0
1796

Църквата и наследството на комунизма

„Християнските църкви, гражданското общество и комунистическото наследство. Опитът на България и Германия“ – международна конференция с участието на изтъкнати български и немски историци, богослови, философи и политици.

Ролята на християнските църкви в България и Германия по време на комунистическия режим, отношенията църква-държава в годините на тоталитарния период, участието на християните в политическия и гражданския живот преди и след промените през 1989 г. – тези теми бяха поставени във фокуса на международната конференция, проведена в София в края на април. Православни духовници, протестантски пастори и едни от най-изтъкнатите български и немски богослови, философи, историци и общественици споделиха своя опит и позиция за мащабите на въздействие на тоталитарната власт в живота на християнските църкви, за начина, по който църквите се справят с вината, за агентите в църковните среди преди и след 1989 г., за най-сериозните изпитания пред християните в едно секуларно и атеистично обкръжение.

Сред участниците от Германия бяха известни политически лица като Маркус Мекел (богослов и пръв министър на външните работи на ГДР в първото демократично правителство през 1990 г., депутат от Бундестага) и Райнер Епелман (пастор и министър на разоръжаването и отбраната на ГДР след 1990 г.), съвместили през различни периоди от живота си научната кариера, църковното служение и политиката. Вижте изказванията на Райнер Епелман и Ренате Елменрайх, на пасторите Динко Георгиев и Ангел Пилев, на проф. Калин Янакиев.

Райнер Епелман: Демонстрациите през есента на 1989 г. тръгнаха от черквите


В Германия този режим не беше чак толкова кръвожаден. В края на 1990 г. първият общ германски Бундестаг беше на път да осмисли диктатурата на ГЕСП. Бе формулиран един призив-помирение, защото хората от ГДР и от Федералната република бяха водили съвършено различен живот, освен това между тези 16 милиона граждани на ГДР имаше извършители, имаше жертви, имаше и хора, които са били равнодушни и просто са наблюдавали случващото се. На нас депутатите от 1991–1992 г. не ни беше никак лесно. Имаше различни идеи, премислихме много неща. Много се радвам, че възприех идеята на Маркус Мекел да се създаде анкетна комисия – не трибунал, не съд. Някои хора искаха да се направи нещо като трибунал. От подобни идеи ме полазваха тръпки. Питах се кои са тези, които нямат никаква вина, кои са тези праведници, които ще бъдат съдии. Германският Бундестаг се занимава с тази тема два мандата – общо шест години. За първи път в историята на Германия най-висшият орган на управление, Бундестагът, се изправи пред собствената си история. Една история, която още не беше осмислена. Ние говорехме не за жертви, които са мъртви отдавна, а за хора, които са сред нас, които страдаха, задаваха въпроси, изпитваха гняв.

Спомням си, че в този парламент имаше невероятно много пастори и това имаше връзка с мирната революция в ГДР. Много често свещеници бяха двигателите на бунта и участваха в разговорите по време на кръглите маси. Защо именно пастори? По време на диктатурата на ГЕСП те единствени можеха да действат демократично. Единствените свободни избори в ГДР бяха изборите за свещеници. Когато се събираха в църквата, хората говореха напълно свободно за и против. И ние си помислихме, че ако трябва да се занимаваме с германската история след Втората световна война и със случилото се в ГДР, трябва непременно да поставим и темата за отношението между държавата и църквата в ГДР, макар че много депутати казваха: „Какво значение има това, защо да се занимаваме с това“. През първите три години бяха издадени три дебели тома за отношението между държавата и църквата в ГДР. Всички тези речи, доклади, експертизи бяха публикувани от Първата и Втората анкетни комисии. 30 000 страници, които са достъпни за всеки. Отношението между държавата и църквата не е еднакво през целия период от 1945 до 1989 г. В началото съветската окупационна сила се опитваше да направи общи народни фронтове и да включи християните в тях, да направи онова, което Сталин направи в СССР. Който отиваше на конфирмация или да се изповяда, трябваше да се страхува, че ще има последствия от този акт, ще има наказания. Спомням си, че нямах право да отида да уча в гимназията, защото като привърженик на църквата не бях член на детската и младежката организация на ГЕСП. За щастие преди 1961 г. все пак младежите и девойките от ГДР, които имаха проблеми в училище или в университета заради отношението си към режима, можеха да отидат в Западен Берлин, където имаше окупационни сили на трите съюзнически държави. (Райнер Епелман е учил в гимназия в Западен Берлин до 1961 г., когато е построена Берлинската стена – бел. ред.).

В началото, когато бе основана ГДР, 80% от всички възрастни хора и деца бяха свързани по някакъв начин с църквата. В края на режима нашата анкетна комисия констатира в заключителния си доклад, че ГДР е дехристиянизирана. В края на Втората световна война 80% от гражданите на ГДР бяха или евангелисти, или католици, а в началото на 50-те години християните бяхме само 1.2 млн. души. Къде отидоха другите? ГЕСП се хвалеше с претенцията, че е единствената партия, която разбира хората, докато преди това е имало само експлоататори, хвалеше се, че ще изгради рая на земята. Християните пък смятат, че Господ е мащабът на всички неща, но Той няма място в партийните програми, независимо за каква програма и за каква партия става дума. Така че имаше недоверие към църквата. Недоверието беше свързано и с това, че ние получавахме средства от Западна Германия, за да можем да работим сред хората. Една четвърт от бюджетите на църквата в ГДР идваше от Западна Германия. След 13 август 1961 г. обаче куриерите, които минаваха границата със западногермански куфарчета, бяха арестувани и попадаха в затвора, а правителството на ГДР взимаше тези пари.

