителност и повестта „На котва“, със сюжет също от България.

Но освен „бразилски“ писател той е и активно пишещ талантлив хуморист. Всичките му „хуморески“, както сам той ги е наричал, са пръснати в периодичните издания и след като не са събрани в една книга, трудно се издирват и така остават неизвестни за широката публика. В „Отвъд и отсам. Избрани разкази“ (1957) са отпечатани 4 фейлетона: „Официално лице“, „Гости и гостенки“, „Правото и кривото“ и „Приказка“. В „Избрани произведения“ (1975) в раздела „Бележки“ са включени два фейлетона, които трябва да илюстрират хумористичното творчество на Матвей Вълев. Те са от в. „Щурец“ – „Жакет и цилиндър“ (1942), който съществува и в изданието от 1957 г., но е преименуван на „Официално лице“, и „Гости и гостенки“ (1943). И в двата фейлетона са направени редакторски промени, някои от които са със стилистична цел, а други – с определен политически привкус. В оригинала „Довечера в читалищния салон г. Зарко Пиперков от София ще държи сказка за новия ред“ в „Избрани произведения“ става: „…ще държи сказка за войната“. В оригинала самоуверена дама коментира политиката и казва: „Ако бях на мястото на Ромел…“. В „Избрани произведения“ този израз става: „Ако бях на мястото на тоя генерал…“. В „Гости и гостенки“ е съкратен абзац, който недвусмислено говори за лекото поведение на столична госпожица.

В повечето справочни издания се посочва, че Матвей Вълев започва да пише хумористични творби през 1920 г. и ги публикува в „Червен смях“ под името Матвей Босяка. Този псевдоним обаче липсва във вестника. Има друг – Пешо Босяка, който принадлежи на Петър (Туше) Христов Хаджиделев, който е братовчед на Христо Смирненски. Може би двама Босяци са били много, още повече че Петър Хаджиделев е по-възрастен (роден е през 1889 г.), членува в партията на Д. Благоев, факт, важен за издание като „Червен смях“, което партията стриктно следи и иска да види в него художествено средство на своята пропаганда – знак на тоя близък интерес и контрол на списанието имаме в запазеното Кюлявково течение, в което той на няколко творби е отбелязал: „Похвалена от Д. Благоев“ (цит. по А. Тодоров 1956). През 1920 г. Петър Хаджиделев заминава за Виена, но името му не престава да се появява в списанието.

Изследователят Стефан Великов (1990) предполага, че в „Червен смях“ Матвей Вълев се е подписвал като Пролетарий В. Този псевдоним обаче не е разкрит и не фигурира в „Речник на българските псевдоними“ от Ив. Богданов. Не е ясно дали авторът сам го е измислил, или е плод на редакторска намеса (след 1 май 1920 г. главен редактор става Д. Полянов, който трябва да пресече „вредното влияние на буржоазните хумористични издания, пренасянето от тях на нездрав буржоазен хумор“ (Тодоров 1956).

Под псевдонима Пролетарий В. в „Червен смях“ има четири хуморески: „Обявление“ (бр.17, 1920 г.), „Какво ще стане?“ (бр.44, 1920 г.), „На железопътната линия“ (бр.15, 1921 г.) и „Народополезни реформи (бр.27, 1922 г.). Христо Карастоянов се съмнява, че те са от Матвей Вълев: „В ранните му хумористични разкази не пише открито призоваващо към барикадите. Затова не е писал в „Червен смях“ (Карастоянов 1982: 131). Би могло да се спори по тази теза, защото, въпреки че не призовава открито към барикадите, социалната ангажираност е ясна, политическата също. Авторът все още прохожда в жанра и предстои да шлифова стила си, но откриваме някои елементи, които ще го характеризират и по-късно: познава живота на работниците от личен опит и използва дълги диалози, които напомнят на драматургично произведение („На железопътната линия“), има остроумни находки („Блока да се наложи –  може да се разбере двояко – още в идущите избори.“), както и сарказъм, насочен към буржоата и управляващите.

