0
1118

Цигуларят преводач

Теди Папаврами

Френският цигулар от албански произход Теди Папаврами е познат на българската публика. По покана на Светлин Русев, който е артистичен директор на „Мартенски музикални дни“ в Русе, през 2014 г. двамата изпълняват шестте сонати за соло цигулка на Йожен Изаи оп.27, както и сонатата за две цигулки. През 2017 г. Теди Папаврами се завърна в България като солист на Софийската филхармония и под диригентството на Саша Гьотцел представи втория цигулков концерт „Ла Кампанела“ на Николо Паганини. През юни тази година гостуването му отново беше на Софийската филхармония, в рамките на „Софийски музикални седмици“. Под палката на Заурбек Гургкаев беше изпълнен Третият цигулков концерт на Камий Сен-Санс.

Първият пианист, по когото се прехласва в младостта си цигуларят, е Иво Погорелич. „Бях обсебен от звука, от начина по който свири, понякога много отчетлив, както и от изключително впечатляващите му възможности“, споделя Теди Папаврами. Владимир Хоровиц пък го вдъхновява да преработи за цигулка някои от 555-те сонати на Скарлати син. Но фаворитът му е легендарният румънец Дину Липати. При него открива най-красивото равновесие: „Този изпълнител е мистерия … личност, сякаш дошла от небесата“. Липати е живял и е погребан с селцето Шен-Бур до френската граница, където Папаврами живее днес.

В едно интервю разказвате, че слушате велики пианисти. Още ли е така?

Да, те са белязали младостта ми. Много обичам пианистите. Изваждат ме от експресивността на цигулката. Това е друг начин за правене на музика, който е много различен, а това е важно за мен.

А защо пианисти?

Защото излизам от вибрациите и има едно овладяване на хармонията при пианистите, която е много важна за полифонията. Цигуларите са малко като певците. Понякога нямат общ поглед. Пианистите ако нямат общ поглед, няма да се справят. А и непрекъснатото вибрато на цигулката ме изморява. Освен това тази страст навремето беше великолепна възможност да се обогатявам музикално. При пианистите усещам още по-силно въздействието на музиката и стила, което ми помага да намеря своята изразност.

Но сигурно имате и предпочитани цигулари?

О, да, много са, но и те принадлежат на миналото – Натан Милщайн, Яша Хайфец, Давид Ойстрах, Артур Грюмийо, когото лично аз отделям от останалите, също Дзино Франческати. Всички те са били и изключителни личности.

Какво помните от Албания в детските ви години?

Тогава бях дете и не съм почувствал този натиск, защото той беше осъществяван върху възрастните. Виждах наистина смешни неща, но за едно дете това беше забавната страна на живота. Като да празнуваш с червените връзки, да пееш безумни песни, славещи партията, махайки с цветя. Мислех си, че това е светът, че това е нормално, че всички са щастливи, весели, че всички работят.

Щастливо ли беше детството ви?

Да, мога спокойно да кажа, да.

Но е било белязано от цигулката…

Да, цигулката беше нещо великолепно, защото имах много силно влечение към музиката, и по-специално към цигулката, но същевременно не обичах да работя. Винаги се опитвах да се измъкна от задълженията си. Така че цигулката беше едновременно магия и тежест. Мой преподавател беше баща ми. Той беше много строг, взискателен. Не само с мен, но и с всичките си ученици. Самият аз се чувствах свободен. Нямах ограничения. Ако имах онова чувство за отговорност, сигурно нямаше да бъда толкова доволен. Но тогава другите носеха отговорността за мен.

А когато се преместихте във Франция?

Стана обратното. Там имаше свобода. Нямаше го баща ми, за да ме задължава да работя, но тогава дойде моята отговорност. И стана по-трудно да се живее. Парадоксално в Албания, където нямаше свобода, аз се чувствах свободен, а във Франция, която беше свободна страна, се почувствах по-скоро като затворник, защото имах отговорности и задължения.

На осем години изнасяте първия си концерт. Много деца го правят, но кога разбрахте, че искате да сте музикант?

Признавам, че тогава нямах такива желания. Исках да бъда археолог, имах най-различни идеи и не мислех за музиката. Едва във Франция, когато вече бях на единайсет, осъзнах какъв ще бъде пътят ми. Колкото до концертите, за първи път свирих на пет години, после на осем с оркестър и да ви призная – за онова време дори беше много късно.

Свирите ли в Албания?

Да, разбира се. След края на комунизма Албания имаше големи проблеми. Тогава нямаше много концерти, но вече се връщам често. Разбира се, заради пандемията не съм пътувал дотам.

Говорихме за любимите ви цигулари. А учениците ви?

Обичам да преподавам. Професор съм в Женевската консерватория, колеги сме със Светлин Русев. Имам и майсторски класове.

Защо избрахте да живеете в Швейцария?

Във Франция стана трудно да се живее. Има много проблеми, много конфликти в обществото. Струва ми се, че Франция не се развива в правилната посока. Тъжно е, защото е държава с невероятна култура.

Да представим инструментите ви.

Имам два, на които свиря, и още няколко, които давам на нуждаещите се ученици. Двете цигулки са модерни, на френския лютиер Кристиан Байон. Те са направени за мен, но това е нормално, след като познавам майстора. Сега е много добро време за лютиерството. Имам български ученик, Александър Иванов, който свири на инструмент на български лютиер, чието име забравих, но инструментът е с много добри качества.

