0
543

Цивилизация на „кризата“?

KYanakiev

Бих искал да започна с едно парадоксално твърдение: европейската демократична обществена система е система на непрекъснати политически и медийни турбуленции и дори – на перманентен „скандал“.

Ако обаче не бъде схваната по-дълбоката причина за тази особеност именно на демокрацията, от това могат да бъдат направени абсолютно погрешни заключения – такива собствено, каквито си правят (или им внушават да си правят) някои „апокалиптично“ настроени интелигенти в България. А тези заключения се състоят в следното: тъкмо поради постоянните политически турбуленции Европа „е навлязла в дълбока криза“, върви „към катастрофа и разпад“: институционален, идеен, нравствен. Лошото е, че ако човек не си дава сметка за споменатата от мен по-дълбока причина за перманентната „кризисност“ на либерална (демократична) Европа, това заключение може да бъде дори обилно подкрепено и да започне да изглежда почти неопровержимо. Защото, да – практически всеки ден ние можем да чуем (и надлежно да препечатаме в нашите медии) тревожните гласове на самите европейски либерални политици; да прочетем техните, често наистина апокалиптично звучащи предупреждения за бъдещето; можем да се уверим, че определени проблемни ситуации и казуси действително месеци наред държат медийното внимание на Запада, а позициите на европейските интелектуалци практически никога не могат да постигнат съгласие по различни идеологически и обществени въпроси.

Непременно обаче за „разпад“ и деградация ли свидетелства този феномен?

Или зад действително острастените позиции се крие една забележително здравословна особеност на съвременния западен свят? Защото способността да се тревожиш, свободата да фокусираш внимание и страст върху действително всекидневно възникващите общи проблеми, да ги преподчертаваш и дори да ги извеждаш до крайност, говори не непременно за разрушителни процеси в обществената тъкан, а – за будност. И най-вече за нетърпимост към нерешеното, за (и ето това е същинска фобия на западния европеец) страх от замитане на проблемите под килима, от замълчаването на проблемите.

Да, ако бъдем строго обективни, немалка част от политическия и медийния шум в Западна Европа днес е силно преувеличен. Така например в Западна Европа (по авторитетно потвърдени данни) днес живеят постоянно не повече от 7% мюсюлмани, преселили се от Близкия Изток и Африка. Цялото население на държавите Сирия, Афганистан и Ирак (откъдето идват през последната година прословутите „бежанци“ или „мигранти“) е около 81 млн. души. За сравнение – населението на Германия, Франция и Италия общо е 208 млн. души. Което означава, че дори ако абсолютно всички сирийци, иракчани и афганистанци решат да се изсипят в тези западноевропейски държави (което безспорно е невъзможно), те съвсем няма да ги „потопят“, изличат, завладеят и т. н. както се говори. Това обаче не препятства западноевропейските политици и журналисти наистина да преекспонират проблема с „бежанците“ – да правят от него „криза“. Непременно нещо лошо ли е – както казах – това? Или напротив – то показва, че европейците не си позволяват да се успокоят, докато не решат даден проблем. Те ще се тревожат и ще тревожат правителствата си (може би дори повече отколкото е нужно) и затова няма да им дадат да не намерят удовлетворително решение. Да предизвикваш „криза“ е, повтарям, признак на обществена будност и на свободна политическа воля. Защото „кризата“ често е най-ефикасният път към решението.

По-нататък: във връзка с най-различни проблеми (ето, например този с „бежанците“) между държавите и даже между определени групи държави в Европейския съюз постоянно възникват разногласия и понякога – остри спорове. Тези спорове в Европа никога не могат да се скрият (както в друг тип държави) и пораждат публични тревоги за целостта на съюза. Забележително е обаче, че колкото по-силни стават тревогите, толкова по-силно това мотивира политиците им да се концентрират върху усилия за намиране на общи решения. С други думи тревогите за „разпадането“ на ЕС се оказват – там в ЕС – здравословни за ЕС, който не е една държава и затова трябва постоянно да се строи и преустроява.

Трето: нерядко определено по-рязко сътресение в европейска държава (например, наскоро, атентатите във Франция) довеждат до излизане на повърхността на действително ексцесивни сили. Забележително е обаче, че тъкмо избуяването на ексцеса в Европа води – от поне 70 години насам – до вразумяване и последващ отлив на страстите, които са го породили. Европейците показват забележително бърз усет за опомняне, за „незацикляне“ в нездрави страсти. Така, прословутото „избуяване“ на крайнодесните на Марин льо Пен след атентатите в Париж – тъкмо с успеха си на първия тур от регионалните избори във Франция – доведе до впечатляващо обединяване на здравите сили в тази страна. И не лявата и дясната „партии“ се обединиха срещу льо Пен и затова не й дадоха да спечели, а именно избирателите на лявата и дясната партия се обединиха, за да я спрат (защото във Франция никоя партийна централа не би могла да накара френския гражданин да направи нещо, в което не е лично убеден).

