0
1578

Цензурата върху българската литература и книга. 1944–1990

източник wikipedia

Публикуваме статията на Пламен Дойнов, който е съставител на сборника „Цензурата върху българската литература и книга (1944–1990)“, издание на „Кралица Маб“ и Департамента „Нова българистика“ на НБУ.

Сборникът събира текстове, прозвучали за първи път на конференцията „Цензурата върху българската литература и книга (1944–1990)“, състояла се на 9 юни 2017 г. в Нов български университет. Това е първият по-мащабен опит да бъде представена проблематиката за цензурата върху българската литература и книга през комунистическия режим. Тематизирани са ключови фази, елементи и фигури от цензорската система; дадена е думата на автори и редактори, въвлечени като действащи лица в цензурните практики; разгледани са особеностите на отделни случаи с цензуриране на конкретни творби и техните автори.

„Цензурата върху българската литература и книга. 1944–1990“. Съставител Пламен Дойнов. Поредица „Литературата на НРБ: история и теория” – Книга 14. Издателство „Кралица Маб“, Департамент „Нова българистика“ на НБУ, С., 2018 г.

ЦЕНЗУРА В ПОДСТЪПИТЕ НА НАРОДНАТА РЕПУБЛИКА
(1944/1945)

Пламен Дойнов

Когато на 11 септември 1944 г. петдесет и двама души, самоназовали се „писатели-комунисти и прогресивни писатели“, възвестяват в свой апел, че днес вече могат да изразят онова, което мислят и чувстват, че я няма „тъпата фашистка цензура, която убиваше благородната човешка мисъл“ и че го няма „варварският полицейски ботуш“[1], не си дават сметка, че в същия момент в българската литературна и културна среда вече е заложен капана на нова цензура. В началото всичко изглежда така, сякаш е част от естествения властови обрат, който съпътства всеки преврат.

Веднага са спрени периодичните издания, смятани за близки до управляващите до вчера правителства – вестниците „Зора“, „Слово“, „Утро“, „Вечер“, „Дневник“ и др. Културни издания като сатиричния вестник „Щурец“ или като авторитетното списание „Златорог“[2] също изчезват от публичността. Обратът се осъществява почти буквално – на мястото на редакцията на вестник „Зора“ на ул. „11 август“ № 11 в София се настаняват изданието на БРП (к) „Работническо дело“ и на Националния комитет на ОФ „Отечествен фронт“, а адресът на вестник „Щурец“ е узурпиран от „Литературен фронт“ и от други културни издания. Както сме констатирали, след 9-и ускорено се извършва партизация на обществото и в частност на литературното поле и „започва процес на постепенно свиване на непартийното полиграфическо пространство, където потенциално биха могли да се появяват алтернативни и дори опозиционни текстове“[3].

На думи новото правителство, оглавявано от Кимон Георгиев, отменя ограничаването на конституционната свобода на печата, въведено след преврата от 19 май 1934 г. от друго правителство на Кимон Георгиев. В програмата си от 17 септември 1944-а отечественофронтовският кабинет обявява „възстановяването на Конституцията и на всички права и свободи на българския народ“ и декларира, че ще премахне „всички изключителни закони“[4], а на 16 октомври отменя издадените през 1934 г. и насочени по същество срещу свободата на словото „наредба за печата“ и „наредба-закон за временния надзор върху печата“. На практика обаче правителството негласно въвежда друга цензура, съобразена с преминаването на българската държава на страната на СССР, САЩ и Великобритания в последната фаза на Втората световна война. Според точка 8 на подписаното на 28 октомври 1944 г. Московско примирие „издаването, внасянето и разпространяването в България на периодическа и непериодическа литература, поставянето на театрални зрелища и кинофилми, работата на радиостанциите, пощата, телеграфа и телефона стават по споразумение със съюзното (съветското) главно командване“[5]. Обаче още преди да бъде сложен български подпис под примирието се приема Постановление № 12 от 6 октомври 1944 г. на Министерския съвет, според което се изземват „от държавата всички печатни издания с прогермански и изобщо фашистки и расистки характер, както и книгите, написани против Съветския съюз и свободолюбивите народи от всички лица и места, където и да се намират те“[6].

