0
4221

Цветя на злото

Портрет на Бодлер от Гюстав Курбе, 1848 г, wikipedia

По повод 200 години от рождението на Шарл Бодлер „Колибри“ предложи на читателите си луксозно издание на „Цветя на злото“ с 15 илюстрации от Улрих Мертенс. Публикуваме предговора на преводача Кирил Кадийски и няколко от безсмъртните творби на поета.

Българският превод на „Цветя на злото“ е на поета Кирил Кадийски, той отдавна е неотменна част от културата ни. Шарл Бодлер (1821–1867) e бележит френски поет, художествен критик и преводач, „Данте на една пропаднала епоха“ по думите на Барбе д’Орвили, „обърнат към класицизма, подхранван от романтизма“, на кръстопътя между парнасизма и символизма, певец на модерността, той заема първостепенно място сред френските поети.

„Цветя на злото“, Шарл Бодлер, в превод на Кирил Кадийски, издателство „Колибри“, 2021 г.

АЛБАТРОСЪТ

Февруари 1848 година. Парижката беднота – работници, безделници, студенти – е на барикадите. Сред тия живописни дрипи и развалини се вижда и един елегантен младеж с нова пушка в ръцете. Той е възбуден и се шегува. Заканва се, че не би имал нищо против да гръмне срещу втория си баща.

Може би това е само екстравагантност – поредната – в живота на Шарл Бодлер? Или са изблици на индивидуален бунт? Но нали всеки бунт е срещу действителността. А тя за Бодлер е още по-мрачна и ненавистна не само защото личните несгоди го преследват още от люлката, но най-вече затова, че поетът е прозрял истината, която ще го тласка напред – мъчително и безплодно усилие!, – за да го захвърли отново там, откъдето е тръгнал: има един свят отвъд, „най-живото доказателство за нашето безсмъртие“…

Шарл-Пиер Бодлер се ражда на 7 или 9 април 1821 г. в Париж. На нас ни се иска да е 7-и, защото на същия ден – а значи и под един звезден знак – година по-късно се е родила Аполони Сабатие, духовната приятелка на поета, единствената, която се отличава с добродетели сред жените, обичани от него. Мечтателното дете живее в семейство със строги нрави. Възрастният му баща – виден сенатор при Наполеон, – макар да излиза от низините, е човек изискан и духовно издигнат. Но Шарл е само на шест години, когато той умира. Момчето се привързва още повече към майка си. И тук се случва това, което разбива целия живот на бъдещия поет: тя се омъжва повторно. Една щастлива – може би! – майка и толкова нещастно дете.

Целият живот на Бодлер ще мине под знака на Жената. Той ще я презира и обругава, за да си отмъсти за откраднатите нежност и обич. Ще изпитва наслада от нейното падение, ще се опитва да обясни всички злини с нейното съществуване. Но изправен пред загадката, че Природата – по-мъдра и по-велика, и най-вече по-безпристрастна от всички нас – не случайно е избрала тъкмо жената, за да сътвори Гения, Бодлер ще я търси, ще и посвещава най-съкровените си мисли и мечти. Поетът е единственият наивник, който смята, че с милост може да бъде възвърната справедливостта.

Вторият баща на Бодлер – офицерът Опик, бъдещият посланик, генерал, военен комендант, губернатор и т.н., и т.н. – успява да го склони за едно пътуване по море до Индия. Доволен е, че ще го откъсне от подозрителната среда, в която младежът вече се движи. От своя страна и Шарл – отказал се от кариера и заявил, че смята да стане писател – е радостен. Океанско плаване, престои на островите Реюнион и Мавриций – това е мечта за мнозина поети тогава. По средата на пътя обаче юношата внезапно решава да се върне и след няколко седмици е отново в Париж. В куфара му има няколко стихотворения, между които и ранният вариант на знаменития „Албатрос“ …

