0
661

Цивилизацията на папуасите по-висша ли е от нашата?

jared-diamond 3

Известният американски антрополог Джаред Даймънд твърди, че можем да научим много от традиционните общества.

 Защо децата на папуасите са по-креативни от децата в САЩ и Европа? И какво означава принципът на „конструктивна параноя“ –  това обяснява прочутият американски антрополог в най-новата си книга „Светът преди вчера“ (Изток Запад 2013).

През 1964 г. попадате на папуасите в Нова Гвинея и оттогава не спирате да изучавате тяхната култура и да живеете сред тях. Посветил сте им и новата си книга Светът преди вчера. На какво се дължи този страстен интерес към тях?

В началото тръгнах към Нова Гвинея с намерението да изучавам и наблюдавам птиците. Но за да го направя, първо ми трябваше разрешение от местните, както и хора, които да ме придружават. Докато обикаляхме заедно из горите, те изведнъж проявиха любопитство към мен и започнаха да ми задават най-различни въпроси. Искаха да знаят колко жени имам, колко прасета ми е струвала всяка една от съпругите ми, какво количество картофи произвеждам, за да се прехранвам. И аз, от своя страна, им задавах подобни въпроси.

Разговаряхме непрекъснато и в началото наистина ми се струваха твърде екзотични и различни от нас. Но постепенно си дадох сметка, че те се смеят и плачат на същите неща като нас, че болките и страданията им не са много по-различни от нашите и че човешките същества, независимо от коя част на света са, изключително много си приличат, що се отнася до приятелството,  до отглеждането на деца, до начина, по който се справят със страховете си. Наистина научих много от тях. Именно тази измамна смесица от прилики и разлики прави традиционните общества толкова привлекателни в очите на един чужденец.

Преди петдесет години папуасите все още живееха по високите части на планините, както са го правили от хилядолетия насам. Как  са се променили за последните пет десетилетия?

За петдесет години те претърпяха същите промени, които Франция претърпя за девет хиляди години. Във вашата страна земеделието се е появило около 5500 г. пр. Хр. и заедно с това населението се е увеличило. В Нова Гвинея земеделието вече е съществувало, но до 1964 г. в много региони на страната не е имало никакъв контакт с чуждоземци. Земеделските сечива все още са се изработвали от дялан камък…Спомням си за един свой приятел, който беше присъствал на едно от последните поклонения в кариера за добив на обсидиан, за да търси материали за нови сечива.

Промените, които се случиха последните петдесет години в Нова Гвинея, послужиха като катализатор на един еволюционен процес, който в останалата част от света се случи за хиляди години. Той се случи невероятно бързо: хора, родени в свят без писменост, които буквално са живели в каменната ера, вече си служат с компютър и пътуват със самолет.

През 1998 г. провеждах проучване и в помещението до моя офис работеше един папуас, с когото започнах да си говоря. Оказа се, че принадлежи към същото племе, което бях проучвал от 1964 г. – това беше синът на първенеца на племето, който се беше научил да чете и пише и стоеше там, работеше на своя компютър, докато за мен самия беше напълно невъзможно да работя на тези машини! Беше станал инженер и използваше софтуер, който да му помогне да създаде система за водоснабдяване на най-голямото петролно предприятие в Нова Гвинея.

Само едно поколение беше нужно, за да се стигне до този резултат, а това доказва, че не е задължително да се случи някаква генетична еволюция, за да може човек да се научи да използва новите технологии. Папуасите се научиха да пишат в рамките на само едно поколение и цялото им население се ограмоти.

Подобни микрообщности често се оказват в конфликт със своите съседи, а те се справиха с този проблем, като приложиха протоколи за колективно решаване на проблемите. Какво можем да научим от тях?

В това отношение може би има най-много какво да научим от папуасите и от други подобни общности. Правосъдието най-добре илюстрира това: ако да речем не харесвам френската или американска правосъдна система, не мога да направя кой знае какво, за да променя начина й на действие, освен ако не изискам да бъде реформирана.