Когато поотраснах си спомних за баща ми и за това, което ми бяха разказвали роднини, които са страдали по време на Втората световна война. Тогава си казах: „Не, аз няма да взема оръжие в ръка“. В националната армия на ГДР бе в сила правилото на безпрекословното подчинение. За разлика от армията в Бундесвера, където също имаше войници и подчинение, имаше едно много важно облекчение – ако войникът получи заповед, която нарушава човешкото достойнство, той има право да откаже изпълнението на тази заповед и дори може да се оплаче. В народната армия пък трябваше да се изпълнява всяка заповед и дори заповедта да е нечовешка, не можеше да се оплачеш. Ние, младите мъже от ГДР, бяхме единствените от всички страни на Варшавския договор, които през 1964 г. получихме възможността да откажем носенето на оръжие. Ние бяхме войници, имахме офицери, но не беше необходимо да носим оръжие, за нас нямаше бойна подготовка. Тези обаче, които се отказваха да използват оръжие, след това нямаха право да следват. Това не беше записано в закон, но бе практикувано в 95 от сто случая.

След 13 август 1961 г. гражданите на ГДР се превърнаха в крепостни, те нямаха право да напускат страната. Въпреки това мнозина се опитаха да напуснат страната и платиха с живота си или с тежки наранявания, които влачеха цял живот, или пък биваха хвърляни по затворите. Това, което се случи в ГДР и в другите източноевропейски страни в края на 80-те и началото на 90-те години, беше порасналото самочувствие на гражданите и смелостта им отново да използват собствения си глас, така че той да бъде чут. Преди това в тези страни можеше само да се шепне. В ГДР имаше едно постановление за събиранията, което регламентираше как може да се организира демонстрация. По принцип всеки гражданин на ГДР имаше право да организира събрание или демонстрация, но всъщност това правеха само партията и масовите организации. Затова и нямаше лични демонстрации или по-големи събирания. По някое време ние в църквата разбрахме едно изречение от това постановление – че църквите сами регламентират своите църковни сбирки и носят отговорност за това. И така, в нашите църкви ние обсъждахме въпросите, които хората се страхуваха да споделят на висок глас. Трябваше да се говори за тези неща. Църквата в ГДР беше много близо до народа. Това пролича най-ясно през 1988-1989 г. Тогава църквата предложи на хората нещо, което никой друг не се беше осмелил да направи. Нашето голямо щастие беше, че демонстрациите през есента на 1989 г. тръгнаха всъщност от черквите, със свещ в ръка. Ние не държахме в ръце бухалки, а носехме свещи. Правехме тези процесии в края на работния ден, тогава беше нашето бдение.

През 60-те години Райнер Епелман отказва да служи в армията на ГДР, заради което е осъден и затворен. След това учи богословие и работи като пастор в Берлин, взима участие в опозиционни инициативи, свързани с християнската младеж. Като участник в движението за граждански права „Демократично пробуждане“, след първите демократични избори в ГДР през март 1990 г. е избран за министър на разоръжаването и отбраната. Член на германския парламент от групата на Християнсоциалния съюз (1990-2005 г.). Заедно с Маркус Мекел е сред основните гласове, които се борят за преодоляване на миналото на ГДР.

Ренате Елменрайх: Църквата подкрепяше социализма и държавата


Църквата в ГДР не е монолитен блок, тя е доста многолика – знаете, че евангелистките църкви са многобройни. Затова моят опит е малко по-различен от опита на Епелман. Моите родители бяха християни и аз не членувах нито в пионерската, нито в младежката организация. Около една трета от всички младежи не членуваха в тези организации. Още като дете усетих атеизма отблизо, когато моята учителка – красива, русокоса, млада жена – излезе пред класа, посочи ме с пръст и каза: „Погледнете я, тя още ходи на църква, нека всички й се присмеем“. Тогава целият клас ми се присмя, на мен и на още осем-девет деца. Моите родители бяха християни и спазваха строго християнската традиция. У нас не се гледаха новините на ГДР, не се четяха вестниците на ГДР. В края на ваканцията моята майка дойде при нас и ни каза: „Внимавайте деца, ако утре ви питат как изглежда часовникът, който показват по телевизията преди да започнат новините, да знаете, че той е с кръгли точки“. И така, следващия ден аз отидох на училище и казвах: „Часовникът има кръгли точки“. Така ние можахме да запазим антената, с която приемахме западната телевизия.