В „Червен смях“ откриваме един фейлетон, подписан с името Д. Вълев – „Из оня свят“, който несъмнено е негов, и е от бр.24, 1921 г. Ето защо според мен тази дата трябва да се приеме за начало на хумористичните публикации на Матвей Вълев, поне докато не се изясни със сигурност дали псевдонимът Пролетарий В. е негов.

За първи път Матвей Вълев се подписва Матвей Босяка в „Българан“, бр.20 от 1922 г. под кратката импресия „Песента на Босяка“. От този момент във всички издания, в които публикува хумористични и сатирични творби, той се подписва с този псевдоним. Изданията са: „Българан“, „Маскарад“, „Жило“, „Жупел“, „Пламък“, „Нарстуд“, в. „Съзнание“ (излиза в Детройт), в. „Ведрина“ (на А. Страшимиров), „Фронт на трудовоборческите писатели“ и „Щурец“ (на Райко Алексиев), където пише най-дълго време.

Ето какво казва Александър Жендов за ранните разкази на Матвей Босяка: „…хумористична бе само фабулата. Върху нея той рисуваше топло и човечно своите несретни герои, които съвсем не бяха весели. Спомням си някои на времето побързаха да го обвинят, че бил под чеховско и хамсуновско влияние. Но този укор, в който не липсваше доза истина, можеше да бъде само похвала.“ (Карастоянов 1982: 129).

Хумористичното творчество на Матвей Вълев може да се раздели на два периода: ранни творби (20-те и 30-те години на века) и хумористични разкази от в. „Щурец“, публикувани от бр.484 на 1942 г. до броя от 23 юни 1944 г.

Творбите на Матвей Босяка от първия период са много по-социално ангажирани, в някои случаи даже пропагандни. Те са дело на 23–25-годишен младеж, близък приятел на Смирненски, повлиян от Гео Милев, сътрудник на леви издания. Съгласна съм с Радка Пенчева, която обяснява редица черти от характера на Матвей Вълев с изповядваните от него идеи на анархизма: „Роден в един от центровете на теоретиците анархисти – Ямбол, той вероятно знае за делата на Георги Шейтанов и е чел статиите му. Сам възприема псевдонима Босяка – характерен за анархистите изобщо. Един от синонимите на съществителното „анархист“ е „босяк“ (Пенчева 2015: 73). Близки по дух са и други млади скитници от онова време – Борис Шивачев като гимназист основава Дружество на босоногите, членовете, на което решават да ходят боси, което облекчило най-вече бедните ученици, които нямали здрави обуща, а се срамували да ходят боси. Борис написва марш, който строените в редици „босоходци“ пеели из града.

Преди да стане Аржентински Иван Василев се подписва под хумористичните си творби Иван Босяков, а в Аржентина е Дескалсо, което означава същото. В „Литературна анкета“ Иван Аржентински споделя: „Тогава (в Поповската гимназия) бяхме в пълния смисъл на думата объркани глави. Бяхме врагове на строя, бунтувахме се, но дали сме комунисти, дали сме анархисти или някакви други „исти“, това не ни беше ясно“ (Славова 1988: 20). Фактът, че като ученик чете произведенията на Кропоткин, Бакунин и Малатеста, говори, че влиянието на анархизма сред тогавашните младежи не е за подценяване.

Преки доказателства за анархизма на Матвей Вълев нямаме, но за това говорят идеите, които откриваме в ранните му фейлетони – състрадание към бедните и желание да живее и работи сред тях, въпреки че произхожда от интелигентско семейство; недоволство от управлението на Стамболийски и саркастично отношение към личността му (приетият от дружбашките депутати в Народното събрание по личното искане на Ал. Стамболийски „Закон за разбойниците“ е насочен изключително срещу анархистите, а през март 1923 г. в Ямбол, по-късно и в цяла България, са избити без съд и присъда мнозина анархисти, след което правителството награждава редица офицери, жандармеристи и полицаи, отличили се в тези събития). Стремежът към безвластие, идеята за унищожение на стария свят, очакването на бурята, която ще го помете, проличават в сатирите му, публикувани в „Пламък“, „Нарстуд“ и „Съзнание“.

