Георги беше по природа най-свободолюбивият човек, който съм срещал в немалкия си вече живот, той ценеше свободата си повече от всичко и не търпеше нечие посегателство върху нея.
Няма как – и настоящият текст ще се окаже един от онези, които с течение на времето все по-често пиша не по вдъхновение, а по необходимост. Необходимост, колкото морална, толкова и политическа; колкото национална, толкова и интернационална; колкото обективна, толкова и субективна; колкото литературна, толкова и извънлитературна. Сиреч, необходимост човешка и общочовешка. Не, не звучи високопарно – човешките и общочовешки потребности са скромни, прости и ясни в простотата си. Не ще и дума, че необходимостите трябва да се съблюдават, но всеки ще се съгласи, че е за предпочитане човек да живее по вдъхновение, а не по необходимост – вдъхновения, а не необходимости, да изживява: както като биография, така и като сюжет. Най-добре е, разбира се, двата елемента да се припокриват – тогава и хармонията става завършена, и щастието – пълно. Но това е постижимо само за най-зрелите, за най-порасналите психологически и екзистенциално люде, а аз явно не съм между тях – както при повечето ми съчовеци, и при мен вдъхновение и необходимост се разминават попътно. А от пукнатината между тях само болка извира. Да видим дали споделеното тук слово ще я обезболи. Заобикалянето, избягването на болката е по-свойствено на човешката природа, отколкото конфронтацията с болката, но, обезболяване или не, избор аз нямам – словото е единствената противоотрова на отровите на битието, до която аз като пишещ имам достъп. Другите, недостъпните за мен противоотрови, са по-надеждни. Скулпторът сече камъка, а още от Далчев („Камък”) знаем, че камъкът е по-недвусмислен и по-себесъщ, по-убедителен и благонадежден ресурс от думата е. Свирачът свири, а музиката ни сродява с космоса. Художникът рисува, а и баграта е по-природно явление от словото. Мама пък в час на изпитание месеше хляб. Това вече е най-конструктивната форма на преработване на злото: трансформирането му в добро. Символиката на хляба съчетава и въплъщава всички останали символи на живота. До които аз, нейният син, както споменах, нямам достъп.
И така, гневът ми в случая е породен от днешното отношение към Георги Марков. И по-точно от злоупотребата с неговото политическо и особено с неговото творческо наследство. Злоупотребяват, разбира се, наследниците – кой друг да злоупотреби. При това злоупотребяват не неволно, а волно – съзнателно и безскрупулно злоупотребяват. Гневът ми се нагнетява и от обстоятелството, че в редица чужди държави се отнасят към художественото наследство на Георги Марков далеч по-подобаващо. Във Великобритания е учредена литературна награда на негово име, в училищата на редица републики от бившата Съветска империя произведенията му се преподават в училищата. А на родна земя тези ненагледни шедьоври на изящното слово се премълчават – както от учебници, така и от учителите. Когато преди някоя-друга година седемнадесетгодишният ми тогава син предложи в часа по литература да заделят някоя-друга минута време и за творбите на Марков, учителят му го срязал с думите, че фигурата на Георги Марков била спорна. За разлика от фигурата на г-н учителя. Която явно е безспорна. Не обаче локалната цензура на един квартален даскал ме безпокои мен. Терзае ме по-скоро цензурата свише, държавната цензура. Цензура, колкото непровъзгласена, неофициална и прикрита, толкова и неумолима. При това цензура, упражнявана с различни средства, но с еднаква последователност както от комунистическата, така и от демократичната ни държава. И двете държави са еднакво наши, родни и български – и еднакво чужди са ни и двете държави. Потеглила на крилата на всеобщия ни ентусиазъм към светли бъднини в края на 80-те, през всичките ѝ многобройни мандати и превъплъщения демократичната ни държава изневиделица се оказа малко или много посткомунистическата. И безразличието (безразличие, прерастващо във враждебност) към литературата на Георги, която е истинска национална съкровищница, е съставна част от този набиращ и до днес сили посткомунизъм. Е, вярно е, че докато тоталитаризмът забраняваше най-отявлено и неумолимо творбите на Марков, демокрацията само ги пренебрегваше и ги бойкотираше подмолно, но за мен като читател това е слаба утеха – бойкотирането е форма на дискриминиране. Не ще и дума, че, особено през последното десетилетие, романите и есетата, пиесите и новели на писателя са неведнъж издавани, факт е обаче също, че това са благородни частни инициативи – държавното, държавническото участие в тях е нулево.