Имах много ранен допир с ДС. Бях на 15 години, в девети клас, когато бях разпитана от ДС за първи път. Това стана на 17 юни 1965 г. Всички ученици бяхме разпитани от ДС в директорския кабинет. Тази ранна среща с ЩАЗИ ми помогна да се науча бързо да разпознавам хората на ДС, да разпознавам начина, по който се държаха, начина, по който говореха и по който миришеха. През 1968 г. преживях Пражката пролет, която се запечата дълбоко в съзнанието ми. В продължение на много години хората от моето поколение в ГДР смятаха, че социализмът има нужда от подобряване, че той може да бъде усъвършенстван. Това продължи, докато не разбрахме, че всъщност цялата идея представлява една голяма заблуда.

Когато отидох да следвам теология в Хумболтовия университет, ми бяха отнети всички илюзии по отношение на това до каква степен църквата си сътрудничи с държавата. Истината е, че църквата подкрепяше социализма и държавата в голяма степен. В църковните среди имаше много хора, които подкрепяха социализма, имаше обаче и група младежи, които осъществяваха опозиционна дейност, особено към края на режима. След падането на Берлинската стена работих във Федералната служба за работа с архивите на ЩАЗИ под ръководството на пастор Гаук. Тази служба се занимаваше с отварянето на досиетата и работата с тях. Решението за отварянето на досиетата беше взето от Бундестага. В продължение на шест години четох досиета. Ще ви дам пример за това как се отнася ЩАЗИ към църквата. В началото на режима социалистите се опитваха да изтласкат всички извън църквата. С течение на времето обаче социалистите разбраха, че ще бъде по-добре, ако се започне отгоре, от ръководството на църквата. Ще ви прочета един малък откъс: „Ръководството на ЩАЗИ реши да работи с ръководствата на църквата, да насъска техните представители един срещу друг, за да може да разедини църквата и заедно с това да дисциплинира редовите вярващи, започвайки от горе надолу по йерархията.“ Началникът на отдела за работа с църквата се намираше в Тюринген. През 1976 г. той заявява със задоволство: „Сега ние сме мнозинство в ръководството на църквата“. Пет от общо девет ръководители в Тюринген бяха вербувани като сътрудници на ЩАЗИ. От документа, който ви цитирам, става ясно следното – през 1985 г. сто процента от ръководството на църквата в Тюринген членува в Комунистическата партия. На по-ниско равнище са вербувани 50%. На ДС сътрудничат 10% от свещениците и 1% от старейшините на църквата. Такава е статистиката. Изключение представляваха синодите, които продължаваха да работят на демократичен принцип и до тях ДС не успя да получи достъп. Тези синоди създаваха много проблеми на Комунистическата партия.

Преди пет години в Тюрингия – по случай 20-годишнината от мирната революция – обърнахме поглед назад и се запитахме какво да правим от тук нататък с досиетата, не е ли време те да бъдат изгорени и да се тегли черта, да се остави миналото да почива. Христос казва на своите ученици: „Ще познаете истината и истината ще ви направи свободни“. Преди 20 години тези думи ни направиха силни, те ни позволиха да повярваме в себе си, да кажем, че царят е гол и да не приемаме повече лъжата. Когато вентилът беше отворен и налягането бе освободено, на бял свят излезе цялата мръсотия, която бе държана в тайна. Изведнъж се озовахме пред огромни купища лъжи, събирани за нас през цялото време на социализма от приятели, началници и познати. Всички те бяха говорили за нас неща, от които ни спираше дъхът. Питахме се как е възможно всичко това, нали познаваме Божиите заповеди, в това число и заповедта: „Не лъжесвидетелствай“. Майка ми казваше, че трябва да се боим от Бога и да Го обичаме, че не трябва да лъжем ближния си, не трябва да го предаваме или да го клеветим, не трябва да очерняме името му, а напротив – трябва да говорим за него с добри думи. Мнозина обаче не следваха тези заповеди, не следваха тези норми и се поддадоха на изкушението. Германският народ е приел християнството преди около 1000 години и това, което е натрупано през това хилядолетие, не може да бъде заличено само за няколко десетилетия. Знаете, че децата най-много мразят клеветничеството и доносничеството. Това е дълбоко вкоренено в нашите души. Ако не беше така, ЩАЗИ нямаше да има нужда да се старае толкова много да държи дейността си в тайна. Единствената цел на ЩАЗИ беше да пречи на хората да видят истината. Мъртвите досиета, които отворихме, в никакъв случай не ни помагат да разберем пълната истина, нито ще ни помогнат да разберем нашата биография. Те не са пълната истина, но ни помогнаха да разберем истината за системата, да разберем колко лъжовна е тази система. Помогнаха ни да се освободим от страха, от несигурността и недоверието. Офицерите на ДС убиха бащата на моята дъщеря Матиас, който беше арестуван и екзекутиран след 48 часа. Четейки досиетата, аз разбрах каква е истината, не защото тя беше записана там, а защото прозираше в тях. Актът на откриване на тази истина ми донесе освобождение.