* * *
Във в. „Щурец“ Матвей Босяка отпечатва 97 (според други изследователи – Андрей Ташев, 2008, – са 100) хумористични подлистника между март 1942 г. и юни 1944. Тук проличава талантът му на вече утвърден белетрист, който увлекателно разказва най-обикновени случки, с оригинален поглед, без открита политическа пропаганда, с лека тъга и винаги със съчувствие към онеправданите. Единствено в броевете от началото на бомбардировките над София се появява неприязнено чувство към Англия и Америка, нещо нетипично за човек, когото сме свикнали да свързваме с чужди земи и благосклонно отношение към другия. Но това е напълно оправдано, след трагедията от януари 1944 г. Задължението да се осигурява качествен разказ или фейлетон всеки ден е криело опасност от изхабяване и в някои хуморески личи как авторът безуспешно се насилва да бъде остроумен. Затруднен при намирането на сюжети и превръщането им в добър литературен материал, талантливият писател все пак успява да се абстрахира от всекидневните грижи за оцеляване и създава няколко разказа с йовковско звучене – „Сватба“, „Музикален живот“, „Тих бял Дунав“. Подлистниците, които пише Матвей Вълев за този вестник, значително повдигат художественото ниво на изданието – независимо от това, че понякога се занимават с „дребни“ теми от всекидневния живот, че някои сюжети са подобни или се повтарят с малки вариации. Както отбелязва Вихрен Чернокожев в книгата си „Българският смях“, в. „Щурец“ е истинска „енциклопедия на народния живот“ (Чернокожев 1994: 141).

Тук откриваме характерния стил на писателя – кратки изречения, остроумен диалог, неочакван финал, наподобяване на скеч; други биха могли да се развият в пиеса или сценарий. Няма нито един фейлетон, написан на диалект – нито в ранните, нито в по-късните публикации, а този похват е изкушавал доста от съвременниците му хумористи. Матвей Вълев никъде не си позволява цинични или вулгарни изрази, хуморът е интелигентен, независимо кои обществени слоеве осмива.

Няколко творби са посветени на живота на артистите в тогавашните театри – откриваме ги както в първия, така и във втория период. Погледът на писателя е ироничен, понякога жестоко саркастичен, когато става дума за слабости и пороци в характера на актьори, прочути навремето, а и по-късно станали емблематични за българското театрално изкуство. Но благородният човек Матвей Вълев напълно разбира трудностите и превратностите на актьорския занаят и затова в „Щурец“ откриваме и добродушно намигване към приятелите от сцената. А за това, че познава театралния живот не само като зрител, говорят както пиеските му за деца и „Госпожата“, писана в съавторство в Елисавета Багряна, но и фактът, че от малък е съпричастен с театъра. В „Забравената роля“ разказва за малкото „пловдивчанче“, което артистичната трупа от София наема, за да изиграе детската роля в пиесата. Оказва се, че седемте реплики на ролята са достатъчни, за да се превърне малчуганът в градски герой, но съдбата не е предвидила съществуването на суфльора, който в крайна сметка изплашил детето и то забравило ролята си… А в края на фейлетона разбираме, че малкото пловдивчанче е самият Матвей Вълев.