Както има много форми на употреба, така има и много форми на злоупотреба. Да злоупотребиш с литературата на един писател, значи да подцениш по политически, по нетворчески съображения творчеството му, а това се е случвало многократно – както преди насилствената му смърт в края на 70-те, така и след гибелта му, та чак до ден днешен. Да злоупотребиш с личността на един писател, значи и да нахлуеш (дума по дума) в личния му живот, да преровиш и омаскариш най-съкровеното – интимността му. А и това се е случвало неведнъж. Да злоупотребиш с наследството на един писател, значи и да пренапишеш и преиначиш гражданската му и творческа биография, прикачайки към нея несъществуващи и петнящи името му пикантерии. Това пък се е случвало най-често – както по ведомствен път, чрез злословието на убогата идеологическа пропаганда навремето, така и чрез инсинуациите на физическите му и морални убийци впоследствие, така и чрез одумките на цяла орда завистници от бранша, които Марков превъзхождаше недостижимо – както морално, така и литературно.
Оказа се обаче, че и това не е всичко. Зложелателите са изобретателни – по-изобретателни и от доброжелателите. (Всъщност последните не са и изобретатели – те, за разлика от зложелателите, няма защо да изобретяват, за тях е достатъчно само да се придържат към истината за личността, за гражданина, за писателя Георги Марков.) В една от драмите си Шекспир пише, че дори да си чист като първия сняг и бистър като леда, клеветата пак ще намери за какво да те застигне и оскверни. Нещо повече, непорочността и благородството я привличат като че ли най-неустоимо. Понятно е: себеомърсилият се чрез делата си (чрез една патетична „Ода за СССР”, да речем) няма защо да бъде вторично омърсяван – той сам, собственоръчно е свършил работата на клеветника. Виж, себесъхранилият се морално е от другата страна на барикадата, той автоматично се превръща в мишена на хулителите. Образец за милиони добросъвестни люде, неговото благородство става трън в очите на всеки безнравственик. Тъкмо затова вече хилядолетия наред най-грозни и скверни хули са отправяни към най-непокварения измежду човеците – Богочовека.
Следвайки своя чист и ясен път с апостолска преданост от двете страни на Желязната завеса, Георги показа и доказа на всички невярващи, че не трябва да интегрираш в себе си разврата на епохата, за да се себеопазиш и да останеш встрани от злото, че човек може, съдържа потенциала да оцелее морално и социално и в най-аморалните и асоциални времена. Направи го с тихата и благородна непретенциозност, на която враговете му не бяха способни – не бяха способни дори приятелите му. Но докато приятелите му се опитаха кое-що да го следват в каменистия му път по дъгата на земята, враговете му го възненавидяха с една ненавист, която по ожесточеност не отстъпва на расовата. И как няма да го възненавидят – те не притежават морал, който да противопоставят на морала му; не притежават и равностоен литературен талант, който да противопоставят на таланта му; не притежават и неговата природна любов към доброто и красивото. Притежаваха (и притежават!) само злост. Която пък той не притежаваше. Тъкмо затова Георги се оказа така уязвим за нея – защото не разполагаше с техния арсенал от безчестия, не владееше техните безскрупулни похвати, не отговаряше на нанесените удари под кръста с ответни удари под кръста. В „Дневници”-те си Макс Фриш стига до извода, че за истинския, за родения писател, който е по природа по-беззащитен и раним, по-уязвим за злото от всички останали, словото е самоотбрана. Така беше за Георги Марков приживе, така е и посмъртно. Георги бе Доктора от знаменитата си пиеса, Полицая бяха те. В драмата Доктора загуби физически двубоя, а Полицая го спечели физически. Метафизически стана обратното. А метафизичното бе елемент на Георги – не физичното. Така че в смисъла на собствената си, на метафизическата кауза Георги се оказа победителят. В смисъла на своята си, на физическата кауза победи пък Полицая. Всеки с каузите и смислите си значи в неравния и извечен двубой, с победите и пораженията си – всеки.