Накрая искам да призная моята вина, да призная вината, която нося като член на моята църква, защото църквата държеше устата си затворена и затваряше очите си за истината, защото подкрепяше лъжата. Църквите в Източна Германия и техните ръководства носят вина и признават своята вина, защото знаят, че човек е несъвършен. Църквата носи вина защото остави своя народ да тича след фалшиви идоли и да вярва в тях, защото го остави да вярва в този идеал за по-хубав свят, изграден по социалистически модел, защото не нарече сталинския варваризъм с истинското му име, а го нарече социализъм, защото остави народът да загуби своя ориентир. Грехът на моята църква е голям.

Ренате Елменрайх е завършила богословие в Хумболтовия университет, била е пастор в Тюрингия (ГДР). През 1980 г. напуска ГДР и се премества във Франкфурт, Западна Германия. През 1993-1999 г. работи в архива на ЩАЗИ в Гера.

Динко Георгиев: Българското протестантство бе изцяло обхванато от структурите на ДС


Репресиите на комунистическия режим започват на 8 септември 1944 г. За няколко месеца без съд и присъда са избити над 30 000 човека. През 1948 г. започва жестоко преследване на пасторите от Протестантската църква. Всички глави на деноминации са вкарани в следствения арест, започват  тормоз и побоища. Те получават дълги присъди – някои доживотни, а други по 15-20 години. Ще ви дам няколко примера за това какво са преживели от една страна вкараните в затвора пастори, а от друга страна техните семейства, които също били репресирани. Това е една двойна репресия. От една страна тези хора били репресирани от комунистическия режим, а от друга страна от пасторите-агенти, които застават начело на църквата.

Първият човек, за когото искам да разкажа, е пастор Харалан Попов, един изключително ерудиран човек. През 1948 г. той е вкаран в следствения арест, следва жесток побой. В продължение на 11 дни стои затворен в тясно помещение без да има право да помръдне – при всяко помръдване го бият, така че краката му отичат. Накрая изпада в безсъзнание. По-късно е осъден на 13 години затвор. В лагера „Белене“, където е затворен, преживява изключително много страдания. Пастор Попов разказва за млад човек, също затворен в лагера и докаран почти до гладна смърт, който се опитал да откъсне един стрък жито и да го сложи в устата си. Виждайки това, надзирателят го прострелва в краката и въпреки молбите на младия човек да не го убива, го застрелва в главата. Такава е комунистическата действителност в България.

Харалан Попов разказва и за натиска от страна на църквата върху неговото семейство. В спомените му пише: „Рут (съпругата на пастор Харалан Попов – бел. ред.) се бореше всеки ден за прехраната на децата ни. Това бе самотна, отчаяна борба за оцеляване. Веднъж Рут останала без стотинка, Пол и Рода плачели от глад. Тя паднала на колене и се замолила: „Боже, нямаме храна, нямаме пари, Харалан е в затвора, нямаме повече сили, Господи, помогни ни“. Тази жена е изцяло изоставена от църквата. Да, за съжаление от църквата. Ето какво пише още той: „Преследваха ни както враговете на Кръста, така и новоназначените пастори“. През 1948 г. когато главите на деноминации са вкарани в затвора, на тяхно място са поставени пастори, които са сътрудници на ДС. Това е истината за протестантството в България. Тези пастори-сътрудници започват репресии срещу семействата на пасторите, които са вкарани в затвора. Харалан Попов пише още: „Предупреждаваха ни, че ако някой се опита да помогне на мизерстващите ни семейства, ще го изпратят в концентрационен лагер. Пасторите бяха наредили на членовете на църквите да разучат кой е посмял да помогне на арестуваните пастори и на техните семейства“. Така че пасторите започват да шпионират кой смелчага в църквата си позволява да помогне на семейството на Харалан Попов. Това е двойна репресия и по-страшна е репресията, която идва отвътре. Обяснимо е един атеистичен режим да преследва пасторите, но когато твоите хора отвътре те предават, тогава вече е много страшно. Новоназначените пастори правили всичко възможно участта на тези семейства да е ужасна. Пастор Попов пише: „Не може да се опише мъката на бащата или съпруга, затворен безпомощен зад решетките, когато знае, че в този момент жена му и децата му гладуват, гонени като животни от град на град. Пастор от Северна България събрал малка сума за пострадалите семейства, но го срещнал друг пастор от Търново, грабнал го за яката и казал: „Кой ти даде разрешение да събираш пари за семействата на арестуваните пастори“. Жената на Харалан Попов се принуждава да отиде от София в Бургас, където нейният мъж е бил пастор, и да се срещне с членове на църквата, молейки ги за храна. Хората, на които разчитала, че ще й подадат ръка, й казват: „Съжаляваме, но не можем да контактуваме с теб, тъй като ще си навлечем проблеми“. Тя била съсипана.

