0
5039

Цигуларката

Посвещавам публикацията на този стар мой разказ тук на светлата памет на майката на цигуларката Даниела Абарова, която почина в първите дни на декември. Срещнах Даниела преди седмица на Графа и тя ми съобщи тъжната вест. Ей тука имам дупка, Деяне – докосна гърдите си Даниела. И не мога да я запълня с нищо. И се разплака.
Майка ѝ беше нещо като мой ангел-хранител, тя неизменно присъстваше на премиерите на книгите ми, докато беше на крак. Ходеше трудно, с патерички, но винаги я виждах сред немногобройните си читатели…

Цигуларката свиреше всеки ден на различни места в София. Свиреше на „Витошка“, свиреше пред един от безистените на площад „Славейков“ и дори когато минаваше трамваят и железните му колела стържеха в железните релси тъй, сякаш някой исполин вади меча си от ножницата, тя пак продължаваше да свири. Свиреше със затворени очи, в унес, забравила, че се намира на тротоара, сред минувачите, и че в изтритото кадифе на разтворения калъф на цигулката ѝ проблясват само няколко дребни монети. Не, казвам, тя не се плашеше от шума, тя свиреше по такъв начин, сякаш се намира в най-голямата зала с великолепна акустика, сякаш я слушат пет хиляди души и в края на изпълнението ѝ те ще избухнат в аплодисменти и ще станат на крака. А диригентът, издокаран като някой голям черен гарван във фрак, ще ѝ подаде ръка и ще я изведе отпред на сцената, за да приеме овациите.

Тя наистина работеше като цигуларка във филхармонията на един от провинциалните градове, но там ангажиментите ѝ бяха редки и за да подпомага бюджета си и да може да гледа възрастната си майка и дъщеря си, през свободното време свиреше по улиците на София.

Свиреше още в подлеза на метрото на площад „Св. Неделя“, свиреше понякога по „Графа“, на онова място където тротоарът е по-широк, но най-много цигуларката обичаше да свири по „Витошка“, защото там трамваи не минават. Но хората от близката кооперация се оплакали, обясни ми веднъж тя, че пречи на почивката им от два до четири, и няколко пъти полицаите официално я предупредили да изчезва. А толкова хубаво лъкът на цигулката ѝ се стрелкаше като мълния в огромната черна витрина до нея. Бяхме правили преди време документален филм за уличните музиканти на София и тя се превърна в един от героите на филма. Заснехме я точно тук, на „Витошка“, и кадрите, в които силуетът ѝ се мята като пламък в огромната черна витрина, а лъкът на цигулката проблясва като мълния, станаха неповторими. В това филмче заснехме още двамата слепи музиканти на „Славейков“, онзи с акордеона и онзи с китарата, които като кентаври препускаха със старите си градски песни през уличния грохот и които са толкова добри в безхитростното си изкуство, че дори умееха да спират времето – нерядко съм забелязвал как хората изведнъж замръзват до тях и изтриват по някоя сълза; заснехме също индианците от Перу с техния вечен полет на кондора, с пушеците и ресните по якетата, нищо че трима от индианския оркестър си бяха чисти българи и само един наистина имаше в зениците си следа от древния ониксов блясък от погледа на инките. Заснехме и гайдаря Петър Бонев, онзи гайдар с чановете от Стара Загора, единствения джазмузикант сред гайдарите.
Но цигуларката си остана гвоздеят на филма.
Веднъж тя ми каза:
– Имате много здраве от майка ми.
– Че коя е майка ви? – попитах. – Аз познавам ли я?
– Тя е една жена, която накуцва и ходи с патерички. Идвала е на всичките премиери на книгите ви. Поръча, когато ви видя, специално да ви поздравя.
Сетих се за тази жена. Бях я запомнил. Тя наистина следваше през годините премиерите на книгите ми с постоянството на албатрос, който лети след кораба. Благодарих за поздравите. Стана ми драго, на всеки би му станало драго. Но се сетих, че на последната премиера не я видях.
– На последната премиера я нямаше – рекох.
– Тя вече ходи много трудно. Искам да ѝ сменя ставата на крака. Но трябва да изкарам пари.
И цигуларката отново намести цигулката под брадичката си и започна да свири. Неволно погледнах в калъфа. Там се търкаляха само няколко монети. Хората наоколо бързаха и се бутаха, никой не обръщаше внимание на музиката. Но цигуларката свиреше. Свиреше в унес, със затворени очи. Свиреше така, сякаш се намира в най-голямата зала и свири пред пет хиляди души. И почувствах истинска гордост, че моята читателка има такава дъщеря.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияЗа литературата в новото време
Следваща статияТрадиции и посоки в българския театър