Бодлер скъсва с омразното си семейство. Поетът се ражда там, където човекът разбира, че трябва да се отдели от другите и да продължи сам. Средата, в която търси убежище, демонстрира упорито своята независимост и непримиримост със съществуващия ред. Чувствителният поет заживява с известната в артистичния свят Жана Дювал. Жест, насочен изключително срещу войнстващата благообразност – тя е негова държанка, а на всичко отгоре и мулатка. Повърхностните и тук ще съзрат приумица, желание за оригиналност. Има ги. Още повече че Бодлер е платил немалка дан на модата. Но ако се съгласим с тях, ще можем ли да видим поета грижовно сведен над „черната Венера“ дълго след като са се разделили и тя вече се е парализирала? Не е ли тази милост едно предчувствие за бъдещата му участ? Съдбата винаги, във всичко е отивала докрай – не пожелава да разкъса и това родство между две тела.

Бодлер знае, че идеалният свят е само мечта – нещото, към което трябва да се стремим, защото за твореца пътят към идеала е по-важен, отколкото неговото осъществяване, а участта ни е отредила да живеем и в един друг, по-осезаем и затова по-мъчителен свят. И в него трябва да ни вълнуват само ония, чието страдание е равно може би на нашите душевни терзания. Но дали стремежът ни да облекчим тяхното състояние – при цялата безизходица! – дори само със своето състрадание, не е инстинктивна, неутолима жажда да помогнем на самите себе си, да очистим съвестта си от злините, които, волю или неволю, сме причинили на другите.

Бедните вехтошари, просяците, слепите скитници и самотните старици – всички отритнати от обществото, всички, „които с тежък нокът ги е белязал Бог“ – вълнуват Бодлер не по-малко от метафизичните проблеми. Но не социалният сантиментализъм взема връх в творбите му, не умилението, а острата философска проблематичност. Защото голямото изкуство започва след фактите, както истинският живот – може би – е извън видимата действителност.

Бодлер не блясва внезапно. Като всяко голямо нещо, и неговото творчество е износено дълго и родено мъчително. Първите му прояви са в художествената критика. Любим художник – Дьолакроа. Тази любов и плодовете от нея не са ли тайната му връзка с поезията на романтизма, чието слънце залязва в неговите очи? Ранните стихове на Бодлер са познати от четенето им в бохемата. Стихотворенията, печатани в малкото литературно списание L’Аrtistе, са известни само на ограничен кръг приятели и почитатели на поета. Но големият поет пише за утрешния си читател.

За малките таланти бруталността на обществото е Цирцея. Могъщият талант озлобява силните на деня и слабите в изкуството. Бодлер е на 23 години. Майка му и Опик чрез съда успяват да наложат опека над поета (уж загрижени за разумното изразходване на средствата, останали от баща му), като с това го обричат на полугладно съществуване. Опекуните на поета се появяват винаги с маската на доброжелатели! Бодлер започва да изживява романтичните си увлечения – настава време на усилена работа над „Цветя на Злото“, единствената му поетична книга.

Шарл Бодлер е екстравагантен в светския живот, в поезията – истинския му живот – неговото новаторство е в проблематиката. От формална страна стиховете му са дори прекалено строги – няма нищо от ритмическите волности на предшестващите го романтици. Непознатата дотогава чувствителност, новата тръпка, която той внася във френската, а и не само във френската поезия, така възторжено посрещната от Юго – това е залогът за бъдещето на Бодлеровото творчество. Чудовищната бруталност на обществото, потъпкването на Идеала – ето какво ще вълнува поколения поети след него.

Душата на Бодлер се терзае в един свят между студените монотонни дъждове на Сплина и кратките слънчеви проблясъци на Идеала. Той мечтае за възвишена пречистваща любов, а живее с държанка и от страстта му остава оная горчива утайка, която гнети духа след празниците на плътта. Тъжният поет копнее за близостта на мадам Сабатие, вдъхновила го за едни от най-възвишените му стихове, но общуването на душите никога няма да може да удовлетвори жадуващите за всепоглъщаща, изгаряща любов.