Тази новообоснована като антигерманска и антифашистка ретроспективна, но и военновременна цензура не просто изчиства от актуалното публично пространство всички гласове и текстове, подкрепящи съюза на България с Третия райх, но и се разпрострира върху позициите на всяко политическо представителство в обществото. Препотвърждава се ситуацията без опозиция. Почти веднага официалната военновременна цензура започва да изпълнява функциите на скрита политико-идеологическа цензура, която блокира появата на публикации, насочени срещу политиката на управляващата коалиция и срещу левите радикални идейни платформи (комунизъм, ляв аграризъм и пр.), върху които се основава дейността на най-влиятелните управляващи партии в Отечествения фронт.

Тази обратимост на цензорската целесъобразност е изговорена съвсем директно в писмо от Георги Димитров до Трайчо Костов, където се препоръчва, че „под флага на военна цензура, необходима във военно време, трябва драстично да се проведе и другата, политическата цензура, като не се допуща в печата нищо, което вреди на делото на Отечествения фронт”[7]. Ето как, макар до края на 1944 г. да липсват специални закони и активен цензорски апарат, съществуват указания и практики на цензуриране, даващи основание на д-р Александър Гиргинов повече от година по-късно да отбележи, че „фактически от 9 септември 1944 г. до сега, никой не може да издава списание или вестник без да получи специално разрешение от страна на правителството“[8]. Разбира се, такива разрешения получават не само изданията на партиите от ОФ и на свързаните с тях организации и съюзи, но и частни и кооперативни  всекидневници като „Дъга“, „Политика“, „Нова камбана“ и дори консервативният, но все пак минаващ за традиционно русофилски вестник „Мир“, което създава впечатление за информационно разнообразие и за известна множественост на гледните точки. Между септември и декември 1944 г. властта разчита на автоцензорския рефлекс при повечето издания, които след преврата би трябвало да знаят какво да публикуват. В повечето случаи очакванията за такава съобразителност се оправдават, но не винаги. Отделни публикации в „Политика“ и „Мир“[9], например, предизвикват реакции в официозите „Работническо дело“ и „Отечествен фронт“[10], но нищо повече – поне до края на 1944 г. не могат да намерят приемлива формула, по която нежеланите текстове и/или издания да бъдат спрени.

Активният надзор обаче е факт. Той се осъществява предимно от органите на Народната милиция и на Държавна сигурност. От 17 октомври 1944 г. всички „редактори, издатели, печатари и разпространители на всякакви печатни произведения в страната, български или чуждестранни“ са задължени да изпращат незабавно по три екземпляра от всяко издание – „ежедневен или периодичен печат, книги, доклади и отчети, бюлетини, афиши и пр.“ – в Дирекция на Народната милиция, бюро „Печат” – София[11]. Същото се изисква и за провинциалните издания от областните дирекции на милицията. Отделни изображения и други визуални текстове също попадат под пряк контрол. Снимки и портрети на вождовете на СССР и на командирите на Червената армия „могат да се отпечатват и разпространяват само с разрешение на Министерството на пропагандата и след изпращанието на три екземпляра от същите на Дирекцията на Народната милиция, бюро „Печат”, София“[12]. Подобен строг регламент се прилага и към тиражиране на образите на български и югославски вождове и командири – спрени са от разпространение несанкционирани от цензурата портрети на маршал Тито, Георги Димитров, Васил Коларов, генерал Славчо Трънски, Димитър Благоев, Георги Кирков[13].