Това противопоставяне, тази размяна на каузи, смисли, победи и поражения съдържа всички съществени елементи на битието, тя продължава и днес, половин век след гибелта на писателя. Продължава посмъртно, но все така смъртоносно. И, което ме гнети особено, продължава и чрез едно лично, гражданско по съдържание и изповедно по тон, писмо на Георги до мен, писано около половин година преди убийството му. Всъщност с годините и десетилетията писмото напусна двустранната ни кореспонденция и придоби гражданственост, че и историчност – ден след ден то ставаше все по-малко лично и все по-обществено, все по-малко персонално и все по-национално. А, доколкото съм му дал гласност и зад граница, и интернационално. Тук вече нищо не може да се направи – обществените личности имат по необходимост (ах, тези проклети необходимости!) обществено битие. А времето превърна Георги в една от най-дискутираните публични личности, макар и против волята му. В публична личност се превърнах кое-що и аз, също против волята си. Макар и да не мога да се меря по талант и морал с него, в друго отношение ние сме обаче съизмерими: и двамата носехме в изгнаническите си съдби най-крупния конфликт на епохата си – конфликтът между Изтока и Запада, между робството и свободата, между варварството и цивилизацията. Всичко това не можеше да остане (и не остана!) без обществени последици. Чиято отрова застигна Георги както приживе, така и посмъртно, а мен – само приживе. И тъй като той не може да се брани от извънземното срещу вторичните си земни убийци, срещу хулителите и клеветниците си, цялата самоотбрана пада върху нас, неговите малобройни останали още върху лицето на земята приятели и съмишленици. Всъщност, бранейки него, аз фактически себе си браня. Така, четейки сюжетите му, аз себе си чета – като че ли пишейки, образ след образ и фабула след фабула, Георги е писал моята душа, чак до последната искрица вълнение. В послеписа на едно от най-новите му издания казах, че най-хубави са онези книги, които ти създават впечатлението, че ти си ги писал собственоръчно. А такива бяха и такива са книгите на Георги. В чиято разнолика образност може да се огледа и разпознае всеки от нас. Аз това и правя, пилеейки се между редовете, нищо повече. Но и нищо по-малко. Подобна гениалност, гениалността да пишеш така, че да превърнеш читателите си в съавтори, а твоите далечни потомци да се откриват и преоткриват в персонажите ти, е рядка като светците между хората не само в родната ни литературна история. В литературното ни съвремие пък никаква я няма.
Ако рекат, и зложелателите на Георги могат да се себеоткрият и себеразпознаят в образите му – в образа на Полицая например. За тяхно облекчение (но не и извинение!) ще добавя, че не го направиха, защото не го поискаха. А не го поискаха, вероятно защото не им стигнаха силите да понесат последиците от товара на подобно себепознание. По своята органика себепознанието е най-насъщният, най-същественият, но и най-трудно постижимият, най-болезненият вид познание – който не го е изпитал, само той не знае. Благородството е въпрос не само на предпочитание, а и на сила. „Всеки иска да бъде почтен, но не на всеки му се удава” – оправдава малодушието си един мой романов герой. Ако палачите (приживе и посмъртно) имаха формата да разпознават в чужди грехове собствената си греховност, да се себеоткриват в художествените сюжети и да съизживяват драматизма им като свой собствен, те щяха вълнение след вълнение да се пресъздадат, да извървят трънливия, но плодотворен път от бита към битието, да трансформират мъстта си в творчество, да се превърнат от палачи в съчовеци. Това нямаше, разбира се, да ги направи Георги Марков, но щеше да ги поприближи кое-що до него.
Но да се върнем към споменатото писмо, което е осеяно тук-там с неприсъщи на останалите му послания технически грешки – като че ли, пишейки, Георги се е боял отровата да не изпревари недоизказаното му слово, препускал е по редовете, подгонен от преследващата го смърт. Писмото му аз неведнъж съм окачествявал като пророческо. Пророческо е то, защото чрез мъчителни въпроси търси мястото на твореца от двете страни на Желязната завеса, сиреч между фронтовете на Студената война, която епохата превърна по неволя в наша себебиография. В тази тиха, но ожесточена война всички съвременници воюваха, дори и онези, които не подозираха това. Какво да се прави, обективните епохи не се съобразяват със субективните биографии. И така, питайки до изнемогване и себе си, и мене, и Бога, и света, Георги ми пише:
„…От много отдавна вече не вярвам в свободата на словото, която на практика се свежда и в двата свята до свободата да крещиш на глас у дома си или пред неколцина приятели това, което те вълнува. Но я се опитай да изкажеш мнение в независимия в. „Таймс” или в независимото Би Би Си. Имаш много здраве от пробитата шапка на демокрацията. Там, както и в „Работническо дело”, трябва да се съобразиш с линията на вестника или радиото. Принципите са абсолютно същите. Разликата е само във формите – едните са по-груби и недодялани, а другите – по-гладки. Всичко това, което ти говоря, ти вече си го познал. И всичко това аз имам твърдото намерение да напиша в един или в няколко романа…” (Така и не успя – смъртта се оказа по-бързоходна от литературата.)