Ако прочетем обръщението към читателите в първия брой на „Щурец“, ще видим, че хумористичните разкази на Матвей Вълев са в пълен синхрон с него:

Знаете ли що значи, когато в една, притисната от неволи къща запее Щурец? Поверието казва, че е на радост и на добро. Нашият весел Щурец няма никаква друга амбиция, освен да прилича на своя малък безгрижен съименник, който лете по поляни и градини, зиме край огнищата тананика своята безгрижна песен и пълни с веселие сърцата. Посрещнете с добро сърце веселия Щурец, защото той носи радост в притиснатия ви от неволи живот. Той ще ви разказва неуморно за безобидните жалостиви герои от градове и паланки, ще ви шепне весели истории за равноправките, за кикиморите, за тъщите и свекървите, сегиз-тогиз ще ви разказва весели клюки и интриги из обществото, ще се смее заедно с вас над своите и вашите недъзи, ще се закача с политиците и политическите партии, партийки, племена, групи, крилца и опашки и ще си свири безгрижно.
А когато зърне всички онези неща, които смущават вашето и неговото спокойствие, свирнята му ще се превръща на освиркване, правдиво и безпристрастно освиркване, каквото заслужават много лица, факти и събития в нашия притиснат от неволи живот.
Посрещнете с добро сърце веселия Щурец.

В „Речник на българската литература“ (1976) в статията за Райко Алексиев пише: „През 1932 г. основава в. „Щурец“, който в последните години на фашизма и през Втората световна война излиза като хумористичен полуофициозен вестник, подкрепящ фашисткия режим и воюващ срещу прогресивните сили в България“.

Ако под „прогресивни сили“ авторите на Речника са имали предвид спекулантите, черноборсаджиите, бездушните чиновници, партийните деятели, използващи положението си за собствени облаги, жените, които с флирт измъкват парите на новобогаташите, парвенютата и тъй наречения хайлайф – да, „Щурец“ воюва с тях. И много от хумористичните разкази на Матвей Вълев са точно срещу тях. За съжаление, клеймото, което поставят новите властници след девети септември 1944 г. върху Райко Алексиев и неговия „Щурец“, подпечатва донякъде и съдбата на Матвей Вълев. Отново в „Речник по нова българска литература“ (1994) в статията за Матвей Вълев четем: „Заради участието си в официалния в. „Щурец“ е причислен след деветосептемврийските събития към писателите, поддали се на „фашистки влияния“.

Заминавайки като доброволец на фронта, той е долавял тази заплаха. Известно е неговото писмо до редакцията на в. „Народна войска“, писано 20 дни преди фаталния 7 ноември 1944 г., когато е прострелян близо до Куманово:

Вярно е, че в близкото минало имам и грешки, и грехове. Но ако се оцени творчеството и държането ми, надявам се положителното да надделее. Днес, когато трябва да организираме всички сили за борба срещу старото и градеж на новото, би било и жестоко, и погрешно да се счупи перото на един писател, който искрено и въодушевено желае да работи заедно с всички напредничави сили за делото на ОФ. Нека бием врага, нека сега всеки от нас даде каквото може, пък после има време да чоплим миналото и ако трябва, да понасяме наказания и карантини.

Но името му вече е споменато в прословутата статия „Фашизмът в нашата литература“ на Борис Делчев, излязла дни по-рано във вестник „Работническо дело“. Въпреки че в своя „Дневник“ Борис Делчев пише: „Нито в моята статия, нито в печата изобщо е бил квалифициран като фашист или антинароден елемент, за да бъде травматизиран“ (Делчев 1995: 290), бъдещата литературна съдба на писателя е предопределена – да бъде сред забравените.

В предговора към избраните произведения на Матвей Вълев, издадени през 1975 г., Иван Сестримски пише по повод на хумористичните разкази на писателя: „Той, който обича да издава произведенията си в отделни книги и има тая възможност, не ги събира, ако не в няколко сборника, то поне в един, съдържащ подбрани разкази и фейлетони. Защото не всичко, което пише и публикува през тия три-четири години (имат се пред вид годините след 1940 г. – б.м., М.С.), може да се сложи под един отрицателен знаменател. В много от тях покрай недъзите на бързописа и недозряването проличава талантливият белетрист, който умее със завидна лекота и естественост да разказва, да се домогва до интересни творчески постижения. Това са златни зърна, разпилени в тези произведения от щедрата ръка на душевно богат човек, на даровит писател“. (Сестримски 1975: 21)

