Начало Идеи Гледна точка Църковната общност и денонощното богослужение
Гледна точка

Църковната общност и денонощното богослужение

Калин Янакиев
10.12.2012
1999

kyanakiev

В доклада си пред неотдавна проведената богословско-обществена конференция за ролята на миряните в Православната църква се опитах да защитя тезата, че решаващ фактор за възстановяването на тяхното канонично място трябва да стане преодоляването на пагубната „атомизация” и индивидуализация на църковния живот, превърнали Църквата в място, в което отделни люде „прихождат”, за да им бъдат удовлетворявани различни „частни” духовни „потреби”; че е нужно следователно, Църквата отново да започне да се гради като общност – при това като евхаристийна по съществото си общност, едва в която клирикът вече няма да се възприема като „жрец”, а именно като предстоятел на общността (както е впрочем и според каноните). Заради тези свои мисли, схванати като перфиден „антиклерикализъм”, бях обвинен от свои недоброжелатели едва ли не в „протестантизъм”. Имайки за правило да не отговарям на подобни нападки ще се опитам сега обаче да обърна внимание на една много дълбоко проникнала в църковното тяло болест от чисто богослужебно естество, до която – убеден съм в това – е довело именно разпадането на общностната, на евхаристийната природа на Църквата.

Защото отсъствието на църковна именно общност, сведеността на Църквата до „институция”, която посреща индивидуално прихождащи „потребители” на духовни „услуги”, дълбинно е десемантизирала много отдавна (трябва да признаем това) кръга на нейното прадревно и изключително красиво в замисъла си денонощно богослужение. Следва да се съгласим: много малко хора днес въобще са в състояние да забележат, че елементите („службите”) на това денонощно богослужение – вечернята, бдението, утренята – са всъщност евхаристийно-центро-стремително подредени и организирани. Че Църквата именно като евхаристийно събрание, като общност на от-зовалите се на евхаристийния призив на Христос на трапезата Му – „излиза”, след края на „дел”-ника, подир приключването на светските „дела”, за да „влезе” с настъпването на вечерта в храма и да тури началото – с „вечернята” – на своето „възлизане” към билото на Евхаристията. Да „премине” сетне, чрез „бдението” (чрез прочитането на т. нар. „Шестопсалмие” – 3-ти, 37-ми, 62-ри, 87-ми, 102-ри, 132-ри псалом – до които то с времето се е свело) през Червеното море на духовното си пречистване, та в утринта на следващия вече (астрономически) ден, чувайки благовестието, Евангелието за възкръсването на Господа и възпявайки го в химните на „утренята” да „седне” на литургичната Трапеза, на която и ще се причасти заедно с благодатта на Царство.

С други думи, дено-нощният богослужебен кръг, от векове установен от Църквата, е организиран от нея като път – като път насочен към Евхаристията и довеждащ до нея. Тъкмо поради това и вечерта (необичайно за делнично-прагматичните ни интуиции) е началото на църковния ден. Вечерта, след упокоението от делника едва, „Божият народ” от това място ще влезе в храма за да започне – с вечернята си – своето „пътуване” към Евхаристията. И в началото му (за да споменем само главните, смислообразуващи „съставки” на тази служба) ще хвърли поглед назад, към залеза на този свят, останал зад прага й, за да възпее величието и широтата на неговата сътвореност (в т. нар. „Предначинателен”, 103-ти псалом). Сетне: ще „изправи” общата си молитва към Господа „яко кадило”, разгоряло се от единодушието й (140-ти псалом) и ще се взре с неизразима носталгия към „тихата светлина на светата слава”, която е Сам Иисус Христос (химна „Свете Тихий”, при който свещениците влизат в олтара, за да застанат около Трапезата). След всичко това – във втората „служба” от този денонощен цикъл – в „Шестопсалмието”, в „бдението” Църквата ще бди и ще рефлектира върху участта на човека пред Господа, предвождана през цялото време на четенето на псалмите от полугласно, но неотстъпно молещия се пред събранието й предстоятел. За да „възлезе”, както казах, след тази по духа и символиката си „нощна” служба (при четенето на шестте псалма типикът предвижда всички светлини в храма да бъдат угасени, та душата да бди единствено върху воплите, въздишките и молитвите на псалмопевеца) в ранната утрин към третата част от този път, към службата, в която ще прозвучи Благовестието за празния гроб, та чула го, възпяла го в химните на утренята (най-песенната от службите на денонощния кръг) , да седне накрай на евхаристийната Трапеза, като увенчание на цялото това молитвено „пътешествие”.