Този случай не е единичен. При друг случай младеж, който е активен в църквата, влиза в следствения арест, срещу него започва дело и той е осъден да лежи в затвора. В момента, в който произнасят присъдата му, пасторът на църквата се разграничава от него и заявява: „Този човек не е вече член на нашата църква“. От него се разграничава и младежката организация. Говорил съм с пастор, който в момента е на 77 години, и който ми разказа, че когато бил млад пастор го повикали пред ръководството на неговия съюз – председател, заместник-председател, секретар – и му казали: „В България е комунизъм, това е една нова реалност и ние трябва да се съобразяваме с новите реалности“. Тогава му съобщили, че те вече са агенти на ДС и ако той иска да продължи пастирското поприще, ще трябва да стане агент на ДС. „Когато чух моите лидери да говорят това – сподели ми този пастор – останах потресен. Два часа обикалях града, плачейки и не вярвайки на това, което чух. Не можех да повярвам, че хората, на които вярвах и които бяха авторитети за мен, са станали агенти на ДС и искат от мен да направя същото“. След това са му отнети пасторските права. Тогава той бил пастор в Кърджали и разказва как един ден пред дома му пристигнала черната волга, как от нея слезли офицерите от ДС, вкарали го в колата пред плачещите му деца, извели го извън Кърджали и му казали: „Повече нямаш право да стъпваш в Кърджали, ако влезеш в града ще бъдеш арестуван и хвърлен в затвора“. Тогава той отива в Ямбол, откъдето са неговите родители, свързва се местния пастор и му съобщава, че вече няма право да влиза в Кърджали и да проповядва там и че смята да ходи самостоятелно на различни места и да говоря пред малки общества. Пасторът му казва: „Изчакай за момент“, отива и се обажда на председателя на съюза и го пита какво да прави. Отгоре му се дават инструкции, че този човек трябва да бъде дискредитиран пред църквата. Така и става, още същата вечер той е дискредитиран пред християнското общество.

Пред мен в момента е пастор Христо Куличев. През 1984 г. той е вкаран в затвора, за да може пастор-агент на ДС да заеме неговото място в църквата – става дума за Павел Иванов, който е агент Тимотей. Това е голямата трагедия на българското протестантство. На практика църквата е тотално обхваната от структурите на ДС – и пастори, и дякони…

През 1979 г. започва пастирски процес, по време на който е осъден Георги Тодоров, един от най-ерудираните хора в общността. В момента, в който получава присъдата, председателят на деноминацията му изпраща заповед за уволнение. Тази заповед отива при семейството му и това е двоен удар – от една страна присъда от комунистическия режим, от друга страна присъда от църквата. Пастор Георги Тодоров е вкаран в затвора за две години заедно с един дякон. Ще ви разкажа накратко и историята на дякона, който е от Троян. Неговият пастор предава информация на ДС, че в жилището му има тайник, в който е скрита християнска литература, която навремето пристигаше от Западна Европа или се печаташе нелегално. Тогава агенти на ДС отиват в неговия дом и без да търсят намират веднага тайника и изваждат скритата литература. Задето укрива християнска литература го вкарват за две години в затвора. 77-годишният пастор, за когото ви разказах, че е изгонен от Кърджали, разказва как е ходил на свиждане на дякона в затвора: „Преминах през няколко помещения, една ужасна картина. Накрая ни оставиха в една стая, а между нас милиционери, които ходят постоянно напред-назад. На практика нямахме възможност да се видим нормално и да поговорим. Можахме да обменим няколко думи през краката на милиционерите“. Това свиждане става десет дни преди дяконът да излезе от затвора. Той е здрав и силен, все още не е пречупен и има намерение след като излезе от затвора да продължи да върши Божията работа. Пасторът разказва, че тогава вижда дяконът за последен път. Десет дни по-късно дяконът е убит с тояги в затвора и е пратен в ковчег на семейството му. Двама пастори са тези, които предават информацията за дякона. Що се отнася до Георги Тодоров той умира малко след като излиза от затвора. Разбира се, смъртта му е свързана с тежкия живот в затвора.

Така че в протестантската църква за съжаление е имало двойно гонение. От една страна гонението от ДС, което е изключително жестоко, от друга страна гонението от страна на пасторите, агенти на ДС. Така на тези, които са решили да бъдат верни, им е било изключително трудно. Те са били подложени на двоен натиск. И въпреки всичко Словото ни казва: „Бъди верен до смърт и ще ти дам венеца на живота“.

Динко Георгиев е председател на движението „Заедно за чиста църква“ и пастор в протестантската църква „Посвещение“.

Ангел Пилев: Някогашните агенти са все още на високи позиции в протестантските църкви


В момента голямата битка е да се подмени истината, да се подмени историята. Масово се лъже, лъже се за това кой кой е, лъже се за това какво е правено. Докато вие в Германия имате вашия президент пастор Гаук, ние имахме два мандата на агент Гоце. Това се случва след промените. В досиетата на евангелските пастори видях, че някои от тях са със забранен достъп до 2007 г. На някои от тях е възложено да основат християнски партии и те го правят в началото на демокрацията. Това са хората, на които са възложени партийни поръчения. Ясно се вижда, че те са поставени там с цел да влияят на евангелската общност в България. Действително Евангелската църква е атакувана много силно заради нейните контакти със Запада. Не е имало чужденец, пристигащ в България, към когото да не е прикрепен агент-пастор. Не се е случвало пастор да излезе на международна конференция без разработена програма и възложена линия на поведение. Те са били абсолютно лоялни. Много са малко пасторите, склонили да сътрудничат на ДС заради някакъв компромат. Сещам се за един пастор, чийто син е бил гей, и който склонил да сътрудничи, за да не изложи сина си. Всички останали се самопредлагат, за да могат да се реализират. Били са склонни да правят каквото им кажат. Не е имало съпротива, не е имало дори навиване. Това са фактите. В момента тези хора се борят за това да бъдат лицето на църквата и да комуникират със Запада. Те са все още на високи позиции и контролират нещата, нищо не се е променило. Наложи се да отида в Комисията по досиетата, да изследвам архивите и да напиша книга, защото те отричат всичко. Нагло те гледат в очите и ти казват: „Това не е истина“. Той има триста страници с ръчно написани доноси и казва: „Не е вярно“! Пред това сме изправени в момента.

