0
830

Хюго Рейс и фаталистичният минимализъм на пътуващия трубадур

Hugo_Race_phhoto_by_Corrado_Vasquez-1
Фотограф: Корадо Васкес

Един от най-оригиналните представители на мелбърнската независима сцена от времената на пост-пънка до наши дни отново идва в София. На 11 юни Хюго Рейс ще закрие 13-ото издание на Alarma Punk Jazz в малката зала на Mixtape 5.

Две години след краткото турне на Fatalists, организирано от радио фестивала „Аларма Пънк Джаз”, Хюго Рейс пак е в София. Този път със соловото си творчество, което е хем специфично (оголени песни-откровения за полуакустична китара и нисък магнетичен глас), хем носи по нещо от останалите проекти, от които познаваме Хюго Рейс като музикант – стаената предексплозивна енергия на The Bad Seeds и The Wreckery, тежкия блус на The True Spirit, ембиънт-атмосферата на Transfargo и Sepiatone, африканските китарни рифове на Dirtmusic, чистия звук на Fatalists. В тези песни са и всичките влияния, които Хюго има от ранните си години – делта блусът, който са слушали в огромни количества заедно с Ник Кейв и Мик Харви още преди създаването на The Bad Seeds, психеделик рокът, дарк-кънтри фолкът… Освен това тук говорим и за един от най-запомнящите се ниски гласове в съвременната англоезична музика, а самият факт, че в рамките на по-малко от два месеца (от края на април насам) той е третият вокалист от тази категория, който посещава София след Дейвид Юджийн Едуардс (Wovenhand) и Томас Джеферсън Каугил (King Dude), идва да покаже, че определени ниши в музиката вече са достъпни и по нашите земи, иначе традиционно ориентирани към по-лековати поджанрове на рока и блуса. Концертът е в четвъртък, 11 юни, в малката зала на клуб *Mixtape 5* от 21.00ч., а след полунощ Хюго ще пуска любимата си музика и ще раздава автографи в Neu!Berlin. Тук ви предлагаме кратко интервю с него, направено по телефона преди няколко дни в най-малко натоварения отрязък от турнето. Цветан Цветанов разговаря с Хюго Рейс за визионерството в музиката, за различните подходи към създаването на различен тип произведения и за най-новите пътища в творчеството му, отвеждащи го често до другия край на света.

Да започнем от пътуването – пътуването с група и пътуването сам…

Различно е като осмисляне – пътуването сам и пътуването с приятели или въобще с група хора. А в музиката тази разлика е дори още по-изразена: да пътуваш сам и да изнасяш концерти е вълнуващ начин да допуснеш публиката до същината на това, което правиш. Няма я звуковата преграда между теб и реалността или между теб и хората, които слушат. Изложен си на показ отвсякъде и усещанията за нещата, които стават с теб по време на пътуването или на сцената, са много по-изострени. И смятам, че това е най-трудното нещо за един музикант – да пътуваш и да изнасяш концерти сам. Преживяването е и приятно и ще продължа да правя такива турнета и в бъдеще… В момента работя по такъв албум, който е в голямата си степен солов. Харесвам този акустичен минимализъм, когато фокусът попада повече върху писането на песни и едно от нещата, които правя на това турне, е развиването на точно такива песни, които се раждат, докато пътуваш сам.

Т.е. в София ще чуем и песни, които никога преди не сме слушали…

Да, ще имате възможност да чуете поне половината от следващия ми албум на концерта в София. Песните са в насока акустичен психеделик рок и носят нещо от духа на 60-те и началото на 70-те – поне усещането ми за тях е такова.

А понякога адаптирате ли песни, писани за някоя от групите ви, към соловия формат или преднамерено го избягвате? Защото буквално преди две седмици излезе албумът ви с The True Spirit, който също съдържа доста нов и интересен материал…

Не, наистина гледам да не смесвам нещата. Песните в новия албум на The True Spirit са писани заедно с останалите членове на групата и биха загубили много, ако съавторите ми не са на сцената с мен. А в Dirtmusic всички песни ги пишем заедно с Крис Екман… Повечето неща, които правя с групите си, са резултат от съвместна работа, а това турне е посветено по-скоро на моите собствени виждания за писането на песни, за същината на писането на песни.

