В началото – за незапознатите с каноничната практика на Христовата Църква – ще поясня, че задължителен елемент от т. нар. „томос“, с който се създава една самоуправляваща се (автокефална) църковна структура, е стриктното очертаване на територията, на която тя в бъдеще може да упражнява своята юрисдикция. Разбира се, по този начин стоят нещата и в томоса, с който през 1591 г. Константинопол, „отрязвайки“ от дотогавашната си всерусийска Киевска митрополия територията на Московското царство, прави тази последната самоуправляваща се в църковно отношение – превръща я в поместната (и независима) Руска православна църква с патриаршески статут (РПЦ – МП). Съгласно томоса, с който е създадена от своята Църква-майка следователно, РПЦ-МП – и това трябва особено да се подчертае – съществува само в границите, определени ѝ в този томос и има право на юрисдикция изключително вътре в тези граници. Впрочем, такова е каноничното положение и с всички други Поместни църкви в православния свят.[1]
Нека следователно да видим как се съобразява с това положение РПЦ-МП в своята история.
Ще припомня още веднъж, че с томоса от 1591 г. автокефалната Руска църква се създава само върху онази територия на старата Киевска митрополия на Вселенския патриархат, на която към онова време е възникнало (и в предходните два-два и половина века се е въздигнало) Московското Велико княжество (впоследствие – царство) или „Московията“. Земите обаче на днешните Украйна и Белорусия, по онова време числящи се към Полско-Литовското кралство, включително градът Киев – остават извън очертаната с томоса територия на Московската патриаршия и продължават да бъдат в каноничния диоцез на Вселенския патриархат. Този факт е абсолютно неоспорим дори ако се окаже (както напоследък ни осведомяват), че оригиналът на томоса от 1591 г. днес е изгубен. Неоспорим е, казвам, поради обилно засвидетелстваните управленски актове на Константинополските патриарси на територията на Украйна през целия следващ 17 век. Всъщност, още по пътя си обратно, след като е благословил създаването на РПЦ, Константинополският патриарх Иеремия ІІ се спира в Киев, където низвергва покрилия се с лоша слава митрополит (Онисифор) и поставя на негово място друг. Разбира се, че той не би направил това, ако Киев и територията на Украйна не продължаваха да бъдат под неговата юрисдикция. По-нататък, през 1620 г., като специален пълномощник на Вселенския патриарх в Киев е изпратен тогавашния патриарх на Иерусалим (Теофан), който от негово име ръкополага митрополит и още шестима епископи, за да противостоят на заплашващите да овладеят цялата митрополия украински униатски духовници.
Най-важното свидетелство обаче, че територията на Украйна не е влизала в канонично определения обхват на РПЦ-МП и си остава в диоцеза на Вселенския патриархат, е именно Посланието от 1686 г., с което Константинопол отвръща на искането на руските царе, новоприсъединената от тях украинска земя да бъде предадена и в църковно отношение на „московитите“. Нека съобразим: щом в 1686 г. Москва иска от Вселенската патриаршия Киевският митрополит да премине под юрисдикцията на руския патриарх, то значи до края на XVII век неговата митрополия (територията на цяла Украйна и Белорусия) не е влизала в каноничната територия на РПЦ-МП, очертана в томоса от 1591 г.
Известно е каква е днес версията на Москва за въпросния документ. Признавайки, че дотогава Киевската митрополия (и значи, земята на Украйна в църковно отношение) е била извън каноничната територия на РПЦ, тя обаче твърди, че тъкмо с Посланието Вселенската патриаршия е извършила предаването и на въпросната митрополия към диоцеза на Москва.