Пастор Куличев често повтаря думите: „Бъди верен до смърт!“. Верността се измерва на 100%, никой не иска неговата половинка да му е вярна 90%, въпреки че това е един много висок процент. „Бъди верен до смърт и ще ти дам венеца на живота“. На това ни учи Словото. Виждаме, че тези хора не са били верни, те са се провалили. И не само това, те продължават да лъжат. Изкривяват дървото на историята в своя полза, очернят тези, които искат църквата да се очисти. Господ няма да благослови нещо, което е нечисто. Може би ще трябва да измре едно поколение, както се е случило с поколението в пустинята, за да може в обетованата земя да влезе ново, чисто, необременено поколение, което да служи на Бога.

Словото Божие ни учи, че църквата е стълб и опора на истината. Истината е гаранция за нашата чистота, за нашата сила и за нашата свобода. Силата на църквата е в солта, но тази сол трябва да излезе от солницата, иначе не върши работа. Тази сол върши работа само когато осолява. Силата на църквата е в светлината – да освети, да покаже истината, а не да я крие в тъмнина. Основната ни цел сега е да установим истината за причастността на тези лидери към ДС – при какви условия са вербувани, дали наистина доносите им са били невинни, дали дейността им е причинила поражения. Нито едно от досегашните правителства не намери сила и желание да отвори досиетата напълно. Това показва в каква демокрация живеем. Според мен тези хора продължават да бъдат зависими и днес. Както казах, в досието на главата на петдесятниците пише: „забранен достъп до 2007 г.“. Имаме пастори, които още не са снети от отчет, каквото и да значи това.

Не можем да твърдим, че следваме истините на християнската етика, ако си затваряме очите, за да няма конфликт, ако търсим някакъв конформизъм. Някои агенти твърдят, че са се борили със системата отвътре, че са давали безполезна информация, че са знаели как да донасят, че това, което са правили, на никого не е навредило. Това ни накара да направим изследване и да го сложим на масата. Какво да ви кажа, едни започнаха да тиражират всякакви хули и лъжи по адрес на тези, които са дръзнали да говорят, други запазиха инструкцията за пълно мълчание, никакъв коментар. Трети признават, но дават такива обяснения и оправдания, че просто да се хванеш за главата. Четвърти категорично отричат и казват: „Това не е истина“. С това се сблъскваме. И нито един не си е подал оставката.

Ангел Пилев служи като пастор от 1991 г. През 2012 г. провежда изследване за евангелските пастори, осветени като агенти на ДС от Комисията по досиетата и издава книгата „Пастори – агенти на ДС“.

Калин Янакиев: Тъкмо отсъствието на общност е основното страдание през тоталитарния период


Ще се опитам да очертая някои базисни различия в посттоталитарната ситуация на България и Германия, като ги разделя – доколкото участници от българска и от германска страна са представители основно на протестантски църкви – и по конфесионален признак. Не претендирам, че онова, което ще кажа е изчерпателно обобщаване на различията, то е по-скоро мой поглед.

Първото различие, което забелязах и някак се натрапи на вниманието ми многократно, е, че в ГДР църковните общности са били през цялото време налице. Те са съществували, били са живи и са били подложени на един силен, мощен, често пъти груб натиск от страна на комунистическата държава и нейните тайни служби. Тези общности са били свързани персонално със своите пастор, а там където става дума за епископални деноминации – със своите епископи. Чухме, например, че самите епископи са инициирали обещание от страна на своите енориаши да не се срещат с органи на ЩАЗИ или да съобщават, ако бъдат потърсени от такива. Във всеки случай има живи, налични общности и персонална свързаност с техните духовници.

Различен е проблемът в България по време на тоталитарния режим, както стана ясно от докладите, които чухме от православна страна. Тъкмо отсъствието на общност, на еклесия в етимологическия смисъл на думата, на събрание е онова основно страдание, което ни е мъчило през тоталитарния период. Ние сега започваме да създаваме общности. Общността, църковната еклесия е била всячески разрушена по времето на тоталитаризма в Православната църква в България. Има наличие на вярващи индивиди и на въцърковени семейства, но практически няма общностен църковен живот. Той е днешно предизвикателство пред Православната ни църква, което предизвикателство, смея да се надявам според наблюденията ми, вече по някакъв начин е поето и ние се движим в една отрадна посока. Ако по-рано енорията в България е била анонимна, по адреси, и поради тази причина не е представлявала нищо друго освен чисто документална енория, несвързана с анонимен свещеник, требоизпълнител, в днешно време нещата силно започват да се променят и аз уверявам германските гости, че това се променя с особена интензивност в големите градове в България.

