0
291

Цената е различна, но доброто е в пъти повече

Цената на успеха за музикантите от „Фондацията”

fond02
Фондацията на сцената на Аполония

КИРИЛ МАРИЧКОВ, вокали, бас китара, клавишни, китара; „Щурците”: Синът ми живее със семейството си в Италия. Имам две внучета. Преди две години момиченцето, Виктория, беше на осем години. Синът ми отива да я вземе от училище и учителката казва: „Виктория е страхотна ученичка, много талантлива, хубаво рисува, хубаво пее, за танци страхотно я бива, обаче малко си фантазира, измисля някакви работи… Сега, например, ни каза, че дядо й е рок звезда…”

Кирил разказа тази смешна история през септември на среща с публика в Созопол, когато той и другите черитима от „Фондацията” са поканени да говорят за цената на успеха.

Вечерта предстои поредният им фурор на сцената на „Аполония”. Съществуващата от малко повече от три години супер група вече е обиколила света. От един „таен” концерт в края на март 2013 г. в бар „Максим” на Театъра на армията, през първия официален – на 30 април в Студио 5 в НДК, през поредица концерти из страната, две пътувания в Северна Америка с 27 концерта в САЩ и Канада (Лос Анжелис, Лас Вегас, Сиатъл, Сан Франциско, Ню Йорк, Чикаго и Детройт, Торонто, Монреал, Отава, Калгари, Ванкувър, Далас, Хюстън, Маями, Тампа, Атланта, Вашингтон, Ню Йорк, Бостън) през 2013 и 2014 г., турне с 13 концерта из Европа (Париж, Брюксел, Люксембург, Лондон, Виена, Мюнхен, Цюрих, Милано, Амстердам, Франкфурт, Берлин, Мадрид, Хатива), Тел Авив, а в началото на 2016 – Австралия и Нова Зеландия (Мелбърн, Аделаида, Бризбейн, Сидни и Оукланд). През ноември им предстоят Дубай и Катар, след това Москва… В Арена „Армеец” пяха пред 15 000 души, в НДК и в Созопол – със симфоничен оркестър… Изпълняват акустични версии на хитове от историята на техните групи – „Щурците”, дуета Дони и Момчил, „ФСБ”, „БТР”, „Те”. Тази година записаха в студио албум с 14 песни със Симфоничния оркестър на БНР, който се разпространява заедно с книгата „Фондацията”от Лилия ИлиЕва (изд. „Сиела”).

ДОБРИН ВЕКИЛОВ – ДОНИ, вокали, пиано, бас китара, китара; дуета Дони и Момчил: Името на тези срещи тук кореспондира с днешното време. Всичко днес си има цена, под някаква форма се капитализира. Имам много отговори, но за да не бъда многословен, ще кажа, че всички, които седим тук, след двайсетата си година сме започнали да ставаме популярни и сега Кирчо има близо 50 години на сцената, Иван – над 20… Искам да кажа, че всички сме на пиедестал, така ни вижда публиката, популярни сме. Това води до своите живи и сериозни изкривявания. В моя случай, от 22-годишен съм по телевизора, хората ме познават по улицата, имат готово мнение за мен, било добро, било лошо. Било със съответни забележки, когато ме видят на улицата: „Това не се пее така, пее се иначе!”. Казвам им: „Това съм аз, изпейте го вие по-добре…”. Имам предвид, че когато минеш от другата страна, когато си вътре в екрана, започваш да трупаш съответната броня. При мен се получи така – бях едно добре отворено за света дете, юноша и млад човек, след това започнах сериозно да се затварям, трупах сериозна броня около себе си, за да мога вечерта да изнеса съответния концерт или представление. Защото всяко подобно вмешателство, където ме видят, по улицата или другаде, ми влияе. Само който не го е изпитвал, не знае. Обръщам внимание на това, защото никой от другите няма да говори за него. Аз съм достатъчно честен, за да не се отказвам от това, което направих, и бих повторил всичко, но тогава не знаех каква цена ще трябва да платя. Платих цената на моята затвореност. Казвам го абсолютно откровено. Щастието обаче е повече – достигнах пожеланото, това, което ми се случва в момента, и платих с това, което току що ви признах.