Оказва се, че Матвей Вълев е имал намерение да издаде хумористичните си творби и дори ги е събрал в отделно томче, както свидетелстват две негови писма. В първото – до Владимир Василев от 10 юли 1944 г. (обнародвано от Ст. Великов 1990) той пише:

…Взех един кабриолет и бях един ден при Георги Цанев. Оставих му книгата (хуморески и фейлетони) и после него го мобилизираха и книгата така си стои. А веднъж в София ме срещна един млад издател, поиска ми книга (хуморески и пр.), даде ми пари и тука му я приготвих. Те са други работи. Надявам се след 30–60 дни да излезе – но… ех, да – хубаво щеше да е, ако „Перун“ ми издадеше пръв книгата (има предвид „Ферма в Сертон“, която издателство „Перун“ е започнало да печата – б.р.), обаче всичко се обърка, а най-вече финансовото положение.

Второто писмо е до Георги Цанев и е от 31 октомври 1944 г.: „Драги Георги… една молба имам към тебе – не давай сборника ми в тоя му вид, ще има някои работи да заменя и други да поправя. (Става дума за сборника с непечатани фейлетони, за които писателят е помолил Георги Цанев да препоръча в Дановото издателство. Сега тази папка се съхранява от К. Апостолов, комуто я предаде през 1980 г. Георги Цанев)“ – цит. по Христо Карастоянов (1982).

Днес с удивление откриваме, че създадени преди повече от осемдесет години, фейлетоните звучат толкова актуално, сякаш са писани днес. Четем и се смеем, но това често е горчив смях и започва да ни мъчи мисълта – нима сме се променили толкова малко?

ЛИТЕРАТУРА

Великов 1990: Великов, Ст. Щрихи от биографията на белетриста. Писма на Матвей Вълев до Владимир Василев. // Пламък, 1990, бр. 2.
Вълев 1975: Вълев, Матвей. Избрани произведения. София: Български писател, 1975.
Делчев 1995: Делчев, Б. Дневник. София: Народна култура, 1995.
Карастоянов 1982: Карастоянов, Хр. Матвей Вълев. Литературно-критически очерк. София, 1982.
Макар 2013: Макар. Кои са причините за ямболската кървава епопея на българските анархисти. // Анархо-портал, 06.03.2013 <http://www.anarchy.bg/articles/koi-sa-prichinite-za-yambolskata-karvava-epopeya-na-balgarskite-anarhisti> (09.06.2017).
Матвей Вълев 1994: Матвей Вълев. // Речник по нова българска литература. София: БАН, 1994.
Пенчева 2015: Пенчева, Р. Американската тема у Матвей Вълев. // Америките ни. Том 1: Южна Америка и българската литература. Съст. Пламен Антов. София, 2015.
Райко Алексиев 1976: Райко Алексиев. // Речник на българската литература. Т. 1. София: БАН, 1976.
Славова 1988: Славова, М. Иван Аржентински: Литературна анкета. София, 1988.
Ташев 2008: Ташев, Андрей. Забравеният Матвей Вълев. // Електронно списание LiterNet, 26.04.2008, № 4 (101) <https://liternet.bg/publish22/a_tashev/zabraveniiat.htm> (09.06.2017).
Тодоров 1956: Тодоров, Ангел. [Предговор]. // Червен смях. София, 1956.
Чернокожев 1994: Чернокожев, В. Българският смях. София: Български писател, 1994.