Разбира се, че не е такава ситуацията с протестантските общности в България, които са съществували и по време на комунизма и са били остро и силно репресирани от комунистическия режим. Това определено се дължи на естествената свързаност на протестантските общности в България със Запада. Базата на разпространението на евангелизма, на протестантството е Западът и поради тази причина българските протестанти освен на фундаменталната репресия срещу християните като такива са били през цялото време подложени на една репресия като западни агенти. Били са подозирани като такива и репресирани като такива. Напротив, в ГДР, при цялото ми уважение към страданията на тамошните християни, една връзка със западната част на Германия изглежда през цялото време на тоталитаризма все пак е съществувала. Ние споделяме, че съществуването на няколко църковни издателства в Германия, което вие, уважаеми колеги, намирате за малко, за нас е същински лукс. В България съществуваше едно-единствено Синодално издателство, което едва-едва можеше да издава много рядко необходимите само за богослужение книги. Понятието „частна печатница“, което бе споменато в изложението на един от германските гости, е практически невъзможно в комунистическа България. Разпространението на църковна литература в България можеше да става само и единствено по абсолютно нелегален начин, тъй като върху копирната техника и ксерокс-машините имаше монопол само държавата и абсолютно никой не можеше да ги ползва и не че не ги е ползвал, но това винаги е било под риск. Връзката със Западна Германия е била голяма помощ за вас. Напротив, Българската православна църква, поради това че православието, с изключение на Гърция, е с масово разпространение в източните страни, е оставала винаги изолирана от живота на Европа и оттатък желязната завеса. И до ден-днешен ние, просветените православни в България, страдаме от ориенталското стилизиране на православието. Много често в българска словоупотреба се използва изразът източно православие. Православието не е източно, изповеданието на православието е вселенско: „Вярвам в една свята, съборна (всецяла, вселенска) и апостолска църква“. Мнозина казват този стих от Символа на вярата, но продължават да стилизират православието като нещо, което е специфично източно, и поради тази причина да го смесват с културата на една източна почва. Това е и голямото изкушение на българското православие.

Изглежда след 1989 г. голямата задача на нашите германски колеги е осмислянето на преживяния тоталитарен период – проблемът с паметта, проблемът с помирението. За разлика от германските колеги ние – и тук еднакво и православните, и протестантите в България, все още, както видяхте от изнесените доклади, имаме непреодолени редица тоталитарни структури и нагласи. Православните по-специално имат и много тежък каноничен проблем, тъй като Православната църква е йерархична и почива върху каноническо предание. Безспорно провинилите се в сътрудничество с ДС български архиереи много трудно биха могли да бъдат осъдени от църковен съд, защото онзи, който може да извърши църковен съд над епископите, е само Съборът на епископите, а вие чухте каква част от Събора на епископите съвсем доскоро се състоеше от самите тези сътрудници на ДС – практически четири пети. Същевременно сред българските протестанти има една атмосфера, близка до схизматичната, има много пастори, уличени в сътрудничество с ДС, които не желаят да помръдват от своите места, изградили са връзки на зависимост и са в режим на конфронтация на съвестта с онези, които героично са издържали тоталитарния режим.

В Германия част от онази църковна опозиция преди и през самата 1898 г. участва активно в изграждането на нова, обединена, демократична Германия. Част от участниците от германска страна са активни политически дейци на обединена Германия. Всъщност сред нас са и пастори, но и политици на обединена Германия. В България по-голяма част от онези, които участват в борбата за демократизация на българското общество и които са същевременно църковни членове, вършат политическата си дейност по-скоро встрани от църквата или трябва всеки път специално да рефлектират и обясняват, включително пред себе си, как може да се съвмести църковността и политическата им активност, което е травматичен проблем за българската посттоталитарна ситуация. Следователно в България съществува тежък проблем между църква и полис, тоест гражданско общество, общество изобщо. Драматизмът на проблема се състои и в базисните вероизповедни основания на православието от една страна и на протестантизма от друга. Мнозина изследователи говорят за това, че протестантизмът поначало е от самото си зараждане силно свързан с гражданското общество и почти се покрива с него. Православната вероизповед може да бъде обобщена с една много кратка, но много проблематична и заслужаваща тълкуване формула: „Църквата – казват православните – е царство не от този свят, което обаче в този свят пребивава“. И едното, и другото – в този свят, но нещо, което не е от този свят. Това поражда изкушения. Изкушение от една страна към църковно несторианство и от друга страна към църковен монофизитизъм, към еклезиологично несторианство и еклезиологичен монофизитизъм. Еклезиологичното несторианство е склонно да разкъса връзката между царство не от този свят и в този свят. Проява на църковно несторианство, например, е твърде голямата загриженост за това да опазим църквата в този свят, забравяйки упованието си в това, че в този свят тя обаче не е от този свят. Едно колебание между компромиса да се запази църквата като институция от този свят или да се отиде към радикално подвижничество в този свят, между герои и доносници.