В случаите, в които става дума за сравнително компактни общности, в които всички се познават, традиционно този проблем се решава като се акцентира върху необходимостта в дългосрочен план да се запази животът на общността. Проблемът не се състои толкова в реалната парична стойност на прасето, заради което е конфликтът, колкото в това, че хората ще трябва да продължат да си говорят след това. Неразбирателствата трябва да бъдат разрешавани като се вземат предвид чувствителността на всяка една от страните и съответно да бъде „изграден” мост между тях.

В книгата си разказвам как в някои западни страни съществува така нареченото „корективно правосъдие“, което също се опитва да помири двете засегнати страни в конфликт. Ще ви дам за пример трогателната история на една жена, чийто мъж бил блъснат и убит на място от млад шофьор, по-късно осъден на единайсет години затвор. Опечалената съпруга била разкъсвана от омраза към извършителя, провиждала го като зъл демон. Но приемайки принципа на „корективното правосъдие“, тя все пак отишла на посещение при този мъж в затвора. Озовала се лице в лице с него, с убиеца на мъжа си и му разказала как била научила за смъртта на съпруга си и как всеки ден не престава да мисли за него. Шофьорът убиец осъзнал през какви страдания е преминала тази жена и на свой ред й разказал историята си. По време на детството си, той бил физически малтретиран и насилван, израстнал  сред омраза и враждебност. В нощта преди инцидента приятелката му го била напуснала, а се бил нагълтал и с твърде много болкоуспокояващи, заради хронична травма на гърба.

И тогава признал на тази жена нещо, което не бил казал по време на разследването, а именно, че в деня на инцидента бил толкова гневен, че съвсем умишлено блъснал съпруга й. И изведнъж тя започнала да го вижда като човек, станал жерва на собствените си проблеми, а не като анонимно чудовище. Срещата им е била изключително трудна и продължила няколко часа, но накрая жената казала: „Трудно е да простиш, но да не простиш е още по-лошо.“ Тази среща им позволила да се пречистят от гнева и вината.

Ето какво можем да научим от традиционните общества: „корективното правосъдие“ е добър пример за това как да научим хората да се освободят от злопаметността и гнева. Това са неща, с които трудно се справяме сами и точно тук на помощ идва колективната воля за промяна и задружността при решаването на проблемите.

Според вас американските деца не са толкова изобретателни и креативни колкото децата папуаси. На каво според вас се дължи това?

Най-вече на образователната система. Всеки, който е пътувал и работил в Африка или Нова Гвинея, е оставал поразен от самостоятелността на децата там и от начина, по който сами взимат решения. Освен това тези деца са изкусни във воденето на преговори.

Родителите им дават много свобода и това автоматично ги прави по-независими и автономни. При папуасите е нещо съвсем нормално едно малко дете да вземе нож и само да реши какво да прави с него или например да си играе близо до огъня. Случва се, разбира се, тези даца да се порежат или изгорят, но именно по този начин те се учат.

Американските деца са жертва на така наречения „микромениджмънт“. Всичко там е по програма: в 15 часа играят футбол, в 416 ч. имат урок по пиано, в 17 ч. си пишат домашните, в 18 ч. вечерят, в 19 ч. отново си преглеждат уроците и най-накрая, в 20 ч. сядат пред телевизора. Ако по този начин отглеждаме децата си, те няма как да се научат да бъдат самостоятелни и да взимат решения. На 16 години вече имат физиката на възрастен човек, но не и неговата способност да отсъжда независимо и свободно.

Възхищавате се на начина на живот и културата на хранене на папуасите, които доскоро не страдаха от болести като диабет, високо кръвно налягане, наднормено тегло и сърдечно-съдови заболявания. И въпреки това продължителността на живота им не надвишава 40 години. На какво се дължи това?