Към средата на 1945 г. се пристъпва към изземване на изображения на новия „враг на народа“ Г. М. Димитров и – по-скоро тихомълком – на починалия монарх цар Борис ІІІ. Месечните доклади на ръководителите на надзора върху дружествата и печата в ДС отбелязват, че успешно са конфискували календари с лика на Г. М. Димитров[14], както и тук-там намерени потрети на покойния цар[15]. Като прибавим към това и заглавията от списъците на „фашистка литература“, свързани с цар Борис ІІІ („Заветите на Царя Обединител“, „Царят говори“, „Царят пред своя народ“ и т.н.[16]), виждаме как в края на Царство България започва да действа съвсем целенасочена антимонархическа цензура, работеща за дискредитацията и скорошното премахване на монархическия институт.

Представителите на явната и тайната полиция нахлуват, където решат, стига да са получили „сигнал“. Така осъществяват както предварителна цензура за спиране на книга от печат, така и ретроспективна цензура, целяща да изземе издания от обществени и частни библиотеки. Например на 25 октомври 1944 г. ДС издава заповед за спиране на намиращата се в София под печат в печатница „Саваджиев” на ул. „Екзарх Йосиф” и „Тетевенска” книга „Причините за Втората световна война” от Марин Иванов Бъчваров, „тъй като съдържанието на същата е от естество да повреди на нашите отношения със съюзените народи”[17]. Периодично се изземват книги, календари, плакати и прочее издания, отпечатани отпреди 9 септември 1944 г., но и издадени току-що, ако в тях е привидяно нарушение на новите цензурни забрани. От една страна, валят заповеди за инкриминиране на стари издания като „Политически речи на Адолф Хитлер”, „Семейството в нова Германия” от Лидия Раймер, „Пактът против Европа” от Иван Димитров, „Словашката войска в Украйна” от Ф. Рудин, „Възходът на Хитлер” от Лука Малеев, „Комунизмът загива” от Георги Д. Николчев, „Защо българинът е против комунизма” от д-р Ж. Георгиев, „Болшевизмът – врагът на Европа” от Роберто Шустер, „СССР без маска”, „СССР. На изток всичко ново” от Борис Димитров, „Иудеи” от Стефан Цанков, „Ромел” на издателство „Петър Атанасов”[18], но от друга страна, се набелязват за конфискуване съвсем нови заглавия, излезли току-що изпод печатарските машини като песнопойката „30 песни с календар 1945 год.”, с лик на корицата на Ал. Стамболийски[19], „Вечния календар”[20] и др. Заради липса на разрешение от Министерството на пропагандата дори временно е спряно издаването и разпространението на „Сборник 9 септемврий”[21].

Изземват се отделни книги, но и цели библиотеки – на лица, осъдени от Народния съд, на техни близки, на бивши и настоящи дружества. Например през декември 1944 г. се прави обиск в дома на д-р Иван Димитров Строгов, с цел да се изземат всички екземпляри от неговата книга „Какво казах на цар Борис ІІІ за войната и нашето еврейство”[22]; през март 1945 г. се обискира и дома на Владимир Мечков, за да се „изземе намиращата се там фашистка литература”[23]; през април се влиза в бившата библиотека „Прослава”, за да се изземат книги като „Фердинанд І – цар на българите”, „Цар Борис ІІІ като воин”, „Могъща България” и „Нашите херои” от Петко Пеев[24]; през юни се конфискува домашната библиотека на Любен Петров Костов[25], а през юли цялата библиотека (около 3 хил. екземпляра) на руските белогвардейски инвалиди във Варна, „понеже библиотекарят на същата е разпространявал книги с антисъветско съдържание“[26].