ИВАН ЛЕЧЕВ, вокали, цигулка, водещи китари; „ФСБ”: Дони беше много откровен, аз не съм склонен да бъда толкова. Различни зодии сме, аз си бях затворен още като малък. Цената на успеха в различни периоди на човека се измерва с различни неща. Сега например прекрасно се чувствам със семейството си, а не сме заедно. Добре че имаме тази хубава професия, която ни възнаграждава и не ни става тъпо, че не сме заедно с любимите си хора. Сега имам син, който е на четири години и е в най-жестоката сладка възраст! И друга цена – сега на улицата един ме задърпа: „Иван Лечев! Довечера! Билет!”. Не употреби глагол. Човек би попитал едно дете: „Как се казва?”. И отговорът е или „Моля!, или „Веднага!”. Изпитах невероятно желание да му ударя един шамар. Добре че съм на някаква възраст и съм се научил да броя до три, иначе щеше да го е отнесъл. Третото, което не е цена, а е нещо много приятно. До 50-ата си година не бях карал кола, а сега какво ми стана, навъртах 30-40 хиляди километра, от които 5 хиляди в Америка. И все повече ми харесва. А перверзията е, че не ми харесва да се топна в морето, а съм живял на къмпинг 25 години. Не знам това дали е свързано с успеха – някои неща идват, други си отиват… Но ще потвърдя това, което каза Дони – хубавото е в пъти повече от негативното…

КИРИЛ МАРИЧКОВ: Има и друго. Катаджията понякога те познава, а друг път казва: „А, вие, музикантите, имате много пари, ще трябва да платиш тук една голяма глоба…“ Винаги съм се чудил на този въпрос: какво е да си рок звезда?! Някак неловко се чувствам. Популярността ме доведе до грешка, смятах, че мога да кажа на всеки в очите какво мисля. Това ми докарваше доста неприятности и животът ми даде жесток урок преди 17 години. Тогава си казах: Не, няма повече така, защото всеки е грешен. Аз казвам на хората в очите много неща, а те не ми отвръщат със същото.

ВЕНКО ПОРОМАНСКИ, ударни; „Те”: Открих скоро за себе си, че успехът отразява това, което самият човек иска. Рекламират се руси жени, сребърни коли, златни бижута… Аз не искам нищо от това. Важно е какво лично мен ме прави удовлетворен. А това са обикновени, елементарни неща. Разбирането къде искам да съм, какво искам да правя в тази секунда от живота си. Имам късмета да съм в компанията на тези джентълмени, с които направихме групата. Събирането на eкип от съмишленици, които знаят какво искат и го правят заедно. Обичаме си работата, лесно постигаме съгласие, смеем се на едни и същи смешки. Но това, че го правим заедно, е най-големият кеф, според мен.

СЛАВЧО НИКОЛОВ, вокали, водещи китари, дванайсетструнна китара; „Б.Т.Р.“: Аз съм, изглежда, най-пощаден от цената на успеха, защото никога не съм бил фронтмен на група и така съм оставал малко встрани, като работещото магаре. Винаги ми е било интересно как идва успехът. Ние сме си избрали работата и цената, така или иначе, ще я платим. И десет пъти по това, защото обичаме онова, което правим. Защо се случиха тези неща? Защото всеки от нас е много отговорен човек и когато се захване да прави нещо, прави го с душа и сърце. Ние с Дони минаваме за работохолиците в тази група, защото сме телци. Кирчо интересно ни описа веднъж: „Вие двамата все ви гледам, че си шушукате и говорите, приличате ми на Котарака и Лисицата от „Пинокио“.“

fond01

В издадената неотдавна книга за вас сте наречени Архитектът (Дони) и Сърцето (Славчо) на групата. Ти как се чувстваш като Сърце?

Като минат нещата през сърцето, се получават. Ето, говори се, че ние с Дони уж много работим, но например Иван минава за по-лежерен, но идва на репетиция и изсвирва всичко брилянтно, което значи, че не е спал вкъщи, а се е потрудил да ги направи тези неща. Това, че има огромен талант и Господ го е дарил, то е едно на ръка… Да си отговорен и да приемеш предизвикателството да си в такава група, първо е благословия и след това е голяма отговорност… Кирчо водеше статистика за нашите репетиции и ни стресна, когато ни каза, че сме направили 50…

ИВАН: А, те станаха оттогава много повече… С ФСБ никога не сме репетирали толкова – преди турне – 15 репетиции.

Не ви ли се иска нещо съвсем ново, заедно?…

КИРИЛ: Имаме голямо желание, но и притеснение, защото сега правим най-големите си хитове, песни на нашите групи. А един нов албум в никакъв случай не бива да отстъпва.

ИВАН: Тази е неизбежната следваща крачка. Само че с Кирчо си говорихме, че ако направим всички хитове на групите ни, концертът ще стане 24-часов. Това означава 4-5 албума. Само ние с „ФСБ” имаме 14, „Щурците” – и те толкова. Но смятам, че вече е назрял моментът да направим нещо ново от името на „Фондацията”…

Знаете ли, че има хора, които не ви харесват?