ПРИКАЗКА

Трима братя останали без баща.
Първият свършил учение, започнал работа, пропилял наследството си и пропаднал. Вторият хванал перото, написал с получените пари няколко книги, издавал няколко списания и тоже се провалил. Третият станал разбойник.
Опитен бил той и никой не можел да го улови. Името му се понесло из цялата страна. Гонили го, търсили го, клопки му поставяли – напразно. Повикал царят един стар, опитен разбойник, който се бил покаял и живеел вече тихо и мирно, и се посъветвал с него.
– Ще се опитам – казал му оня и разлепил афиши: „Поканва се Павле разбойникът на конкурс“.
Явил се Павле. Решили: който открадне царската дъщеря, той е по-опитен и ще получи голяма награда.
Почнал старият. Въртял, сукал, събрал банда, нападнал двореца – победил, пленил царската дъщеря.
Дошъл ред на Павле. Взел той китара, приседнал под прозореца веднъж-дваж, попял. Чула го царската дъщеря, чула го царицата, чули го слугините, чули го перачките, влюбили се в него. И една вечер всички една по една се изнизали – първа царицата, втора дъщерята, последна – Марта бавачката. Повеселил се той през нощта с тях и на утрото ги представил обратно на царя, който щастливо си хъркал в празното ложе.
Чудили се всички, тюхкали се – такова нещо где се е чуло?
А Павле извършил още много подвизи, откраднал даже и стария разбойник.
– Нема какво – решили – по-опитен разбойник от този нема.
Повикал го царят и му казал кратко:
– Съставете кабинета!

„Маскарад“, 1922 г.