След което с присъщото му сладкодумие Георги на цели страници стига до извода, че естественото място и на писателя, и на всеки творец е в творчеството – само там може той да намери надеждно убежище от разврата на политиката.
Този съдбовен избор аз няма нито да коря, нито да рекламирам – той е и мой. Вълнува ме по-скоро дългата, полувековна диря на споделеното във времето – непреходност, която сама по себе си говори за значимостта на писмото, за тежестта му в литературното и в гражданското пространство. За пръв път аз го обнародвах веднага след гибелта на автора му по западните българоезични радиостанции, за които работих, публикувах го и в западния печат, а нейде в зората на прехода, когато за Георги се заговори публично – и на родна земя, във в. „Демокрация”. И тъй като безценните уроци на писмото останаха недонаучени през немалкото десетилетия демокрация, преди някоя-друга година го публикувах отново в независимия печат, след което го препубликуваха и електронни медии, отпечатаха го (частично или изцяло) и някои разискващи гражданския и творчески път на писателя книги. Ако обвинявам много от професионалните и самодейни коментатори и коментари в злоупотреба, то е не защото те са цитирали писмото неточно, в това отношение всички публикации, до които се е добрал погледът ми, са стриктни. Демагогията се съдържа в следната, станала за съжаление вече популярна, недобросъвестна интерпретация на изповедта на Георги: Разочарован от общественото лицемерие и лъжеморала на целия западен свят, на базата на собствения си граждански опит писателят, видите ли, не само сравнява, а и приравнява западните демокрации с източните режими; в неговите очи и двете системи са еднакво нетърпими към свободното слово; творческата свобода и в двата лагера е еднакво потъпкана и фиктивна. Така като доблестен гражданин, родолюбец и интернационалист Георги Марков – продължават недобросъвестно недобросъвестните интерпретатори – разобличава с еднаква непримиримост еднакво формалния, еднакво фасаден характер на демократичността и в двата свята.
Бързам да уточня, че сам по себе си цитираният абзац като че ли действително дава основание за подобни заключения. Приведеният цитат обаче е само част от истината. И тъкмо това ключово обстоятелство пропускат интерпретаторите: добронамерените – несъзнателно, злонамерените – съзнателно. Един от начините да изопачиш една историческа истина е да я фрагментираш, сиреч да я раздробиш и да я разкриеш не в нейната цялостност, а частично, тенденциозно и (най-често) в услуга на собствените си користни цели. Пълната картина обаче може да бъде видяна само чрез цялата кореспонденция между Георги и мен. А тази кореспонденция е необозрима. В онези времена, когато що е електронна връзка не знаехме, а стационарните (други нямаше) телефони не бяха особено надеждни и когато се виждахме много по-рядко, отколкото бихме желали (аз живеех в Мюнхен, а Георги – в Лондон), безконечните диалози между нас за Бога и света протичаха най-вече епистоларно. Така с Георги сме си разменили през годините поне стотина писма, от които аз съм запазил само десетина. Едва ли и той е запазил повече мои – никой от двама ни не беше особено практичен и организиран на битово равнище, никой не си водеше архив на личната кореспонденция. Пък и аз бях все още млад, пък и Георги беше здрав, прав и в разцвета на творческите си сили. Макар че, безшумна като изписаното слово, смъртта вече пристъпваше конспиративно от амбразурите на „Шести септември” към плътта му и макар че ние го знаехме, живеехме някак си едновременно и в страх, и в безстрашие – сякаш приятелството ни ще векува, сякаш общуването ни ще надживее телата ни. Та писмата си (писани и получавани) значи аз не съм съхранил, споменът за тези писма обаче е жив и читав – той е незаличим, неподвластен на времето. Ето и част от него.