Функциите на тайната полиция между двете есени на 1944 и 1945 г. се утвърждават в целия спектър на профилактично-наказателната следпубликационна цензура, при която новоизлезли произведения се конфискуват без да съществува изрично съдебно решение, и в режима на действаща ретроспективна цензура, наложена чрез изземване на отделни издания и цели книжни фондове на частни и обществени библиотеки, определени от централната власт за фашистки, според Постановление № 12 от 6 октомври 1944 г. на Министерския съвет.
*
В издателския сектор на литературата институционният плурализъм изглежда по-запазен. Издателства като „Хемус“, „Т. Ф. Чипев“, „Христо Г. Данов“, „Смрикаров“, „Коюмджиев“ и др. остават на терена и продължават да доминират, въпреки започналото роене на държавни, партийни и ведомствени издателства, толерирани от отечественофронтовската власт. Като прибавим и мрежата от множество частни печатници, които също често играят ролята на издателски марки, базата за производство на българската литература съхранява възможностите си за свободно печатане. Разбира се, няма съмнение, че се забелязва промяна в издателската политика, отчасти свързана с корекции в тематичния профил на дадено издателство и с привличането на нови автори от средите на ОФ, но в общи линии плуралистичната среда се запазва, за да може през следващите години до 1948 г. да излизат български и преводни книги, разположени в широк спектър от теми и идеи.

През ноември/декември 1944 г. НК на ОФ и правителството най-после намират формула и инструмент за ограничаване и съкращаване на свободното пространство за разпространение не толкова на опозиционни, колкото на алтернативни текстове. Като претекст се използва реалния недостиг на хартия в страната. Това хронично затруднение обаче е превърнато в непреодолима пречка за обезпечаване на необходимите количества хартия за всички вестници, списания и книги.

Към решение за ограничаване на заглавията в периодиката се върви постепенно. Първо през октомври по нареждане на министъра на пропагандата „забранява се излизането на празнични или следпразнични вестници“[27], а слухове за спирането на ежедневниците „Дъга“, „Мир“ и „Нова камбана“ циркулират от ноември. Издателите на социалдемократическия вестник „Дъга“ и на консервативния „Мир“ дори се опитват да реагират превантивно, изпращайки писма до министър-председателя. В първото от „Дъга“ му припомнят, че вестникът е „позволен на 9 септемврий поради продължителната му антифашистка борба“, но и сега е „в безрезервна подкрепа на управлението на Отечествения фронт“, като при това „си е набавил отдавна, с оглед една бъдеща криза в доставянето на хартия, известно количество хартия“, с което „ще може да излиза още известно време“. Изданието уверява, че изцяло ще се грижи за обезпечаването си с хартия[28]. Редакторът на „Мир“ Петър Тасев от своя страна декларира, че „разполага с хартия за ротативна машина близо за година“, изброява заслугите на вестника от близкото минало към ОФ, но и заявява открито:

„Мир“ се стреми да има свой образ, свой начин на списване и подреждане и главно, „Мир“, имайки опита на 50 години вестник, не счита, че ще служи по-добре на каузата на Отечествения фронт, ако се ограничи с поместване на новини и статии, изхождайки почти от един и същ източник.
Еднообразието убива интереса към печата. Затуй колоните на „Мир“ бяха и са отворени широко за всяка честна и напредничава мисъл и са затворени за всичко, което е реакционно и черно.“[29]

Подобни думи звучат в разрез с плановете на управляващите да създадат монистична информационна среда. А уверенията на вестниците, че имат своя хартия, остават безрезултатни, защото главните мотиви за съкращаването им са други.

На 19 декември Министерският съвет приема постановление, според което „предвид на ограничения запас на хартия в страната“ след 1 януари 1945 г. „в гр. София могат да излизат само следните ежедневници: „Отечествен фронт“, „Работническо дело“, „Изгрев“, „Политика“, „Народ“ и „Народна войска“. Това са всъщност партийно-правителствените издания, съответно – на НК на ОФ, на БРП (к), на НС „Звено“, на БЗНС, на БРСДП и на военното министерство. Останалите ежедневници и седмичници в столицата се спират, като все пак се допуска, че „могат да излизат, само ако внесат хартия тепърва от чужбина“. По-нататък се определя лимитът в провинцията: Пловдив, Варна, Русе и Бургас получават право да имат по един ежедневник, останалите областни градове – не повече от един седмичник, а в другите населени места не може да се печатат вестници, а излизащите към момента се спират.