Интересно място в дискографията ви заемат именно тези солови албуми. От една страна сте автор на стотици песни – ако вземем сумарно групите ви The Wreckery, The True Spirit, Fatalists, Dirtmusic и т.н. през последните 30 години. А от друга, соловите ви албуми, които познаваме – Between Hemispheres от 2011г. и No, But It’s True от 2012 – са в съвсем различна посока: първият е инструментален психеделк-ембиънт, а вторият – авторски препрочит на Ленард Коен, Брус Спрингстийн, Литъл Уолтър, Бари Уайт и други класици от ХХ век…

А, Between Hemispheres съдържа музика, която наистина обичам да свиря, но мисля, че този албум обърка много хора, когато се появи. Цялата ситуация беше объркваща за публиката – издадох този експериментално-електронен албум, изцяло инструментален, под собственото си име и веднага след това пуснах албум с психеделик-фолк песни. Мисля, че следващия път, когато реша да запиша нещо наистина авангардно, какъвто е албумът Between Hemispheres, то няма да излезе под името „Хюго Рейс”, а под името на някой проект като албума ми с Transfargo отпреди 10 години, който е малко или повече в същата насока като Between Hemispheres. Със сигурност ще имам и друг албум в тази крайност в бъдеще – с инструментална атмосферична музика, но няма да е скоро. В момента ме занимава не толкова съблазняването на публиката с абстрактно звучене, отколкото  контактът с нея посредством песни.

А какво можете да ни разкажете за новия албум Evelate My Love на The True Spirit – за нас, слушателите, това си е нещо като голямо завръщане към тази група, тъй като имаше дълга пауза между предишния албум с The True Spirit 53rd State от 2008 г. и този?

Групата си има доста дълга история. Събрахме се през 1990 г., което прави 25 години оттогава. Изградили сме си звучене, което си е наше и което е различно от другите ни проекти, и просто в един момент почувствахме нуждата да запишем нов албум. Идеите, вижданията и звученето, които споделяме в The True Spirit, са нещо, което аз лично не съм имал с никоя от другите си групи, но тъй като не живеем на един и същи континент, най-трудното е да се съберем заедно за дълго време. Така че за този албум се договорихме в него да участват само членовете на групата, които живеят в Австралия – общо петима човека. Което не значи, че ще спрем да работим с музикантите от The True Spirit от САЩ и Берлин, но за този албум специално имахме нуждата да го създадем по стария начин – пребивавайки на едно и също място дълго време. Сигурно следващият, ако е в пълен състав, ще звучи съвсем различно от този. Но просто почувствахме, че този албум трябва да бъде създаден по добрия стар физически старовремски начин. Отне ни три години – наехме една къща близо до Мелбърн и наистина договорката ни беше да прекараме възможно най-дълго време заедно, за да развием идеите си – без натиск и предварителни очаквания, разбира се. И за тези три години усетихме, че албумът се създава сам, по най-естествен начин, нямаше нужда да го конструираме – всичко започна да си идва на мястото от само себе си. И този албум е наистина съвместно дело между мен и останалите четирима музиканти. Така е в The True Spirit – ако само аз пишех цялата музика, тогава не бих имал нужда от такава група, а тук е тъкмо обратното – всичко създаваме и развиваме заедно. В албума излязоха 10 песни, а общо са 16, като останалите ще пуснем в отделни ЕР-издания. Така че това си е групова работа – продукт на истинско сработване на музикантите във времето и пространството. Често днес албумите се правят от дистанция, което понякога се получава, но понякога е много трудно да почувстваш какво иска да ти каже човекът, който е на другия край на света. Та затова имахме нужда наистина да сме в едно помещение за дълъг период от време, за да създадем именно такъв албум.

А коя е основната разлика между текстовете на песните на The True Spirit и соловото ви творчество?