Чисто исторически ще кажем, че изглежда точно такъв здравословно въздействал „ексцес“ в зората на демократична и либерална Европа е представлявало и истеричавото учение на Маркс, което тръгвайки от реално съществуващия в началото на ХIX в. проблем с експлоатацията на фабричния пролетариат в Англия, е изградило цяла ексцесивна хилиастична историософия, довела в края на краищата не до „пролетарска революция“, а до… реалното разрешение на „работническия въпрос“. Оказало се е, следователно, идеологическа криза, довела до осъвестяване и затова снета от дневния ред на Запада, за да намери въплъщение не някъде другаде, а в най-нелибералната, самодържавна, Русия, населена с най-„смирения“ и безкризисен народ на света.

Изключително поучително е да съпоставим тази, всъщност, здравословна „перманентна кризисност“ на Европа (перманентно и решаваща своите, да – често преекспонирани „кризи“) с впечатляващо „безкризисно“ изглеждащата Евразия. Знае ли някой изобщо какви са днес противоречията между Русия и Беларус на Лукашенко? А между Русия и средноазиатските диктатури в Узбекистан, Туркменистан и Таджикистан? Или такива изобщо няма, защото за тях „евразийските вестници“ (разбира се, такива няма) не надават глас? Пише ли някой общественик, че в самата Русия около половината от населението й живее с месечни доходи, равностойни на 290 български лева? Последното поне може да се провери от независими източници, но има ли изобщо „източници“ от които можем да разберем количеството на разпадащите се бракове сред тоя „народ-Богоносец“? Или процентът на алкохолиците? Или процентът на абортите (плащани от държавата)? Смее ли, може ли някой в тази „безкризисна“ страна да „бие тревога“ за тези неща, както в Европа за „гейовете“ или против дискриминацията на гейовете? Смее ли и може ли някой публично да се развълнува от умонепредставимата „ножица“ между бедността и свръхбогатството в Русия? Обсъждат ли острастени „общественици“ стратегическите последствия от намесата на Русия в Сирия и изправянето на целия сунитски ислям срещу нея?

Ще кажа следното: ние, преживелите по-голямата част от живота си в режима на комунистическия тоталитаризъм, би трябвало да помним, че десетилетия наред нещата в Европа и в „съветския блок“ изглеждаха почти така, както ни ги представят и днес като изглеждащи в Европа и в Русия. Западът, нека си спомним – и тогава бе в постоянна „криза“ и потвърждение за нея можеха да ни приведат винаги: от масовите демонстрации срещу „войната във Виетнам“, до публичните „гласове“ на Сартр, Алтюсер и Маркузе – интелектуалците на буржоазния Запад. Младежките движения от 1968 г. свалиха легендарния Шарл дьо Гол, публичен скандал доведе до оставката на американския президент Никсън; напрегнати спорове и несъгласия съпровождаха консолидирането на „Общия пазар“ и НАТО и те през всичките тези години бяха „на ръба“. Тъкмо напротив: „великият“ Съветски съюз и страните „поели по пътя на социализма“ през същите тези десетилетия бяха в почти постоянна „братска прегръдка“ и се движеха от успех към успех, както в „научно-техническата революция“, така и в преодоляването на „неантагонистичните“ противоречия във всички сфери на живота. Целият „блок“ нито веднъж не влезе в криза – в последните си три-четири години просто започна своята „перестройка“ и изглеждаше непоклатим буквално – трябва да си го признаем – броени дни преди да се срути напълно. Обратно: живелият през цялото  това време в непрестанни „кризи“, непрестанно критикуван от „своите“ интелектуалци, събарян от „своите“ млади, деконструиран от „своите“ крайно-леви и крайно-десни, движещ се към „потребителство“, „хедонизъм“ и „морален релативизъм“ Запад, победи по всички направления така, че днес разни истеричави „евразийци“ са му ужасно сърдити и за „еднополюсния модел“ на света, който установил, и за тоталното „подчинение“ на Централна и Източна Европа на своя „евроатлантически хегемонизъм“, и за плътното приближаване на НАТО до границите на Русия.

Не сте ли си извадили поне някаква поука от този парадокс, господа апокалиптични чревовещатели? Аз пък ще го формулирам тук с максимална острота: изглежда перманентният „либерален апокалипсис“ е много по-здрав режим на историческо битие от нравствено-политическия „фундаментализъм“, който (и именно който – показва го историята) има съдбата на монолитния истукан със златна глава и глинени нозе, който периодично захващат да инсталират из просторите на Евразия.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияКак робството спаси ВСС и Цацаров
Следваща статияТретото поколение