В края на постановлението влизат две ключови условия, които добре илюстрират произвола му. Според първото „министърът на пропагандата определя кои от излизащите вестници в областните градове“ ще продължат да излизат и кои не, а според второто – всички останали издания (професионални, научни, литературни, художествени и др.) „могат да излизат само с предварително разрешение на министерството на пропагандата, което определя размера им, тиража и времето за излизането им, в зависимост от разполагаемия в страната запас от хартия“[30]. Оказва се, че вратата за избирателно пропускане на заглавия на периодични и непериодични издания остава достатъчно открехната, за да може през нея да преминат само онези, които се ползват с доверие в правителствените среди. Разрешителният режим, контролиран от пропагандния министър, осигурява прилагане на принципа на безпринципната политическа целесъобразност.

По силата на това постановление смразяващи писма за спиране получават „Нашенец“, „Земеделско знаме“, „Младежка искра“, „Дъга“, „Мир“, „Заря“, „Свобода“, „Нова камбана“, „Неделя“, „Младежко знаме“, „Славянски зов“, „Щурмовак“, „Социалистическа младеж“, „Литературен фронт“[31], но част от тях продължават да излизат, заради това, че са избрани от правителството като представляващи определени сектори. Ето защо „Литературен фронт“ оцелява – в края на 1944 г. вестникът представлява цялото литературно поле.

Спрени са обаче „Мир“, „Дъга“, „Нова камбана“, „Свобода“, „Заря“ и др., които се издават от частни лица, дружества или кооперации, макар последните два на практика да са издания на ОФ. Интересно е как първоначално БЗНС допуска на терена като свой партиен вестник „Политика“, а се отказва от „Земеделско знаме“. Този избор е поправен в края на февруари 1945 г., когато „Политика“ е окончателно спрян с мотива, че „престава да бъде орган на БЗНС“[32]. „Земеделско знаме“ заема мястото на единствен земеделски официоз.

Липсата на официално призната „опозиционна“ преса създава информационен и ценностен вакуум, който все по-често заемат издания, свързани с управляващата коалиция. Особено се отличава вестник „Изгрев“ на НС „Звено“, който неизменно попада сред негативните примери в докладите на директора по печата и пропагандата. Там освен „грешките“, свързани с външнополитическите новини, периодично се посочват „опущения“ от вътрешно-политически характер – като статиите на Георги Томалевски „Волята за свобода“ и на проф. Андрей Стоянов „Омразата и ние“ (бр. 167, 26 април 1945), които са „враждебни на ОФ идеология и ОФ политика и не съответствуват на програмата и политиката на Народния съюз „Звено“[33], както и „антрефилетата на г-н [Васил] Юруков във вестник „Изгрев“ по „народовластието“, в които има неотечественофронтовски гледища“[34]. Областният инспектор на пропагандата в Пловдив през юни 1945 г. дори се опитва да въведе предварително цензуриране на издавания от НС „Звено“ в града вестник „Време“, изисквайки предвидените за публикуване материали да му бъдат носени за преглед. След възражение на вестника Министерството на пропагандата уверява, че не е нареждало на своите подведомствени органи да упражняват „предварителен контрол по печата“[35].

След началото на 1945-а на терена остават периодичните издания на партиите от управляващата коалиция, на министерства и държавни учреждения и на някои контролирани от ОФ просветни, културни, творчески и научни сдружения. Всички те излизат в ситуация на реален дефицит на хартия. Имат централно определени тиражи и обеми, за спазването на които дори са предупреждавани с налагане на санкции[36]. Но недостигът на хартия дава онзи базов мотив, чрез който партизацията и ограничаването на плурализма в публичността изглеждат „стопански“ оправдани. По същество политическата цензура се мотивира икономически.

