1
2632

Хълмът на отровните дървета

40 години от края на режима на Червените кхмери

Притиснат от настъпващите виетнамски войски, които само за няколко дни в началото на януари 1979 г. стигат до столицата Пном Пен, Пол Пот се изтегля в северозападната част на Камбоджа, която продължава да контролира дълго след това и където доживява дните си цели 20 години след като пада от власт.

Слънцето се е вдигнало над хоризонта, лъчите му огряват морските вълни. Минава час, минават два, но то не помръдва, не се изкачва нагоре. Вълните също не трепват, равномерният им контур е застинал на та́блата на кревата. И слънцето, и вълните са от метал – тънки железни пръчки, огънати и заварени в проста картина. Горещо е и задушно. Прозорецът не се отваря, стените са на ръка разстояние, но не можеш да ги докоснеш, прикован си с железни пранги към железния креват. Чуваш само някакъв необичаен шум, някъде недалеч се стреля. Виетнамската армия е вече в града, съвсем скоро ще влезе и в затвора. Но ти няма да го доживееш. Надзирателите ще те убият преди това, без дори да можеш да помръднеш.

Леглото е още там, само зловонието отдавна е изчезнало. Зловонието на разлагащи се трупове, което е посрещнало виетнамските войници в S-21, един от многобройните затвори в Пном Пен и в цяла Камбоджа[1]. Бил е претъпкан с избити хора – последните затворници без късмет. За близо четири години само през S-21 са минали към 20 000 човека. А подобните места за мъчения в цялата страна са били над 150. За времето на садистичния си режим Червените кхмери избиват около една четвърт от населението на Камбоджа – повече от два милиона души. Половината от тях екзекутирани, останалите умират от изтощение, глад и болести в трудовите лагери. Провиненията, наказвани със смърт, са били много, а някои от тях са били „по подразбиране“ – ако си образован, знаеш чужди езици или дори само носиш очила. Ако по някакъв начин си бил свързан с предишното управление или просто си „богат“. После по сталински параноичната власт започва да избива и собствените си последователи. Управлението на Червените кхмери е продължило точно 3 години, 8 месеца и 20 дни. Така ми казваха всички камбоджанци, с които разговарях по темата. Тази педантичност в отброяването първо ми се стори прекалена, но после си дадох сметка, че всеки ден е бил от значение, всеки ден е означавал няколко хиляди човешки живота.

Леглото, макар и с пранги, е било лукс, привилегия за по-специалните затворници. Такива са били „враговете с партийни билети“, най-вече високопоставените. Те дори са били сами в стая. Останалите са обитавали съвсем тесни килии или направо са ги нареждали един до друг на пода, оковани в срещуположни посоки, за да се съберат повече. Така е било за простосмъртните. Но нито тяхната смърт е била проста, нито тази на партийците. Средният престой в затвора е бил 2-3 месеца. Месеци на всекидневни изтезания до изтръгване на признание, жив или мъртъв. Ако все пак си оцелял, след подписване на признанието следва извозване до така наречените Полета на смъртта – пунктове за избиване с метални пръти, лопати, брадви – амунициите са били скъпи и не са достигали. Сред загиналите има и чужденци – такива, които не са успели навреме да избягат от страната, или дори напълно случайни хора, като мореплаватели, имали неблагоразумието да се озоват близо до камбоджанския бряг, заради което са били арестувани, изтезавани и накрая умъртвени. Режимът е силно ксенофобски и националистически, вдъхновен от величието на древните кхмери. Затова избива не само собствената си интелигенция, но и малцинствата в рамките на държавата, от които най-много пострадва виетнамското.

„Бях дете тогава – казва ми Сопхип, 46-годишен камбоджанец. Аз и брат ми, по-голям от мен, бяхме в детски лагер. Работехме, събирахме тор. Бяхме постоянно гладни, нямахме право да ядем сами извън посоченото време и място за хранене, но гладът ни караше да търсим и друга храна, въпреки страха от наказанията. Ловяхме жаби, насекоми. В спомените ми се е запечатало как веднъж брат ми уби жаба, която намери до септичната яма. Даваше ми и на мен от нея, но ме удряше, когато се опитвах да захапя цялото парче.“

Никакъв личен живот за никого. Изпатили са си най-вече гражданите – главните врагове на новата власт. Пном Пен е масово обезлюден, другите градове също. Жителите им са пратени в трудови лагери по селата, където без никакви селскостопански умения е трябвало да добиват реколта, трикратно по-голяма от добиваната преди това, в дочервенокхмерското време. Семействата са били разделяни. Мъжете в лагери за мъже, жените – в женски лагери, децата след 4-годишна възраст – в детски. Можело е да се виждат рядко и само с разрешение на властите. Не са имали право на никакви притежания, личните вещи и покъщнината се изземвали. Разполагали са единствено с дрехите на гърба си – черна пижама, сандали, направени от употребявани автомобилни гуми, шал, който служел и за пешкир. Дрехите се давали от правителството, храната – също. Правителството уговаряло и женитбите, често между непознати, сватбите били масови. В лагерите се работело без почивен ден.