На цитираното писмо на Георги аз отговорих следното: Не е съвсем така – само така изглежда. Всъщност разлики между двата свята има – и още как! Първата разлика е, че ако, което е наистина напълно възможно, отговорният редактор на консервативното Би Би Си или на консервативния „Таймс” не публикува текста ти, защото той не отговаря на линията на съответната медия, ще го публикува либералният „Гардиън” или интелектуалният „Индипендънт”, да речем. Ако и те го отхвърлят, във Великобритания имаш на разположение още хиляди медии – от крайно леви през умерено леви, през центристки, през умерено десни, та чак до крайно десни. В целия този безкрайно разнообразен и пребогато нюансиран в необозримите си разклонения медиен спектър все ще откриеш нейде място и за собствените си възгледи – колкото и специфични, колкото и необичайни, колкото и неконюнктурни и феноменални да са те. Докато в НР България алтернатива нямаш – там имаш коравата безалтернативност на непроницаемата еднопартийна цензура. В НР България имаш като трибуна за изява единствено и само „Работническо дело” – и Радио София е „Работническо дело”, и в. „Вечерни новини” е „Работническо дело”, и списанията „Филмови новини” и „Жената днес” са „Работническо дело”. „Работническо дело” е и самата жена – като трудолюбивата до умопомрачение и обезчовечена от производствения фанатизъм пресьорка Драга от сюжетите на Георги Марков, да речем. И в. „Народен спорт” дори е „Работническо дело”. За разлика от парламентарна Великобритания, където животът бушува и ликува ненаситно и извън Би Би Си и „Таймс”, в еднопартийната НР България извън „Работническо дело” няма живот – има само смърт: духовна и не само духовна. А това е една много сериозна разлика.
И още една, не по-малко сериозна разлика, с която се противопоставих навремето на Георги: Ако един твой ръкопис не е в тон с линията на изданието, до което си го адресирал, в демократичния свят дежурният редактор просто ще го хвърли нехайно в коша – и с това случаят е приключен. Ако обаче дежурният редактор на „Работническо дело” попадне на текст, който не е в тон с линията на вестника, подвластен на повсеместната шпиономания, този текст начаса се превръща в истинска находка. Редакторът няма да изхвърли ръкописа, а ще го съхрани най-грижливо – по-грижливо и от ръкописите, които стават за публикуване. След което незабавно ще се обади, където трябва. Само след час-два при автора ще пристигнат с тиха стъпка онези с шлиферите и меките шапки, за които Георги казваше, че ще ги познаеш още от гарата, ще ти надянат мълчаливо белезниците и ще те поведат по етапите към Белене, откъдето връщане няма. А тази разлика в подхода вече не е граница само мирогледна и политическа – тя е и граница морална, граница между свободата на словото и заробването на словото, граница между нравствеността и безнравствеността, между зачитането на човешките права и саморазправата с тях. Граница, която може да се окаже, която неведнъж в комунистическото ни минало се е оказвала граница между физическия живот и физическата смърт.
Само десетина дни след като разкрих в едно дълго писмо виждането си, получих от Георги един още по-дълъг отговор. Писмото му тежеше от смисъл – и от преосмисляне тежеше. Не мога, разбира се, след толкова години и десетилетия да го цитирам дословно, но мога да го разкажа съвсем точно по съдържание и дух. Съдържание и дух, които размисъл след размисъл и дума по дума доведоха Георги до изводи, еднородни с моите. Явно нямаше как да отрече доводите ми – пък и не това беше целта му. Като човек с формат, той не се и опита да го направи. Ние не се дуелирахме, не се надмогвахме с възгледите си – ние бяхме хора не воюващи, а споделящи. Очаквах от Георги разбиране – разбиране и получих.
Прогонени от един човеконенавистен режим в изгнание, в изгнание заточени доживотно (поне така си мислехме тогава), насилствено лишени от род и родина, от езика, който ни бе скъп като самия живот, непрекъснато заплашвани анонимно и поименно със саморазправа, с терор и отвличане, в онези сурови и зли времена духовната интимност на междуличностните отношения бе единственото убежище от обсадилото ни безсърдечие на голямата политика. Чиято разменна монета се оказахме изневиделица ние, нашите човешки съдби, животите ни, живени и умирани в луксозните гета на западните радиостанции, но под перманентния прицел на класово-партийната ненавист. Аз разполагах поне с едно чуждо гражданство, на което можех кое-що да се уповавам, а Георги и с това не разполагаше. Дори на работодателите си не можехме да разчитаме безусловно – една нова стратегия на Студената война, едно допълнително разведряване между двата привидно враждуващи лагера, едно ново, още по-сърдечно мирно съвместно съществуване между идеологизираните злодеи на Изтока и кварталните бакали на Запада, едно ново настъпление на прогнилия и болен от пресищане дребнобуржоазен либерализъм, и от РСЕ и Би Би Си, от Гласът на Америка и Дойче Веле и помен нямаше да остане – и последната искрица антикомунизъм щеше да бъде безвъзвратно заличена от лицето на земята, западните ни ментори щяха да ни пожертват без капка свян пред олтара на кремълските си ортаци. С които щяха да си поделят орташки цивилизацията – така, както фермери и животни си я поделиха във „Фермата” на Оруел. Западът си го знаеше – и го премълчаваше тактично. Знаехме си го и ние – и не го премълчавахме. След като си станал веднъж жертва на тактичността на голямата политика, трудно е да останеш тактичен в личната си гражданска позиция – тогава в твоя последна надежда за оцеляване се превръща нетактичността. По-нетактичният се оказа Георги – затова плати и по-високата цена: цената на кръвта, на Христос цената. Който също стана жертва на нетактичността си.