Утре, когато издаде своята книга, за чието съвършенство и всеобхватност ще има голяма заслуга и тя, Бодлер ще ѝ я надпише без помпозност и без съжаление, защото „старото приятелство“ е може би по-ценно от новите страсти. И този екземпляр ще премине през толкова ръце, за да дойде и остане в България и да ни изпълва, когато го поемаме, с онзи трепет, с който го е държал Бодлер, преди да го поднесе на своята любима…

Малка книжка с провокиращо заглавие – както от всяка младежка илюзия, и от това не остава почти нищо. Бодлер постоянно изменя и усъвършенства своята книга. Увлечението по Данте го кара да я озаглави Lеs Limbes – „Кръгове на ада“. Но епигоните и амбициозните посредствености са по-бързи: някакъв поет го изпреварва. Окончателното име на книгата е предложено от неговия приятел, писателя демократ Иполит Бабу. Оттогава Lеs flеurs du Mаl и Бодлер са синоними.

Кой истински поет печели нещо от поезията! Великолепните преводи на Едгар По (когото Бодлер открива за французите) му донасят обаче известни доходи и това му помага да живее прилично. Някой е казал, че геният дори принудата превръща във вдъхновение. Тогава Бодлер е вече на 35 години.

Времето, благоприятно за публикуване на „Цветя на Злото“, минава. Не е възможно Бодлер да не е съзнавал това. Но той не иска да остави нищо случайно. Книгата излиза на 25 юни 1857 г. Враговете, дълбоко скрити, докато поетът се труди под изпепеляващото слънце на дарбата, изпълзяват от мрака, когато той трябва да прибере своята жътва. Една преднамерена статия във „Фигаро“ принуждава министъра да вземе мерки – останалите книги са конфискувани, а срещу поета е заведено дело за оскърбление на обществения морал. Бодлер се защитава от позициите на „изкуство за изкуството“ и се позовава на закона за свободата на словото и печата. Като че ли свободата може да бъде учредена със закони! Поезия, срещу която се изправя прокурорът, не може да не бъде силна. Няколко стихотворения са забранени, а поетът е заставен да плати глоба. И сега, когато четем оправдателната присъда, за която е трябвало да измине почти цял век – „… правейки това, вие ще заличите грешката, извършена от висшите съдебни чиновници, заблудени от духа на епохата си, срещу едно произведение, на което времето изгради истинския образ, – на нас ни се иска да се запитаме: защо заблудата, облечена във власт, ще трябва да произнася присъди над ония, които виждат не само край себе си, но и в бъдещето?

След скандала Бодлер получава признанието на мнозина писатели, художници, музиканти и покани за сътрудничество в редица списания. Но това не го утешава. Голямото признание не е в разхвалването и ласкателствата, а в невъзможността да бъдеш отречен! Бодлер е почти винаги потиснат. Угризенията и съмненията, разяждащи духа му, сякаш са недостатъчни за страданието на тоя чувствителен човек – и болестите идват на помощ. Те ще се заемат с тялото – не бива мехът да остане, след като виното е изпито.

Разочарован от съотечествениците си и преследван от кредитори, поетът заминава за Белгия с надеждата да се препитава от изнасяне на лекции. Наистина той чете за Дьолакроа и Готие, рецитира свои стихове, но това ще промени ли положението му? На 40 години той вече е старец.

Полужив, майка му го довежда в Париж и го настанява в болница. Посещават го много негови приятели. Започнал е да изпада в слабоумие. Мисълта му се прояснява само веднъж – когато го навестява мадам Сабатие. И тук Съдбата отива докрай. Иначе не би съществувала оная малка справедливост, която ни кара да приемаме измамата, благодарение на която се крепи онзи, за когото животът не е само настояще.