„Има ли убити от твоето семейство“, питам Сопхип. „Не, няма. Но татко, който беше търговец и прекупвач, се побърка. Иначе имам чичовци и братовчеди убити. Избиваха семейства до крак, за да няма отмъщения.“

Нулевата година. Всеки кървав революционен режим започва свое летоброене. Червените кхмери наистина нулират историята, като в същото време я и приключват – твърдят, че с един „гигантски скок“ прескачат ненужните етапи и се озовават направо в комунизма. Екстремният аграрен маоизъм на Пол Пот цели да създаде едно примитивно селско общество, което да си е самодостатъчно в задоволяването на потребностите си. Първобитен комунизъм по подобие на организацията на живота на земеделските племена в североизточната част на страната, сред които Пол Пот живее известно време. Камбоджа се изолира напълно от останалия свят. Частната собственост е национализирана, училищата и библиотеките са затворени. Вестниците са спрени. Парите са унищожени. Търговията изчезва.

Салот Сар, лидерът и идеологът на Червените кхмери, сам измисля прозвището си, с което е известен. Пол Пот означава „потенциална политика“. Преди обаче да приведе в действие политиката си, се е образовал във Франция, бил е и учител в Камбоджа. Свидетели казват, че бил тих, спокоен човек, с дар слово и дори обаятелен по някакъв начин, умеел да убеждава. По обърканите закони на историята Пол Пот идва на власт с помощта на краля на Камбоджа, Нородом Сианук, който се съюзява с него срещу опозицията. Военната подкрепа идва от Виетнам и Лаос – Виет Конг и Патет Лао са вече калени във войната с американците. Съюзът между роялисти и комунисти е бил объркващ и за местните. Много от войниците мислели, че се сражават за краля, а всъщност докарали на власт една от най-репресивните диктатури на ХХ век. Много скоро след като Червените кхмери вземат властта, кралят, довчерашният съюзник, се озовава под домашен арест в двореца си. Парадоксално, но не друг, а пак комунистически Виетнам е този, който отървава камбоджанците от кошмара на Червените кхмери. Притиснат от настъпващите виетнамски войски, които само за няколко дни в началото на януари 1979 г. стигат до столицата Пном Пен, Пол Пот се изтегля в северозападната част на Камбоджа, която продължава да контролира още много време след това и където доживява дните си цели 20 години след като пада от власт и без да бъде ефективно осъден за престъпленията си.

Червените кхмери участват активно в политическия живот на Камбоджа и след официалното падане на режима. Дори и сега, четиридесет години по-късно, на високи управленски позиции в Камбоджа има хора, били част от този режим. Да не забравяме, че повечето активни дейци на Червените кхмери са били съвсем млади хора, сред екзекуторите е имало и юноши. И са били достатъчно многобройни, за да си дадеш сметка, че по сегашните улици на Камбоджа често се разминаваш с хора, които някога са извършвали чудовищни зверства. Питам Сопхип какво е в момента отношението на камбоджанците към режима на Червените кхмери. „Като цяло отрицателно, но има много хора, които твърдят, че тогава е било хубаво“, беше отговорът.

S-21 е кодовото име на някогашния затвор в центъра на Пном Пен, сега превърнат в Музей на геноцида. Мястото има и друго име – Туол Сленг, което в превод от кхмерски означава Хълмът на отровните дървета. Сградата на затвора е бивше основно училище, преустроено бързо и нехайно в място за изтезания. Там срещнах Чум Мей – един от едва единадесетте оцелели човека в непредставимия ужас на Туол Сленг. От 20 000 души, пратени в затвора, оцеляват само единадесет, от които четири деца. Чум Мей ми каза, че са го пощадили, защото е поправял пишещите машини в затвора. Извадил е втори път късмет, задето не са го ликвидирали при оттеглянето от затвора, а са го взели със себе си. По пътя на отстъплението към него се присъединяват съпругата му и сина му, когото той не е виждал, защото се е родил, докато е бил в затвора. За кратко. Един ден ги подкарват всички в полето и започват да стрелят по тях. Той пак оцелява, за трети път, но не и жена му и детето му. Сега Чум Мей е на 88 години. Издал е книга със спомени от затворническите години и я продава на туристите в Музея на геноцида, където често може да бъде видян. Оженил се е пак и има шест деца. Животът продължава. Слънцето се е отместило от металната та́бла на кревата и отново пълзи нагоре в небето.

Емил Данаилов е журналист, фотограф и пътешественик, той беше главен редактор на списание „Одисей”, което представяше най-интересните дестинации в България и извън нея.

Снимките в публикацията са на Емил Данаилов.

[1] Името на държавата е многократно променяно през ХХ век. По време на режима на Червените кхмери тя се нарича Кампучия/Демократична Кампучия. Макар и в момента официално да се нарича Камбоджа, камбоджанците продължават да я наричат Кампучия. За удобство в текста навсякъде я изписвам Камбоджа, както е прието да се нарича в Западния свят.

1 коментар

  1. Патологичната идея на Пол Пот не е била да нулира и спре историята,а да я върне с десетки хиляди години назад в ПРЕДИСТОРИЧНОТО време на първобитната епоха!!! Когато не е имало не само граждани и селяни,но дори и племена. Само една първобитна маса от получовеци ровичкащи по земята. Разбира се за това уродливо и анти-човешко връщане „назад към Природата“ не трябва да правим отговорен и романтика Жан-Жак Русо. Откъде-накъде! Той Пол Пот е виновен,че погрешно и буквално,(а как иначе?!),е разбрал Теорията му за натуралния човек. До какви зловещи бездни ни докарва това простолюдие! Как всяка високо интелектуална идея попаднала в главите му се изражда! Трябва с всички сили да пречим на селяните да вземат властта. Само интелектуалци по върховете на държавата. И така светът ще стане прекрасен и съвършен!
    Но не и този,земният свят.
    П.П.
    Да не се подвеждаме по наименованията. Включително и когато някой е решил да нарече утопията си с оксиморона „Селски комунизъм“,(?!).