Една древна мъдрост учи, че там, където двама мислят еднакво, единият е излишен. А да бъдем излишни, ние не искахме – искахме да бъдем налични. С Георги ни обединяваше не папагалщината и не приспособяването ни един към друг, а взаимната толерантност, респектът към различията ни. Никой от двама ни не целеше да превръща другия в себе си, всеки целеше себе си да остане, макар и рамо до рамо с другия. Приятелството ни като че ли пресъздаваше девиза на обединените десетилетия по-късно в Европейския съюз нации: различни в общността, общи в различията. Едно приятелство, което не ти позволява да се себеизживееш като себе си, погубва идентичността ти. Докато цел и смисъл на индивидуалното и екзистенциално израстване е открояване на характера, съхраняването и обогатяването на идентичността. На тази висша цел трябва да служат всички междучовешки отношения – и преди всичко приятелството.
Що се отнася до грозните намеци, които вменяват на Георги симпатии към комунизма, те са не само лишени от субстанция, те са и злонамерени. С решението си да остане в Лондон Георги направи своя съдбовен избор между Запада и Изтока, между Свободния и несвободния свят, между демокрацията и мракобесието веднъж завинаги. И този избор е недвусмислен, той говори сам по себе си за политическите предпочитания на Георги. Който имаше на разположение реалната възможност всеки миг от почти десетгодишната си емиграция да се върне обратно в комунистическа България. Но не го направи. Не е и помислял да го прави – независимо от носталгията, независимо от непрежалимостта на останалите на родна земя негови близки, независимо от социалните трудности, придружаващи неотлъчно всяко изгнание, независимо, както се оказа броени месеци след паметното писмо, дори от смъртта, подобна опция за Георги Марков не съществуваше. Причината? Георги беше по природа най-свободолюбивият човек, който съм срещал в немалкия си вече живот, той ценеше свободата си повече от всичко и не търпеше нечие посегателство върху нея. Ето защо предпочете перманентната болка на изгнанието пред обезправяването, което го чакаше в Народната република. Изборът е човекът, а изборът в случая бе не само политически, а и морален – дори преобладаващо морален беше. Както разказва и в есетата си, и в споменатото писмо до мен, емигрирайки, Георги остави в отечеството всичко онова, за което копнееха и милиони негови сънародници, и милиони западняци: слава, пари, социална обезпеченост, номенклатурни привилегии. За да получи в замяна всички рискове и изпитания на изгнанието. Но заедно с това и свободата на творец и гражданин. Подобен избор е огледало на ценностната ти ориентация, на подобен избор е готова само личност от недостижимото равнище на Георги, личност, по-силна и от живота, и от смъртта – като безсмъртието сила.
Тъй като въпросното писмо е общодостъпно както за добросъвестни, така и за недобросъвестни интепретатори, след настоящата публикация за недобросъвестен интерпретатор аз ще считам всеки, който цитира писмото, без да го допълни с уточнението, което направих по-горе. Не суета ме води към това изискване – води ме единствено и само нелекият дълг на свидетел, на участник и съучастник. Става дума за доживотния дълг на всеки знаещ и помнещ да спаси истината от връхлитащите я и до днес от всички посоки неистини, за непоколебимостта да разкрия онези времена и вълнения в цялата им правдоподобност – особено след като те бяха населени от автор с нарастваща национална (пък междувременно и не само национална) значимост. Не аз съм избрал този си дълг, той е избрал мен. При това ме е избрал по-скоро за проклятие, отколкото за благодат – така, както не Георги е избирал таланта си, а талантът му – него. Направеното уточнение не е мое, то само тръгна от мен, за да стигне до Георги и да се превърне в подбуда за преоценка, на която само човек с духа и благородството на Георги Марков бе способен.