Шарл Бодлер издъхва в ръцете на майка си на 31 август 1867 г. Дали през този последен ден на лятото е успял да докосне своя „последен златен лъч…“, към който така трескаво се беше стремил? Смъртта не е доволна от победата си, тя иска да издевателства. Не позволява на артиста да умре на сцената. Не пуска Бодлер в есента – сезона, който винаги го е оживявал за творчество и прозрения; може би се е страхувала, че там властва той и отново ще докаже нейното безсилие? Няма да гадаем. Студените дъждове не оплакват своя поет, камбаните не се мятат като бездомни духове, които захвърлят срещу небето ужасния си вой. Ужасът не забучва над черепа му своя черен флаг. Кръгът е затворен, блудният син се е завърнал у дома и ако човек отиде на гробището „Монпарнас“, ще види, че семейството е погребало добрия си син Шарл. И нищо повече. Но паметникът на поета не е от камък. Направен е от сплав, в която читателите спояват любов, надежди и разбиране – това, което най-много липсва на поета приживе.

Кирил Кадийски

Първото издание на „Цветя на злото“ с бележки на автора, wikipedia

КЪМ ЧИТАТЕЛЯ

Невежество, заблуда, скъперничество, грях
духа ни завладяват и смучат от кръвта ни,
и свойта гузна съвест човек усърдно храни,
тъй както всички нищи – гадините по тях.

В греха сме упорити, страхливи – пред разплата,
признаваме веднага, щом щедро ни платят,
и пак доволни крачим по калния си път
с надежда да измием с престорен плач петната.

Отдавна Сатаната – Магьосникът велик –
връз ложето на злото духа ни вял приспива,
метала благороден на волята ленива
до капка изпарява – злокобен химик.

С конците на съдбата ни тегли по наклона!
Сред мерзости се ровим да вкусим благодат
и всеки ден е крачка към зейналия Ад,
но пак вървим без ужас сред тъмнина зловонна.

И както груб развратник гризе със сластен стон
гърдите похабени на уличница стара,
така и ние – скрито терзани от поквара –
насладата до края цедим като лимон.

Кълбо от глисти сякаш – вдън мозъчните бездни
рой Демони вилнеят на пир в потаен час;
щом гърдите разтворим, Смъртта се спуска в нас –
река подземна – с вопли и жалби безполезни.

Щом ножът и метежът, отровата, грехът
не са покрили още с бродерия забавна
платното на съдбите, разнищени отдавна –
не е готов, за жалост, на крайности духът!

Но между всички твари – чакали, хрътки, смоци,
маймуни, скорпиони, пантери и орли,
пълзящи и ръмжащи, отблъскващи и зли,
сред скверния зверилник на нашите пороци

аз знам една ужасна, една безчестна гад!
Макар че тя не кряска, ни с подъл скок напада,
земята на парчета ще натроши с наслада,
с една прозявка само ще глътне този свят.

ДОСАДАТА! В окото хашишът гложди сладко
и през дима бесило стърчи като кошмар.
И ти си близък с нея – с изтънчената твар, –
читателю притворен, мой двойнико, мой братко!

СПЛИН И ИДЕАЛ
І
БЛАГОСЛОВЕНИЕ

И щом по волята на силите върховни
яви се и Поетът на тоя скръбен свят,
към Бога милостив с проклятия греховни
изплашената майка юмруци сви от яд:

„О, по-добре да бях родила змии в ада,
отколкото да кърмя достойното за смях!
Проклет да е часът на кратката наслада,
когато в свойто лоно възмездие засях.

Понеже мен избра, една между жените,
да бъда срам, погнуса за своя клет съпруг
и няма как в пещта да хвърля – сред главните – 
като писмо любовно и този урод тук,

ще сторя вместо мен гнева ти да изпита
оръдието жалко на твоите злини:
така ще скърша аз издънката превита,
че чумавите клони не ще раззелени!“

И с пяна на уста, от злоба заслепена
за целите предвечни и пътя ни към тях,
сама разпали тя в бездънната Геена
една свещена клада за майчиния грях.

Но Ангел бди – незрим и с обич непрестанна!
От слънце се опива нещастното дете
и всеки залък сух за него става манна,
и глътките оскъдни – амброзия са те.