Така се поставя началото на нов тип контрол върху литературата и публичното слово, който можем да определим като цензура на дефицита – ограничаване на свободата на словото, изразено в лимитиране на броя на изданията, на техните обеми и тиражи чрез блокиране или квотно разпределение на количествата хартия. Под предлог за изчерпване на запаси от хартия се дава възможност за партизиране на информационния сектор и за формиране на комуникационно пространство в литературно-издателското и художественото поле, лоялно на отечественофронтовското правителство. Там водещи са културни периодични издания като „Литературен фронт“ и органът на Върховния читалищен съюз „Ведрина“.

С това можем да затворим първата фаза на цензура в българската публичност – между септември 1944 и септември 1945 г. Тя се характеризира с няколко вида цензура:

Военновременна цензура, реализирана и като политико-идеологически контрол от правителството, често под надзора, а понякога и под диктата на Съюзната контролна комисия (СКК). Ако СКК проявява активност по външнополитически и военни теми, правителството на ОФ се стреми да я трансформира във вътрешно-политическа цензура и да наложи в цялата публичност правителствени и проправителствени гласове. За този контрол отговарят предимно службата „Проучване на пропагандни материали у нас и в чужбина“ в Министерството на пропагандата и Комисарството за изпълнение за Съглашенето за примирие в Министерството на външните работи

Ретроспективна (предимно библиотечна) цензура, насочена срещу прогермански, проиталиански и антиболшевишки произведения, квалифицирани всички като „фашистки“. Чрез списъци, изготвяни от комисии към Министерството на пропагандата се селектира продукцията, подлежаща на първоначално запечатване, последвано от изземване и претопяване, като единични екземпляри от нея, свидетелстващи за „прогерманската ориентация на страната до 1944 г., а също и публикациите, свързани с династията“ се затварят „в добре охранявани книжовни депа, предимно в столицата“ [37]. Особено конкретна в това отношение е Наредба № 10 от 8 юни 1945 г. на Министерството на пропагандата. Според нея извън обсега на конфискация остават народните библиотеки, университетската библиотека и библиотеките на висшите културни и учебни заведения, но всички останали (селски, градски, училищни, общински и читалищни библиотеки, библиотеките на БЗК банка, на Българска народна банка, на популярните банки, библиотеки на казарми и военни клубове, библиотеките на всички видове кооперации, на въздържателни, научни, спортни и прочее дружества) подлежат на отделяне, описване и запечатване. Библиотеките на лица, осъдени по Наредбата-закон за Народния съд, също „трябва да бъдат незабавно запечатани и описани от органите на народната милиция“. Книгите на немски и италиански дружества, институти и училища се предвижда да бъдат прегледани от комисии, като инкриминираните заглавия се блокират. Книгите, включени в списъците на Министерството на пропагандата, се изземват направо с протоколи, изписвани като „книжни отпадъци“ и се насочват към претопяване.[38]

Цензура на дефицита, която използва хроничния проблем с недостиг на хартия за ограничаване на броя и тиража на периодичните издания, за спиране на частните и на множество обществени вестници и списания и за избирателно отпускане на хартия за печатане на книги.

За литературата обаче много по-трайни и дълбоки последици през тази фаза оставят репресиите и терорът, които оказват индиректен цензорски ефект. Страхът и съобразяването сред българските писатели развиват у мнозина от тях автоцензорски нагласи. Заплахата, излъчвана от негативните примери за задържани, изчезнали, убити, осъдени от Народния съд или изпратени в лагер колеги подлага на преоценка нормите за допустимост в писането сред останалите на свобода писатели. Те все повече разбират какво би трябвало и какво не би трябвало да пишат. Като прибавим към този нагледен урок и зачестилите указания откъм директивния дискурс – писмата на Георги Димитров срещу „великобългарския шовинизъм“ от септември/октомври 1944[39] и до СБП от май 1945 г.[40], разглеждани като меродавни наставления за писане и поведение – проясняват се контурите на автоцензорски механизъм, подлагащ на вътрешна преценка при всеки писател допустимостта на теми и идеи.