За щастие пререкаемият документ е запазен в достатъчно преписи от онова време и днес от него може да стане ясно, че за никакво предаване на Киевската митрополия под юрисдикцията на РПЦ-МП в него не става дума. Всъщност, Константинопол е извършил тогава (с изрично позоваване на историческите обстоятелства) само едно упълномощаване на Московския патриарх в бъдеще да ръкополага в града си митрополита на Киев, който обаче трябва да продължи да поменава на литургия Вселенския патриарх, т. е. да продължи да се намира под неговата юрисдикция.[2] Важно е да подчертая сега, че щом нито до 1686 г. земите на Киевската митрополия в Украйна (а и в Белорусия и в Полша) са влизали в определената с томос канонична територия на РПЦ-МП, нито след 1686 г. са ѝ били „предадени“ от нейния първойерарх – Вселенския патриарх, то значи, от онази година насетне, започвайки отначало да изпраща на Киевската катедра свои поставленици, а по-сетне като я включва в новата си „синодална“ уредба, наложена от Петър І, РПЦ-МП чисто и просто е присвоила тази митрополия. А на каноничния език на Христовата Църква това присвояване може да се определи единствено като разпростиране на юрисдикцията на РПЦ отвъд пределите на определената с томос нейна канонична територия (а в този случай и инвазия в чужда – на Вселенския патриархат – канонична територия). Казано пък на светски език въпросното деяние е чист акт на църковен империализъм. И не може да има никакво значение, че въпросното канонично престъпление към днешна дата е с вече 350-годишна давност – с каквото се опитаха да го оправдаят определени проруски говорители и богословски аматьори.[3] Всъщност и управляването на православната църква в Украйна от РПЦ и по-сетнешното предоставяне на някакъв автономен статут на тази църква в рамките на Московския патриархат е абсолютно неканонично. В края на краищата, според каноничните норми, една Поместна църква може да предоставя (или отнема) автономия само в границите на определената ѝ в томоса за самоуправление територия, а територията на Украйна никога не е влизала в границите на юрисдикция на РПЦ-МП.
Казах в предишния си текст, че проявилото се за първи път именно по отношение на Църквата в Украйна поведение на РПЦ, в дълбочина е плод на едно нейно – разбира се нямащо нищо общо с църковните правила – порочно виждане, според което присъединяваните през годините към Руската държава земи, с това самото (автоматично) трябва да станат и територии под юрисдикцията на Руската църква. Ще повторя още веднъж, че църковната норма тук е съвсем различна. Христовата църква въобще не се строи и организира нито на етнически принцип (една църковна структура за един само етнос), нито на политически такъв (тоест една държава – една само църква в нея). Поместната църква се устроява единствено съгласно принципа за обгрижваната територия (която, да – би могла да съвпада с територията на определена държава), но се определя било с (вселенско) съборно решение – както са били определени териториите на петте първоначални (древни) патриаршии: Римската, Константинополската, Александрийската, Антиохийската и Йерусалимската (вж. прав. 6 на Първия Вселенски събор, прав. 2 на Втория Вселенски събор и прав. 28 на Четвъртия Вселенски събор), било с издаден от Църквата-майка томос, тоест синодален акт за „отрязване“ на определена част от дотогавашната ѝ територия, която оттук нататък става самоуправляваща се (автокефална), както пък са били конституирани през вековете всички по-нови поместни православни църкви в източна Европа, до една „дъщерни“ на Константинополската патриаршия и поради това с канонични територии, очертани именно с тези томоси за създаването им. Всяка Поместна православна църква следователно може да простира своята юрисдикция само дотам, докъдето се простира очертаната в томоса за създаването ѝ територия.
Поведението на РПЦ обаче, както виждаме, от самото начало демонстрира една дълбока девиация по отношение на тази изконна норма. Защото – както го съзираме за първи път в случая с Киевската митрополия – църковната територия на РПЦ се мисли от нея не като нещо установено с църковен акт, а като разширяващо се с разширяването на… Руската държава. Не църковният томос, както е при всички останали Поместни автокефални църкви, а държавното разпростиране определя юрисдикционната сфера на тази уникална (и разбира се „най-православна“) църква. Щом държавата на „царя-батюшка“ е присъединила определени нови земи, щом Русия е осъществила поредния етап от, както ни разясняват, тъй специфичното за нея „собрание земел“, то независимо от това има ли на тези земи установена по-рано канонична църковна структура, те стават земи на църквата на „царя-батюшка“.