Искам да поясня, че не се възхищавам на примитивните общества по някакъв безусловен начин: всички те имат някои наистина шокиращи традиции, като например да удушават вдовицата на починал мъж. Със сигурност не бих искал жена ми да бъде удушена след смъртта ми! Някои от характеристиките на тези общности наистина ме карат да се чувствам щастлив, че живея в цивилизования свят. И въпреки тези особености  безспорно има много какво да научим от тях.

Колкото до болестите, наистина тяхната продължителност на живота е много по-ниска. Във Франция тя е средно около 78 г., а в Нова Гвинея около 40 или петдесет, като малко хора могат да се надяват, че ще доживеят до 70 години, заради инцидентите и инфекциозните болести. Във Франция и Америка имаме антибиотици, които ни спасяват от заушка или скарлатина например. И ако пострадаме при инцидент, отиваме в болница и лекарите сравнително бързо отново ни вдигат на крака.

Нашата продължителност на живота е по-голяма, но  ние умираме от болести, които доскоро бяха напълно непознати в Нова Гвинея. Когато отидох там през 1964 г., в болницата в Порт Морсби се водеше проучване. От 2000 човека, приети там през годината, имаше един единствен случай на диабет, докато във Франция биха били най-малко 300. Не беше регистрирана нито една сърдечна криза и само четири случая на високо кръвно и то по-скоро като изключение, потвърждаващо правилото, защото тези хора не бяха местни, а азиатци от други страни.

Всичко се свежда до начина на живот, а в Нова Гвинея той много се промени през последните години. Когато пристигнах през 1964 г. в страната нямаше нито един случай на наднормено тегло. Хората се хранят здравословно, не ядат нито сладко, нито солено, ядат много плодове, зеленчуци и фибри и избягват мазните меса – техните меса не са тежки, от животни, които самите те са уловили. Американците и европейците, които избират да следват този начин на хранене скоро си дават сметка, че симптомите на диабет постепенно изчезват и че нивото на холестерола им започва да спада. Именно за това се опитвам да разкрия на колкото може повече хора начина на живот на традиционните общества.

Кои са практиките, които бихме усвоили най-лесно?

Това е строго индивидуално. Лесно е да избягваме, доколкото е възможно солта и захарта, но трябва също така да си зададем въпроси за това как възпитаваме децата си или как реагираме на  трудностите в живота. В Нова Гвинея практикуват така нареченета „конструктивна параноя“, която се състои в това да бъдеш внимателен към опасностите и да ги предусещаш още преди да са се случили.

В Щатите думата „параноя“ принадлежи към диагностично-психиатричния речник. Докато, обратно, „конструктивната параноя“, на която ме научиха папуасите, би трябвало да служи за пример. Тази сутрин извърших най-опасното действие за целия си ден: взех си душ. Ако прочетете хрониката с некролози в който и да е вестник, ще установите, че най-честата причина за смърт сред възрастните хора е именно падането в банята или по стълбите.

Ние американците сме обсебени от тероризма, самолетните катастрофи и ГМО, но колко души умират дневно от това, че приемат генно-модифицирани храни? Колко жертви на ден взимат терористичните актове или самолетните катастрофи? Колко души на моята възраст умират при лошо падане? Няколкостотин дневно. Това, което ми бе най-лесно да науча, е да установява къде се крият истинските опасности на всекидневието.

Nouvel Observateur

Превод от френски: Мина Петрова

 

Джаред Мейсън Даймънд (роден през 1937 г. в Бостън) е американски антрополог, биолог и биогеограф. Известен е с книгата си, спечелила наградата Пулицър, Пушки, вируси и стомана (Guns, Germs and Steel) (1998 г., бълг. издание 2006), която изследва географските, културни, природни и технологични фактори, довели до господстващата роля на западната култура в света. На български език е преведена и книгата му Колапсът: човешките общества между успеха и провала (2007).