И едната, и другата позиция обаче не държи достатъчно внимание на това, че макар в този свят подвизаваща се или в този свят принудена да прави компромиси, църквата обаче е все пак не от този свят и поради тази причина трябва да бъде базисно свободна от него – и когато се подвизава, и когато прави компромиси. Тоест, именно свободата от този свят в този свят трябва да бъде критерий за това докъде трябва да се правят компромиси и докъде трябва да залагаме на подвижничеството. Напротив, обратното изкушение на еклезиалния монофизитизъм е нещо, което е много типично като изкушение и което прави драматичен въпроса за отношението между църква и полис, особено в православен контекст – а не можем ли просто да причастваме на царството, което не е от този свят, не можем ли да живеем просто с тайнствата, не можем ли следователно да заживеем в един сакраментализъм и да живеем резигнирани от този свят, доколкото нашето царство не е от този свят. Подобно изкушение продължава да съществува в България и до днес. Има едно своеобразно неудобство на православните християни да се занимават с политическа дейност, да бъдат въобще политически активни. Та нали ние не сме от този свят, нали нашето царство не е от този свят. Както обикновено между тези две изкушения – и догматически, и еклезиални – християнската съвест се колебае и стрелката на компаса никога не успява да се успокои точно в центъра. Това е специфично наш проблем, него ние трябва да решим. То е проблем и дълбоко теоретичен, и проблем на православния ни етос.

Нещо по-общо, което ни свързва – ние преживяхме в един режим, в който имаше дяволско съвпадение на най-силното настъпление на секуларизма в Европа, което в нашите територии се наслага с антитеистичния тоталитарен режим. Когато говорим за тоталитаризма, ние трябва да си даваме сметка, че онзи период, за който говорим, е и период на пика на секуларната култура, включително в свободния свят. Днес сме изправени пред други изкушения. Мнозина изследователи започват да говорят за т. нар. десекуларизация на света. Религиозността започва да се връща в живота на обществата. Тоталитаризми сякаш вече няма, но има риск от злоупотреба с изповеданията, с църквите от страна на нови авторитаризми, от нови бъдещи тоталитаризми, които се въоръжават с оръжията на десекуларизацията. Сега ние сме изкушени да се тласнем в по-либерална посока, виждайки гримасите на един авторитарен консерватизъм в определени региони на света и трябва да внимаваме да запазим баланса между консерватизъм и либерализъм. За мен нерешен въпрос, който би трябвало да предизвика нашия размисъл, е и проблемът с най-новите генерации християни, за които нашият опит от тоталитаризма вече е по-скоро писана история или история, която съществува вече само капсулирана в паметта на техните бащи, майки, дядовци и баби. Ние живеем вече в един свят, в който наред с консервативните опити да се злоупотреби с християнството в полза на нови авторитаризми, силно предизвиква християнската ни съвест със своя хиперлиберализъм и ние трябва ясно да признаем това. Тежкият ни опит от тоталитарния период би трябвало да ни служи като някакъв ориентир в това ново предизвикателство, макар да е абсолютна лъжа Путиновата идеология, която се опитва да стилизира целия Запад като проблема за еднополовите бракове, фемен, крайно левите организации т.н. Ние трябва да признаем, че подобни хиперлиберални идеологии присъстват на Запад и предизвикват християнската ни съвест. Как да не бъдем хиперлиберали, както го диктува християнската ни съвест, без да се превърнем в сърдити, реактивни и склонни към колаборации и симпатия с нови авторитаризми църковни християни е нещо, което изглежда ще трябва да бъде тема на бъдещи наши размисли. При това ще имаме привилегията в тези бъдещи размисли да изхождаме и от преживения от нас опит от тоталитарните диктатури.

Това бяха базисните проблеми, които бяха засегнати тук. Вие ще трябва, наши германски колеги и приятели, да обърнете сериозно внимание на това, че в България все още живеем в атмосфера на неосмислен и непреодолян тоталитаризъм. Не казвам, че тоталитаризмът продължава да съществува в нашите институции или в нашето държавно управление. Много от хората са склонни емотивно да твърдят така, аз няма да отида чак дотам. Не, ние живеем в едно формално демократично общество. Формално ние имаме свобода на словото, свобода на съвестта, свобода на придвижване и всички базисни европейски права, но ние имаме дълбока травмираност от неосмисленост. Българската социалистическа партия не е вашата Социалистическа партия, а е бившата Комунистическа партия. Това е абсолютно безспорно. Вие чухте от доклада на Тони Николов, че в България продължава да се води борба за това трябва ли да бъде осъден комунистическия тоталитаризъм. На жертвите на комунистическия терор наследниците на комунистите противопоставят свои жертви, води се борба на жертви. В България и до този момент антикомунистите биват асоциирани с фашисти, с някакви хора, които съчувстват на фашизма. Ние нямаме възможност за гражданско примирение, защото нямаме заявено желание за прошка и за покаяние. Затова на нас като християни остава радикално християнско прощение към враговете, което е неимоверен подвиг, което е християнски дълг и психологическа невъзможност едновременно.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“, „Религиозно-философски размишления“, „Философски опити върху самотата и надеждата“, „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“, „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“, „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“, „Светът на Средновековието“, „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“.