За съжаление не можем да кажем, че този възглед е нещо епизодично в историята на РПЦ – нещо, проявило се само по отношение на църквата в Украйна в края на XVII век. Всъщност случаят с Киевската митрополия е последният, в който Русия поне си е направила труда да поиска юрисдикцията над територия извън обхвата на определения ѝ с томос диоцез, да ѝ бъде официално предадена от дотогавашния ѝ предстоятел. Ако се прехвърлим сега в самия край на XVIII век, ние ще видим, че при една от поредните руско-турски войни от онзи период, когато армията на Екатерина ІІ окупира (тогава само за известно време) земите на Молдова, Гавриил Банулеску – хиротонисан преди това от Константинополския патриарх, под чиято юрисдикция открай време се намират Влахия и Молдова, без никакви церемонии е инкорпориран за член на… Синода на РПЦ в Петербург, т. е. превърнат е в архиерей на Руската църква.[4] Каноничната територия на тази последната, следователно, и през XVIII век бива схващана не като определена от томоса, който я конституира, а като (динамично) определяна от моментния обхват на Руската държава. Нещо, което бих определил като формен цезаропапизъм в собствено каноничната сфера и което, ако освен практикувано, бе и експлицитно формулирано, щеше да бъде окачествено като чиста еклезиологична ерес.
По-нататък: по-времето на имп. Александър І (началото на XIX век), във връзка с възникнали дрязги в автономната Черногорска митрополия, в нейното седалище пристига послание, подписано от трима руски архиереи, в което митрополитът на Черна гора (Петър) строго се призовава да се яви на църковен съд пред… Св. Синод на РПЦ.[5] Безпрецедентният документ ясно свидетелства, че според убеждението на Москва митрополитът на Черна гора се намира в юрисдикцията на Руската църква. На какво основание ли? Макар че Черногорската митрополия има автономен статут в рамките на Константинополския патриархат, в Петербург очевидно умозаключават, че доколкото руският император е станал „покровител на всички православни в Османската империя“, то и всички техни духовници следва да са подвластни на имперската му църква. Юрисдикцията на РПЦ се простира следователно даже не само върху присъединените към Руското царство земи, но още в този момент и върху всички онези, населени с православни, които потенциално (в бъдеще) са предопределени да влязат в православната „Трето-Римска империя“.
За да не се остане и тук с впечатление, че църковният империализъм на РПЦ е историческа девиация само от времето на нейната „симфония“ с Руската империя (и даже от времето на нейния „синодален период“, когато тя е превърната почти в „духовно министерство“ на държавата), ще премина сега към едно фрапантно събитие, случило се (вече) в 40-те години на ХХ век. Говоря за „присъединяването“ на Чехо-словашката църква (или Православната църква на Чешките земи и Словакия, както официално се именува тя днес).
В исторически план, както е известно, християнството в земите на средновековната Великоморавия се насажда от нейния княз Ростислав и с мисионерските усилия на изпратените от Константинопол св. братя Кирил и Методий. Само че още в началото на Х век то окончателно приема западния богослужебен чин, а впоследствие и католическото изповядване на вярата. За първи път през Новото време православни „братства“ биват организирани отново в чехословашките земи на Хабсбургската империя от сръбски духовници през 1903 г., а след края на Първата световна война, разпадането на Австро-Унгарската империя и създаването на държавата Чехословакия, пак сръбски духовници създават (най-вече в Словакия) православни енории, които, през 1921 г. получават от сръбския патриарх Димитрий свой епископ (Горазд), а малко по-късно (1929 г.) биват организирани в две епархии – Чешка (с център Прага) и Мукачевско-Прешевска в Словакия, в състава на Сръбския патриархат. С две думи: новата Чехословашка православна църква е мисионерско „чедо“ на Сръбската и като такава съвсем канонично влиза в юрисдикционния обхват на Сръбския патриархат. Юрисдикцията на този последния в чехословашките земи обаче продължава едва до 1946 г., когато на свой „събор“ чехословашките епархии решават да преминат към… РПЦ-МП.