ДЪРЖАВНА ПАРА

Имало – така почва малката историйка – имало един човек и той бил през целия си живот секретар-бирник, все с държавна пара боравил, вземал и давал и никога нито един лев не му липсвал от касата. За да изтъкна още повече честността на тоя секретар-бирник, нека подчертая, че по онова време – в далечното приказно време, когато той е живял – по света не са били измислени нито бюджетно-контролните отделения, нито щабовете от финансови инспектори и контролни органи, така че честността си е била вродено качество, а не проявление на страх от окръжния затвор. Всичко по онова време си вървяло по простото счетоводство, машините се състояли само от карандаш и тефтер, а сметките били много по-точни от сметките на много днешни секретар-бирници, гдето си служат с най-модерни постижения.
Работил, значи, нашият човек и над работата застарял, пенсионирали го и ето че почнало тук да го боде, там да го наболява, ту стомах да го присвива, ту сърцето му да спира.
Усетил, другояче речено, че се готви да похлопа на вратата му гостенката, оная, кльощавата, гдето я рисуват с череп вместо глава, с бял саван загърната и с дълга коса през рамо.
Поуплашил се човекът, па като си нямал никого и си бил стар ерген, пратил да повикат братовия му син.
– Слушай, чичовото… – заговорил тихо пенсионираният секретар-бирник. – Стар съм вече. Чувствам, че ми иде краят.
– Не думай, чичо! – разтревожил се племенникът.
– Ех, чичовото, отброени са ми дните. А нямам дете, нямам жена и семейство, никого си нямам, ти си ми най-близък от всички. Наследник искам да те направя. Не е малко богатството ми. Ето на, тапиите са тук: три къщи и шест дюкяна, ниви, лозя и градини, старо злато и безчет книжна пара имам. Всичко това искам ти да го получиш. Кажи ми дали си съгласен, че да пиша завещанието.
Не скочил племенникът от радост. Прехапал той долната си устна и след дълго размишление така отговорил:
– Преди да ти кажа едно или друго, искам да зная, откъде взе ти всичкото това богатство.
Позамълчал си чичото, понадвесил се и смъмрил племенника:
– Отгде? Не знаеш ли отгде? Тридесет и девет години служба съм служил, заплата съм получавал. Оттам го имам. С труд е спечелено – нито от хората съм го ограбил, нито някой ми го е подарил.
Изправил се момъкът, изпъчил се:
– Зная, всичко зная. А като пресметна колко заплата си получил през цялата си служба, всичката да си я пестил и нито стотинка да не си харчил, със сложна лихва в банката да си я държал, пак не би могъл да имаш и една десетинка от твоето богатство. Затова не искам да ти стана наследник, че крадено имане мене не ми трябва. Това е. И търси си друг роднина да ти носи греховете.
Отишъл си глупавият момък, а пенсионираният честен служител мислил, мислил и повикал слугата.
– Ще идеш – заповядал му той – и ще повикаш всички мои близки и далечни роднини за утрешен обяд. Десет души са и аз един единадесет. Ще сготвиш добро ядене и ще извадиш от избата най-старо вино. Зер, иде време да се прощаваме едни с други и нека се повеселят, та да ме споменават с добро.
Събрали се роднините.
Дотътрил се болният до масата, седнал в големия стол във възглавниците отзад и от двете страни, изгледал всички, па се обърнал към племенника си и му казал:
– Я прескочи долу до касапина. Кажи му да отмери свинско сало едно ока. Ама да е точно една ока, нито драм горе или долу. Като го отмери, да го направи на топка. Както ти го даде, така го донеси.
Зачудил се момъкът, на езика му било да отвърне нещо, но отишъл, зер на болен човек не може да се възразява. Взел топката от една ока сало и я донесъл горе. Забавил се има-няма пет минути – тогава по касапите нямаше тия дълги хилядоглави змейове. (Намек за дългите опашки по онова време – Бел. ред.)
– Подай сега топката на татка си! – посрещнал го чичото. – Нека той я подържи малко и след туй да я подаде на леля ти. И тя като я подържи, да я подаде на кака Цанка и тъй нататък.
И така се изредили тогава всичките десет души роднини, всеки подържал мазната топка по няколко секунди, а когато се свършили роднините, поел я пак племенникът.
– Сега – разпоредил чичото, – сега ще идеш пак при касапина и ще му речеш да ти я премери. Точно гледай да я мери, ни драм долу или горе. Запомни колко е и ела ми кажи.
Понамусил се момъкът, ама отишъл, сторил каквото му рекли и подир малко се върнал.
– Колко е? – пита чичото.
– Точно една ока, чичо.
– Нещо драм долу или горе?
– Нито ексик, нито зайде – колкото си беше, пак е толкоз.
Чудят се роднините, чуди се и племенникът: полудял ли е богатият скъперник или вече му е дошъл часът, та не знае какво върши и какво говори.
А старият ги оглежда един подир друг и им казва:
– Покажете си ръцете, искам да ги видя.
Показват си всички ръцете.
– Е, като държахте мазната топка, какво им стана?
– Нищо не им стана, само гдето се омазниха.
Клати глава чудакът и се обръща към племенника:
– Слушай, чичовото – заговаря той, – ти вчера рече тежка дума. Набеди ме, че туй мое богатство не съм го спестил по честен път, а съм го крал. В сърцето ме бодна, като ми го каза туй нещо. Затуй те накарах да донесеш онази топка от сало. Ти я държа, всички я държахте – и пак си остана, колкото си беше, само вие ръцете с омазахте. Така е и с държавната пара. Да помниш, че и нея като я държи човек в ръцете си, без да я краде, без да я крие, те се омазват. Разбра ли? Това запомни и друг път не говори такива неща.
Поумнял оттогава племенникът и приел да стане наследник на богатствата на честния държавен служител. Забогатя след смъртта му и чак до днешни времена доживя.
Дядо е сега, мой близък приятел.
Седим си оня ден в кафенето. Той чете във вестника нещо за един закон, според който щели да дирят кой богат чиновник отгде е забогатял. Разказва ми тая история за чичо си, също като него така завършва:
– Няма безчестни служители, това си е. Че може ли толкоз пара да минава през ръцете им, пък те да не се омазнят! Щом парата не е ексик[1], какво ѝ е на държавата да знае, отгде чиновникът е взел богатствата си!
Прав е човекът.

[1] По-малко от теглото, недостатъчно.

„Щурец“, 1942 г.