То тича с вятъра, то с облака говори
и пътят към Голгота изпълва го с възторг;
и – птичка божия сред горските простори – 
то пее и го следва Духът с овлъгнал взор.

Обича всички то, но гледат го с боязън,
или пък настървени от кроткия му нрав,
изпробват свойта злост на клетника белязан –
да зърнат нови мъки по образа болнав.

И в хляба пепел, и във виното му храчки
примесват – дар нечестен за чистата уста;
където мине то – избързват с нервни крачки,
каквото да докосне – захвърлят го в прахта.

Жена му вдига глас над уличната врява:
„О, щом боготвори ме за дивните черти,
приемам участта с кумир да ме сравнява,
но за това е длъжен и мен да позлати.

Ще се опивам от тамян, от нард, от миро,
от коленопреклонност, от вино и от плът:
в това сърце, за мен готово да примира,
божествените тръпки ще оскверни смехът.

Щом почне този фарс нелеп да ми досажда,
аз ще протегна крехки и силни, зли ръце
и с нокти – ноктите на Харпия! – от жажда
аз път ще си проправя до мъжкото сърце.

То, птица тръпнеща от страх, в надежда сетна
ще чака да го сграбча, обляно в топла кръв,
и на любимата си котка да го метна –
дано и тя накрая насити свойта стръв!…“

Към Небесата – там съзира трон сияен! –
Поетът чист издига ръцете си с копнеж
и светлият му дух с отблясъка безкраен
от него скрива ада на яростната гмеж:

– Благословен бъди за мъките ни, Боже –
за нашите пороци един божествен лек,
най-хубав и най-чист балсам, от който може
пресвята сласт да пламне у силния човек.

Аз знам, в редиците на войнството свято
ще сложиш и Поета след земните тегла,
от теб поканен е и той на празненствата
на твоите Престоли, Господства, Начала.

Знам, благородството е в болката прикрита –
ни този свят, ни адът не ще го окове;
и знам – венецът ми мистичен се изплита
от всичките епохи, от всички светове.

Но и богатствата на древната Палмира,
и перлите в морето, най-редкият метал –
макар и твоята ръка да ги събира! –
какво са пред венеца, за който съм мечтал;

пречиста светлина, ще бъде той извлечен
от святото горнило на първите лъчи,
да видят всички, че сред блясъка му вечен
огледала невзрачни са смъртните очи!

ІІ
АЛБАТРОСЪТ

Понякога из път, щом скука ги обземе,
огромни албатроси моряците ловят –
безгрижни спътници, които дълго време
над бездните горчиви след кораба летят,

На пода повален между въжа дебели,
той – кралят на лазура! – мълчи скован и плах,
но става и криле огромни, снежнобели
като весла плачевно повлича покрай тях.

О, пътника крилат с походка тъй неловка!
Прекрасен в своя полет, как жалък е и вял!
Един му пуска дим в разтворената човка,
а друг след него кyца, моряците разсмял.

Поетът е събрат на принца на ятата,
сред бурите се носи, стрела не го лови,
но долу, заточен сред гмежа на тълпата,
крилата исполински му пречат да върви.

ІІІ
ИЗВИСЯВАНЕ

Над голи равнини и над блата разлети,
над облаци, морета, над върхове, гори,
отвъд самия етер и слънцето дори,
отвъд предела на сияйните планети,

о, ти, мой дух, политаш – нагоре, навъзбог,
и както смел плyвец с талазите се бори,
тъй пориш весело бездънните простори
с един неподражаем, непобедим възторг.

Носи се, бягай от миазмите, от ада
и с въздуха върховен се пречисти, сияй
и пий като нектар с божествена наслада
от светлината бистра на чистия безкрай!

След тая скука тук и скръб, със свойто бреме
притиснали живота в студената мъгла,
щастлив е който може с разперени крила
към светозарните земи да се възземе;

чиято волна мисъл се вдига в утринта
към ясното небе подобно чучулига
и който, литнал над живота груб, постига
езика на цветята и немите неща.