Тук имаше концерт Марта Аргерич, с която разбрах, че добре се познавате.

О, Марта е невероятен човек, автентична, щедра, много чаровна, много нежна. Много чувствителна, изпълнена е със съмнения. Никога в нищо не е сигурна. Необходимо е да ѝ вдъхваш увереност и това не е преструвка. Тя винаги е била толкова ранима. И е толкова истинска, което се чува и в музиката, която създава. Няма сцени, сметки, тя не манипулира хората. Тя е директна. Тя е това, което чувства в момента, и така реагира. Наистина сме много близки. Тя идва често в Женева, тъй като дъщерите ѝ живеят там. Едната, Лида, дори ми е съседка. В периода на пандемията всички ние се подкрепяхме. Винаги когато иска да репетира, без да се съобразява с часа, тя идва, за да свири. Съсед ми е и великолепният пианист Нелсон Гьорнер, който също е аржентинец, общ наш приятел. Срещаме се, заедно сме. Впрочем Марта беше много доволна, че през това време нямаше концерти. Завръщането на сцената за нея винаги е много сложно. Това е единственият човек, когото щом видя, че е в добро настроение, знам, че ще ми каже, че е отпаднал концерт (смее се). И обратно, когато има да готви програма, винаги се оплаква: „Трудно е, не мога да се подготвя, нямам време, чувствам огромна отговорност“. Едно е сигурно, че тя не е кариерист като някои музиканти, които винаги търсят още някой концерт.

Разбрах, че сте направили запис през този период.

През този период записах отново шестте сонати и партити на Бах за соло цигулка. Първият път беше преди седемнадесет години. Смятам, че нещата са се променили, и затова го направих, имам друго да покажа. Дискът ще бъде издаден през септември или октомври от „Утер“ (Outhere). Признавам, че не зная и не правя планове. Искам да записвам с оркестър, но ситуацията е толкова трудна не само за нас, но и за издателските къщи. Икономически също е трудно, защото е голяма инвестиция. Затова ще продължа с камерната музика. Същото е и с концертите. Трябва да пътувам до Корея през ноември за рецитал и той ще е първият за мен там, така че много се вълнувам. През септември ще свиря концерта на Сен-Санс в Кан. Дано се възстанови ритъмът отпреди.

Но вие имате доста други занимания. Имате книги да четете, да пишете и да превеждате.

Засега писането съм оставил настрана, но преводите продължават.

Как се стигна до тях?

Случайно. Освен от Исмаил Кадаре имам предложения да превеждам и от други автори, но това е труден и дълъг процес, нямам толкова време, така че съм се ограничил само до Кадаре. В Албания той е като Виктор Юго във Франция. Стана случайно, опитах се да преведа негова новела, която харесах. Беше през ваканцията и бях решил да не свиря. Показах му я, а той я даде на френския си издател Клод Дюран. Той пък се заинтересува и така започна всичко. Ето вече почти двадесет години.

Какво правите в свободното си време?

Чета, разхождам се, спортувам. Много обичам да гледам филми. Съпругата ми е японка (пианистката Маки Окада). И преди това обичах Япония и японското кино, но сега още повече се влюбих в него. Гледам стари японски филми. Това е друг свят, съвсем различен от нашия. Но тъй като живея с японка, се опитвам да разбера начина, по който реагират. Научих се да чета на четири години и оттогава това е мое любимо занимание. Обичам Пруст, Достоевски, Кафка и разбира се, Исмаил Кадаре.

Теди Папаврами е роден през 1971 г. в Тирана. Баща му, Роберт Папаврами, е учил цигулка в Прага. След завръщането си в Тирана първо е концертмайстор в оркестъра на операта, а след това започва да преподава в консерваторията във Вльора. На първия си концерт, когато е на осем години, Теди свири „Цигански напеви“ на Сарасате като солист на филхармонията в Тирана. В Париж учи в класа по цигулка на Пиер Амойал. Препоръчан е на големия цигулар от флейтиста Ален Марион, който го чува на концерт в Албания. Лауреат е на конкурсите „Рудолфо Липицер“ в Италия и „Пабло Сарасате“ в Испания. Има успешна кариера като солист на различни оркестри и като камерен изпълнител. Концертирал е в цяла Европа, Южна Африка, Турция, Япония, Израел и др. Член е на квартет „Шуман“. От 2008 г. се премества да живее в Швейцария. Участва в минисериала „Опасни връзки“ през 2003 г. с Катрин Деньов, Настася Кински, Рупърт Евърет. През 2013 г. излиза автобиографичната му книга „Фуга за соло цигулка“, като към нея има шест компактдиска с негови записи. Теди Папаврами е официален преводач на френски език на произведенията на албанския писател дисидент Исмаил Кадаре.

Светлана Димитрова е завършила Френската езикова гимназия в София и Българската държавна консерватория, специалност „Оперно пеене“. От 1986 г. е музикален редактор в Българското национално радио. Била е в екипа на няколко музикални предавания, сред които „Алегро виваче“, „Метроном“, както и автор и водещ на „Неделен следобед“, „На опера в събота“, „Музикални легенди“ и др. Създателка на стрийма „Класика“ на интернет радио „Бинар“ на БНР. В момента е заместник-главен редактор на екип „Музика“ на програма „Христо Ботев“.
Предишна статияПисмата на един Пилигрим
Следваща статияМисиите на Алек Попов