Смятам, че между соловите ми представления (а това е вярно също и за Fatalists, защото много от песните за тази група съм ги писал така, че да мога да ги представя и сам на сцена) и песните на The True Spirit разликата си идва естествено, защото когато излизаш сам на сцената, няма как и текстовете ти да не са по-лични. Не можеш да изречеш лъжа примерно. Соловите песни разказват истории, но те са малко по-лични. Освен това, когато си сам на сцената и гледаш хората в очите, това също влияе върху песните, които пишеш след това. За разлика от много от песните в новия албум на The True Spirit, които са по-абстрактни като текстове и доста сюрреалистични… На соловите си концерти усещам себе си повече като фолк- или кънтри певец от миналото – нямам предвид фолк- или кънтри певец по старомодния начин, а само, че песните са много лични, минималистични и говорят директно на хората – без медиацията на някакъв необикновен език или образност. В тази солова програма има и песни, писани от други хора, почти всички версии ги познавате от албума No, But It’s True, а има и някои нови. Но тези песни съдържат същото послание като песните, които аз самият съм писал – те са като разговор между приятели, които седят един срещу друг – има една задушевност в тях.

Какво става със западноафриканския ви проект с Крис Екман Dirtmusic? Гледал съм ви след втория ви албум (съвместно с туарегската формация Tamikrest от Мали). Но смея да заявя, че следващите два албума – Troubles (2013) и Lion City (2014) с участието на Бен Забо, Амината Уасадже Траоре и Самба Туре – са най-интересната и запомняща се продукция с малийски музиканти, която въобще съм слушал през живота си.

Благодаря. Да, получи се нещо много различно от това, което хората са свикнали да идва от Мали. Мисля, че защото двамата с Крис Екман сме доста различни като автори сами по себе си, когато свирим заедно в Dirtmusic винаги сме ориентирани към неща, които никога не сме чували или създавали преди, а не просто към обичайното. Винаги сме подготвени да експериментираме и работихме дълго по подготовката на тези записи през 2012 г. в Мали, но мога да кажа, че тези записи за мен ще останат незабравими също така и поради факта, че точно тогава мрачната и драматична политическа ситуация се усещаше във въздуха през цялото време…

Това напрежение определено го има и в песните – трептенето, параноята, угнетяващата атмосфера. Слушал съм и други албуми, записвани по време на гражданска война в други точки на света, и тук също я има тази, как да я нарека – непреднамерена, но болезнена документалност.

Да, всичко това се чува на записите. Напълно. Никога преди не съм участвал в подобни звукозаписни сесии. Може би и поради това Troubles и Lion City звучат толкова специфично – защото много неща се случваха по едно и също време. Не беше просто като да отидат двама бели алтернативни музиканти и да запишат албум с местни музиканти. Ние направихме тези записи с конкретни хора в конкретна ситуация, по време на гражданска война. И всичко това е оставило своя отпечатък. И дори искахме да се върнем в Мали и да запишем и трети албум, но повечето от музикантите, с които работихме по тези записи, сами ни разубедиха, насочвайки ни към изключително интересни тамошни музиканти, които сега живеят в Европа. Така че следващият албум също ще е различен от тези два, както и те се различават от този с туарегската група от 2010 г.

А каква е ситуацията там в момента? Предполагам, имате много приятели в Мали, с които се чувате. Тъй като именно музиката – най-отличителната част на малийската и въобще на мандингската цивилизация – в момента е на прицел от страна нарадикалните ислямисти (виж филма „Тимбукту” на Абдерахмане Сисако – б.а.). Знаем, че дори легендарният „Фестивал на пустинята” беше принуден да се премести в Европа след 2011 г…

В района на Бамако музикантите нямат проблеми. Има и фестивали – разбира се, не и на Север, в близост до Тимбукту, защото целият регион е доста опасен в момента. Но на Юг си има фестивали – този в Сегу, например. Мисля обаче, че в Гао и Кидал все още е доста опасно. Цялата северна част е опасна и по мое мнение едва ли има музикант, който днес би отишъл там. Повечето са на юг – в Бамако и градчетата около Бамако. В пустинята има защита от страна на френските специални части срещу радикалните ислямисти, но нещата не са се променили много от началото на конфликта.

И накрая – нещо, което видях съвсем наскоро: един ваш европейски квартет – Long Distance Operators. Това ли е другата страна на монетата, ако отнесем името на квартета, към това, което си говорихме за The True Spirit?

Всъщност, тъкмо завършихме първия си албум с Long Distance Operators и в момента търсим подходящ издател. И сигурно ще излезе до края на годината или в началото на следващата. Необикновен албум е и е нещо много различно от всичко, което съм правил досега. И от всичко, за което си говорим в момента. Защото този път вдъхновението идва от европейската барокова музика.