Та ето, тази траектория на денонощното църковно богослужение пред-полага по недвусмислен начин общност, която да изминава пътя, общност, която да го знае, да знае целта му, да я има като цел. И ако Евхаристията, както е днес, е престанала да бъде център на живота на Църквата, да бъде събитието на самата актуализация на Църквата на това място, тези служби – вечернята, бдението (Шестопсалмието) и утренята, повтарям, изгубват смисъла си – органичната си, осмислената си последователност. Та защо Църквата започва денонощния цикъл на богослужението си вечер, служейки „вечернята” (която поради това се отнася към следващия астрономически ден)? Защо служи всеки ден и особено събота вечер, в навечерието на неделята, на деня „воскресение”, вечерно време? Защо чете, по-нататък, шестте псалма на Шестопсалмието „при угасени светлини”, в среднощна атмосфера, характерно разделяйки тези псалми на две групи от по три, а дванадесетте молитви на свещеника, на още две по шест, тъй че цялото придобива вида на една четири-частност, колкото са били в древност  т. нар. „нощни стражи”, които е трябвало да пробудува караулът на крепостта, пазещ я, бдейки, от обикалящия и „рикащ за плячка” враг отвън? Защо, накрай, се събира преди развиделяване и сутринта, и тъкмо тогава (в неделята) чете евангелските откъси, повествуващи за Възкресението на Господа, станало именно „на разсъмване в първия ден на седмицата” (Мат. 28:1), в сумрака на онази предразсветна мараня, когато жените-мироносици, дошли при Гроба, го заварили празен и видели в него проблясването на крилото на Ангела, а Мария Магдалина помислила изправения в полумрака Христос за градинаря (Марк. 16:4-5; Иоан 20:15)? Именно и само Евхаристията, с която са целе-съобразени и към която са целе-насочени тези богослужения ги осмисля и ги „разшифрова” в тяхната красива организираност. Инак те се превръщат (превърнали са се) в просто „обичай”, а часовете им – в „традиционно”-установените богослужебни „времена”. Вечернята, бдението, утренята, се служат (където въобще се служат всичките) защото „така е установено”, защото „такъв е обичаят”. Те не образуват никаква цялост, те са просто „традиционните служби” на институцията, освен които (именно освен които, а не след които) в неделя или на празник се служи и Литургия (Евхаристия), която си е „съвсем отделна” по преимущество „празнична”, а не „обикновена” като тях, служба.

Но ето тук аз подчертавам, че дори да бъдат свързани в последователната им и постъпателна цялост и осмислени в нея от свързаността им с Евхаристията единствено от богословския ум, от богословското „знание”, това няма да промени нищо. Щом отсъства общност, която да от-служва реално тази цялост, щом няма общност, която да изминава този „път”, то тази цялост и не се актуализира, пътят не се изминава – няма от кой да се изминава. Той само присъства като книжен „концепт” в ума на специалистите-литургисти. Нима „отбиващите се” в храма вечер „религиозни люде”, срещащи там бегло познаваните си, също „религиозни” съседи, действително тръгват с тях към Евхаристията, излезли като „избран от Бога народ” от делниците, в които са били неотличими от всички останали? Не, те са дошли от тях чисто и просто на една „традиционно вечерна” служба и дори на другия ден, преди пладне, да биха дошли и на Литургията, те пак ще дойдат на нея като на една друга служба. Само евхаристийната общност – общността, идентифицираща се със сътрапезничеството на Царството от това място, ще дойде не просто на „вечерната служба”, а именно на тръгването, подир залез, по склона по евхаристийната Трапеза, разстлана на върха на невечерното пладне, на началото на „събирането си в църква”. И поради това ще остане естествено и на бдението, което е бдение, пътешествие, преминаване през Синайската пустиня именно на общността им, на народа (лаоса), който съставлява. Накрай, непременно ще бъде и на утренята преди Литургията, за да чуе, като цяло – изминало този (смислово) дълъг път тъкмо затова – и възкресното Евангелие (кулминацията на неделната утреня), за да благодари (на гр. εὐχαριστέω) за изпълнилото се обетование на Литургията си. Ако отсъства евхаристийна общност (а има само съвкупност от „въцърковените”, „православните” жители на този градски район, идващи дисциплинирано „по местожителство” в храма му) въобще няма денонощен богослужебен кръг: с „вход” в деня на Църквата, в края на делника, с „изминаване” в бдение до невечерното „пладне” на Евхаристията, за да излезе „с миром” от него обратно в светския ден, и пак, след края му, да започне отново – ката-дневно, непрекъснато, „докле дойде Той” (1 Кор. 11:26). Защото около този храм ние сме не „водещите се” към него, а сме „Божият народ”, общността, събрана изсред людете, поместната Църква. Днес, при отсъствието на постоянна и съзнателна църковна общност, има само еже-дневно извършващи се, в определените им часове „служби”, които „въцърковените” от околността „посещават” (най-често само една или две от тях), но като индивидуални „вярващи”, при-хождащи на тях, не обаче и въз-хождащи чрез тях. Следователно, без анамнезиса на Евхаристията като събитие на актуализация на Църквата, а не просто неделна празнична служба в Църквата, службите от денонощния цикъл ще си останат дълбинно десемантизирани. Също както за самата Евхаристия и за тях няма да е ясно каква е „потребата” им, каква „потреба” те удовлетворяват. И ако неделната Евхаристия, чисто и просто „посещавана” от „религиозните” се е свела поради това до изпълняване на (ветхозаветната) заповед да се почита съботния ден (за християните, неделния), до, както казах, безфункционално църковно „тържество”, то ежедневните вечерня, бдение, утреня, са се превърнали направо в обичайни часове за изпълняване на благочестивото задължение да се засвидетелстваш като „вярващ”. И понеже това действително е задължение, наред с многото други, то се и изпълнява от още по-малко хора, отколкото „задължението” на неделната Литургия. Никак не е случайно, че ако Евхаристията, при превърнатостта на Църквата във ведомство за удовлетворяване на „религиозни потреби”, се е свела до безфункционално църковно „тържество” на, все пак, клира и миряните, то денонощните „служби” направо са се редуцирали до обичайната служебна „нагрузка” на самия клир. Те буквално нямат функция и могат да се гледат почти просто като скромните „подвижничества” на свещенослужителите, извършващи ги, за да не стоят „празни”, без молитва в устата си. С две думи, отново са се свели до актове на лично (в този случай обаче почти изключително клирическо) благочестие, но не са нещо църковно, сиреч общностно.

Калин Янакиев
10.12.2012

Свързани статии

Още от автора