 

[1] Писателите дават клетва да продължат борбата докрай. Апелът на писателите от ОФ – Свобода, бр.4, 13.09.1944.
[2] Списание „Златорог“ престава да излиза още през 1943 г., но не е възстановено след 9 септември 1944 г.
[3] Дойнов, Пламен. Разораване на литературното поле (септември – декември 1944) – В: 9 септември 1944: литература и политика, С., 2015, с.23.
[4] Вж. Отечествен фронт, бр.8, 18.09.1944.
[5] Пълен текст на примирието – Свобода, бр.47, 30.10.1944.
[6] Цит. по: Съдът над историците. Българската историческа наука. Документи и дискусии 1944–1950. Том 1. Съст. Вера Мутафчиева, Весела Чичовска, Дочка Илиева, Елена Нончева, Златина Николова, Цветана Величкова, С., 1995, с.22.
[7] Цит. по: Мешкова, Поля., Шарланов, Диню. Българската гилотина. Тайните механизми на Народния съд, С., 1994, с.76.
[8] Гиргинов, Александър. Свободата на печата – Знаме, бр.135, 26.04.1946.
[9] Вж. статиите: Петканов, Константин. Нашият дълг – Политика, бр.2, 12.10.1944; За отмъщението – Политика, бр.5, 16.10.1944; Пенев. П. Великобългарски шовинизъм – Мир, бр.13073, 25.10.1944.
[10] Вж. реакциите против статиите на К. Петканов и П. Пенев: Опасни настроения – Работническо дело, бр.23, 13.10.1944; По повод на една полемика – Отечествен фронт, бр.38, 19.10.1944; Странни изказвания – Работническо дело, бр.36, 28.10.1944.
[11] Заповед № 564 от 17 октомврий 1944 г. – АКРДОПБГДСРСБНА, ф.13, оп.3, а.е. 950, л.1.
[12] Заповед № 758 от 20 октомврий 1944 г. – Пак там, л.2.
[13] Вж. например: Заповед № 1012 от 7 ноемврий 1944 г. – за спиране от разпространение и изземване от автора, издателя, печатаря и разпространителите на всички екземпляри от печатните портрети с надпис: Славчо Трънски, издадени от Георги Лозев Тончев, както и Заповед № 1038 от 16 ноемврий 1944 г. – за спиране на разпространението на издадените от С. Попов и отпечатани в печатница „Папирос” портрети на маршал Тито, Георги Димитров, Васил Коларов, генерал Славчо Трънски, Димитър Благоев, Георги Кирков, маршал Сталин и да бъдат запечатани до второ нареждане – АКРДОПБГДСРСБНА, ф.13, оп.3, а.е. 950, л.15, л.42.
[14] Вж. Доклад от Дойчин Цветанов Димитров, ръководител на надзора върху дружествата и печата относно работата за контрола на дружествата и печата за месец август 1945 година [гр. Горна Джумая] – АКРДОПБГДСРСБНА, ф.13, оп.3, а.е. 954, л.4.
[15] Вж. данните за иззети от книжарницата в Поморие на „около 13 броя различни формати печатни снимки на цар Борис ІІІ и неговите сестри“ в Доклад за дейността по линия на пресата и печата [гр. Бургас] – АКРДОПБГДСРСБНА, ф.13, оп.3, а.е.955, л.2.
[16] Вж. Списък на фашистката литература, която се иззема и забранява – АКРДОПБГДСРСБНА, ф.13, оп.4, а.е.112, л.13–21.
[17] Заповед № 761 от 25 октомврий 1944 г. – АКРДОПБГДСРСБНА, ф.13, оп.3, а.е.950, л.3.
[18] Вж. Заповед № 1105 от 27 декемврий 1944 г. – Пак там, л.107.
[19] Заповед № 1199 от 4 април 1945 г. – Пак там, л.193.
[20] Заповед № 2509 от 20 декември 1945 г. – Пак там, л.202.
[21] Заповед № 1195 от 8 март 1945 г. – Пак там, л.191.
[22] Заповед № 1093 от 23 декемврий 1944 г. – Пак там, л.95.