ВЕНКО: Това означава, че сме много успешни и сме им трън в очите…

КИРИЛ: Не сме имали досега нито един концерт, който да не е бил успешен, на който да не се радвам и с който да не се гордея. Но пък и няма успех, който да се хареса на всички…

ДОНИ: Веднъж бяхме в Лас Вегас, не с концерт, а с представлението „Секс, наркотици и рокендрол”. След това пяхме с Коцето Калки. Един човек си беше купил билет и ме гледаше много лошо през цялото време. Аз пея с тъмни очила, защото, особено в големите зали, се чувствам най-сам. Билетите бяха достатъчно скъпи за Лас Вегас дори. Като свърши концертът, давахме автографи, той ме изчака и искам или не, отидох при него. И той вика: „Знаеш ли защо съм в Америка? Избягах от такива като тебе и конкретно от теб!”. И тогава от мен се извади това: „Ами, видя ли, че те намерих! Където и да отидеш, аз ще те намирам и ще идвам. Докато не ме изхвърлиш от главата си”. Така приключи тази история. Не ме наби… Готови сме за това. Аз поне винаги при такива истории имам готов остроумен или някакъв отговор. Когато ме похвалят, ми е по-трудно, не знам какво да кажа и изглеждам ужасяващо глупаво. Затова гледам да съм с тъмни очила на сцената. За да не ми личи глупостта в очите…

Всеки иска да знае – как се събрахте?

ДОНИ: Нямаше нищо по-логично от това да се съберем. Пътувах сам с кола за морето, до Бургас сменях станции и не чух нито една българска песен. Тогава първо се сетих за една книга на Ерик-Еманюел Шмит – „Синът на Ной”… Хрумна ми, че българската музика започва да изчезва и можем да я съхраним. Сетих се за касетките, които преди години си правехме – записваш си неща, които на теб са ти любими за слушане, твой личен, собствен The Best. Ние, нашето средно поколение музиканти, в голяма степен сме се учили от „Щурците” и „ФСБ”. Станахме музиканти и благодарение на тях. В личен план, като меломан, ми беше интересно да видя „ФСБ” и „Щурците” заедно на една сцена и сега това ми се случва почти всяка вечер…

Колко време ще продължи това?

ИВАН: Колкото повече, толкова повече…

ДОНИ: Когато у нас или у един от нас изчезне любопитството един към друг… Тогава ще приключи.

Какво ви отличава от днешните ви млади колеги? Какво те не правят?

ИВАН: Нямат търпение. И може би разполагат с твърде много технологии.

КИРИЛ: Знаете ли колко неща вече се правят в музиката с копи-пейст. Например, нещо се изпява един път и после… копи-пейст, копи-пейст… А колко време още? Господ здраве да ми дава, да имам гласа си… Един приятел каза по повод възрастта ми, когато навърших 70: „Оттук нататък очаквай всякакви екстри“…

СЛАВЧО: Дали идеята е била обречена на успех? Да, идеята е брилянтна и гениална, но за изпълнението е нужен екип от съмишленици защото могат да се появят сблъсъци на характери, на его. Ние се познаваме и страхотно се уважаваме като професионалисти, но работейки в една група, са ни нужни и усилия… В момента има четири групи, които ни имитират.

КИРИЛ: И по света – Стинг и Пол Саймън направиха заедно турне и един друг си пяха песните, ха-ха…

ДОНИ: Има един човек ,когото не познавам лично, не съм го виждал, знаем се от фейсбук. Той ми промени мисленето и светогледа, макар да съм си давал сметка за темелите, за това какво трябва да се върши, да се гради. Сега, понякога дори казвам на Нети: „Ако ме чуеш нещо да мрънкам, непременно ми спомени неговото име!”. Той е алпинистът Боян Петров. Преди година му поисках приятелство във фейсбук. Той ми отвърна и даже ми писа: „Аз си нося ваша музика, горе, над 7 хиляди метра, и като я слушам, след това тръгвам да катеря. Пишем си, помогнах му, когато отиде да катери Анапурна, свързах с го с наш приятел непалец. Продължихме да поддържаме контакти и сега, като се случи това в Кресненското дефиле, по едно време видях, че е лайкнал информацията за нашите концерти и веднага му писах: „Бояне, добре ли си?”. А той: „Да, много съм свеж и догодина ще катеря Еверест, Чойо и Гашербрум II“. … Не знам колко можеш да си свеж след такава катастрофа. Аз казах, че непременно искам да дойда с него до някой базов лагер. Този човек, който пожела да дойде, куцукайки на наши концерти, е преживял два типа рак, един диабет сега преживява и пак катери скоростно, което е признато за страхотен рекорд и от Райнхард Меснер, и от другите големи. Катери скоростно върховете, за да може да си бие инсулин – четирите пъти ги свежда до два пъти на ден. Мисля си, че нас тук нищо няма как да ни спре, да ни откаже… Ако българският народ успее да се вгледа и да чуе Боян Петров, просто ще престане да мрънка и ще почне да катери…

Записа Панайот Денев