0
1503

Църква на пътя

Карах по Околовръстното, когато се сетих, че наближава Задушница. А не бях записал за поменаване имената на мъртвите си набори, приятели и роднини, на бабите и дядовците ми. Но само след миг се сетих, че наблизо, в този участък от пътя, има един храм, бях виждал оградата му. Стигнах, спрях отпред. Докато се спусках по стъпалата към двора, един плъх с големината на котенце премина през пътеката, без да бърза, и после се чу как шумоли и се рови в натрупаните вършини до кладенеца.

Влязох в малката църквичка. Литургията още продължаваше. Една върастна женичка със забрадка припяваше, а друга една стоеше при свещите. Имаше само още един човек, облечен само по фанелка с къс ръкав въпреки студа. Той мяташе от време на време главата си като кон, хапан от мухи.

Записах имената, взех си свещички от 20 стотинки, запалих ги в двата пълни с пясък кръгли свещника в притвора, по-висок и по-нисък, за живите и за починалите. И се загледах в пламъчетата. И кой знае как, по силата на какви закони на паметта, изведнъж се сетих за моя прадядо, свещеника. Отец Константин. Бащата на дядо ми по бащина линия. Кажи-речи, само името му знаех, както и това, че е живял в Никюп. Името на жена му също, на баба попадийка. Тя се казвала Параскева.

Отец Константин беше починал 2-3 години след Девети. Но баба попадийка беше живяла още двайсетина години. Нея я бях виждал, имах много смътен спомен от едно минаване с нашите с москвича през Никюп, бил съм малко, 4-5 годишно момче. Образът ѝ, разбира се, не беше се запазил в паметта ми, беше останало само усещането за едно, облечено в тъмни дрехи кълбо от обич. И това помня, че къщата имаше чардак, а в двора имаше цветя и пуйки.

В последно време се бях сетил да поразпитам баща ми какво помни за дядо си, за отец Константин. Не помнеше много, каза, че го е виждал едва няколко пъти. Помнеше по-ярко едно от пътуванията до Никюп, било е през войната. Тежко, дълго пътуване, с каруца от Цар Калоян до гара Вятово, там хванали влака Русе-Горна Оряховица и слезли на гара Куцина, а на гарата ги чакала, за да ги откара до Никюп каруца, пратена от дядо поп.

В Никюп били дошли и другите таткови братовчеди. Баща ми си спомняше, че сложили децата да спят следобяда на чардака.

– А дядо поп какво?  – попитах малко припряно баща ми. Мъчех се да изкопча още нещо. Да изкопча онова, което изведнъж да ми каже много за дядо поп, за моя прадядо, когото не познавах.

– Той седеше на един стол на чардака и ни гледаше – отвърна баща ми.

Гледал ги е. Внучетата си. Било е през войната.

Вдигнах поглед. Свещеникът беше дръпнал завеската на олтара. Щеше да изнася даровете. С поглед ми показа да взема свещника със свещта.

Когато службата свърши, свещеникът излезе от олтара с табличката с нафората. Пристъпих и си взех нафора. Сетне му целунах ръката. Беше стар човек, по ръката му имаше старчески петна, брадата му отдавна не беше виждала ножица.

– Как се казваш, отче? – попитах го.

– Константин.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияВъзможност за преживяване на чужди животи
Следваща статияЗа (без)граничното в човешкия дух