[23] Заповед от 12 март 1945 г. – Пак там, л.196.
[24] Заповед № 1202 от 24 април 1945 г. – Пак там, л.200.
[25] Вж. Заповед № 1206 от 27 юни 1945 г., вписана в Книга със заповеди, издадени от отделение „В” от 28 октомври 1944 до 8 август 1945 г. – АКРДОПБГДСРСБНА, ф.13, оп.3, а.е.952.
[26] Вж. Отечетен доклад на отд. „В“ в гр. Варна от 9 септ. 1944 год. до 30. авг. т.г. – АКРДОПБГДСРСБНА, ф.13, оп.3, а.е. 956, л.1.
[27] Вж. писма от министерството на пропагандата до редакциите на в. „Момент“, „Правда“, „Празнично ехо“, „Празнична дъга“, „Балканска вечерна поща“ [14 и 16 октомври 1944] – ЦДА, ф.2, оп.1, а.е.50, л.31, л.32.
[28] Вж. Писмо от в. „Дъга“ до министър-председателя [9 ноември 1944] – ЦДА, ф.2, оп.1, а.е.50, л.1.
[29] Писмо от в. „Мир“ до министър-председателя [9 ноември 1944] – ЦДА, ф.2, оп.1, а.е.50, л.7–8.
[30] ЦДА, ф.136, оп.1, а.е.58.
[31] Вж. тези уведомителни писма в: ЦДА, ф.2, оп.1, а.е.50, л.21–23.
[32] Вж. уведомително писмо от главния секретар на министерството на пропагандата за спиране на в. „Политика“ [26 февруари 1945] – ЦДА, ф.2, оп.1, а.е.50, л.13.
[33] Доклад от Георги Михайлов – директор на печата и пропагандата, за допуснати грешки и опущения в столичните вестници за отчетния период от 13 април до 13 май т.г. [1945] – ЦДА, ф.2, оп.1, а.е.69, л.99–100.
[34] Промемория от директора на печата и пропагандата Георги Михайлов за отразените в печата политически събития, станали от 15 юни до 15 юли 1945 год. – Пак там, л.98.
[35] Вж. разменените писма по този случай между вестник „Време“ (Пловдив) [16 юни 1945] и Министерството на пропагандата [20 юни 1945] в: ЦДА, ф.2, оп.1, а.е.50, л.40–41.
[36] Вж. писмо от министерството на пропагандата до „Отечествен фронт“, „Работническо дело“, „Земеделско знаме“, „Изгрев“, „Народ“ и „Народна войска“, в което се предупреждават, че „ще бъдат спирани за толкова дни, колкото излизат в повече от 2 страници и повече от разрешения им тираж“ [30 май 1945] – ЦДА, ф.2, оп.1, а.е.50, л.20.
[37] Вж. Пенелов, Илко. Националната библиотека и създаването на библиотечна цензура в България (1945–1957) – В: Библиотеката – минало и настояще. Юбилеен сборник, посветен на 125-годишнината на Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“, С., 2005, с.97–98, както още за списъците и библиотечната цензура: Пенелов, Илко. Списъци на забранените в България книги през 40-те и 50-те години на ХХ век – В: Пътят към книгите и информацията. Юбилеен сборник, посветен на 65-годишнината на Татяна Янакиева. Състав. Антоанета Тотоманова, Цветанка Панчева, С., 2009, с.122–130.
[38] Вж. Списък на фашистката литература, подлежаща на изземване съгласно XII-о постановление на Министерския съвет от 6 октомврий 1944 год., С., 1945, с.3–4.
[39] Вж. Писмото на др. Георги Димитров до Централния комитет на Работническата партия (комунисти) [28 септември 1944] – Работническо дело, бр.13, 2.10.1944.
[40] Вж. Димитров, Георги. Писмо до Съюза на българските писатели – Работническо дело, бр.202, 15.05.1945; същото: Георги Димитров до българските писатели – Литературен фронт, бр.29, 20.05.1945.