Не мога да не попитам тук по какво собствено въпросното решение на чехословашкия „събор“ се различава принципно от решението на подавляващата част на македонското духовенство да се отдели от СПЦ, което и до днес се определя като неканонично и поставящо взелата го структура в състояние на „схизма“? Защо ако Константинопол (или София) както ни обясняваха, биха влезли в евхаристийно общение с т. нар. Македонска църква, те биха извършили неканоничен от църковно гледище акт, а приелата направо в състава на своя патриархат чехословашките православни РПЦ през 1946 г. не се осъжда за това? Още повече, че като основание за приемането им в състава на Московската патриаршия се изтъква обстоятелството, че след войната една част от източната Мукачевско-Прешевска епархия вече се намирала в територията на СССР (както виждаме отново чисто политическо основание). Разбира се, аз мога да си припомня, че 1946 г. е годината, в която Чехословакия става елемент от структурата на „съветския лагер“, но не виждам с какво това обстоятелство променя факта, че с присъединяването на Чехословашката църква към Московската патриаршия, тази последната от църковно гледище още веднъж разпростира властта си отвъд пределите на каноничната си територия и, което е още по-важно – както някога с присвояването на Киевската и Молдовската митрополия – извършва инвазия в чужда канонична територия (в този случай – на Сръбската патриаршия). Да, две години по-късно Синодът на СПЦ (очевидно под натиска на светската власт – по онова време Сталин и Тито още не са се скарали) признава промяната на църковния статут на чехословашките земи. Но последвалото предоставяне на автокефалия на Чехо-Словашката църква от Московската патриаршия (1951 г.) си остава неканоничен акт, защото, пак ще повторя, според църковните правила една поместна църква не може да променя статута на структури извън своята канонична територия, а пък територията на Чешките земи и Словакия е незаконно присъединена към територия на Московския патриархат.[6]
И тъй, ако обобщим: след като в томоса от 1591 г. е очертана каноничната територия на новоучредената РПЦ-МП – общо взето съвпадаща с територията на тогавашното Московско царство, в скандално противоречие с това единствено църковно-легитимно решение за обхвата на нейната юрисдикция Московската патриаршия последователно разпростира тази юрисдикция отвъд определените ѝ канонични предели, при това върху териториите на други поместни църкви, тоест практикува хроничен църковен империализъм. В този свой империализъм тя се ръководи от порочната (не-църковна) презумпция, че всяко разширяване на Руската държава с това самото е и увеличаване на нейната юрисдикционна територия. Въпросната презумпция, от която както видяхме РПЦ се ръководи векове наред, става ясна за първи път, когато след 1686 г. Москва започва да управлява Киевската митрополия в политически присъединената Украйна, тоест по същество да властва над чужда църковна територия. Но и през XVIII и XIX век тя продължава да разпростира властта си отвъд канонично определените й предели, като отнема (отначало временно, а по-късно и окончателно) от Константинопол Молдовската митрополия, а през XX век, със съдействието на светската власт отнема от Сръбския патриархат епархиите му в чехословашките земи.
Много особен (и интересен от канонично гледище) е случаят с „присъединяването“ на структурите на т. нар. Руска задгранична църква, което Москва осъществи през 2007 г. Но той заслужава специален анализ, който ще направя в следващ текст. Още сега обаче непредубеденият читател би трябвало – съпоставяйки църковното поведение на Константинополския патриархат, описано в предишния ми текст с това на Московската патриаршия, описано тук – да направи извод коя от двете най-влиятелни православни църкви всъщност може да бъде упрекната в църковен империализъм – дали охулвания от проруските „тролски“ хорове „Фенер“ или горещо защитаваната от същите тях Москва.
_________________________________
[1] Изключение тук се прави за т. нар. мисионерски земи, тоест за съседни земи, в които Поместната автокефална църква за първи път е създала православни църковни общности. Тези земи разбира се биват прибавяни към каноничната територия на покръстилата ги Църква (и за РПЦ такива са земите на Сибир, а даже и тези в Япония). Само че всички посочени по-нататък в текста инвазии на РПЦ са все в територии, много преди това (и от други мисионери) обърнати в православната вяра.
[2] Отново ще препратя към статиите си http://kultura.bg/web/конфликтьт-за-църквата-в-украйна/; http://kultura.bg/web/под-чия-юриедикция-е-църквата-в-украйн/; http://kultura.bg/web/заключително-за-църковния-конфликт-н/; http://www.hkultura.com/news/detailed/1933/
[3] Каноните, определящи срок, в който определена църковна структура може да предявява претенции за територии пред друга църковна структура, които бяха изтъкнати от РПЦ-МП в атаките ѝ към Константинопол са съвършено ирелевантни към казуса с Киевската митрополия. Вж. отново моите анализи в http://kultura.bg/web/заключително-за-църковния-конфликт-н/; http://www.hkultura.com/news/detailed/1933/
[4] Costin, Vasile Adrian. “The Orthodox Church and the Yielding of Basarabia and Bucovina.” ANNALES D’UNIVERSITÉ ,,VALAHIA“ TARGOVISTE, vol. VI–VII, Târgovişte, pp. 111–18.
[5] Феликс Бамберг, Източният въпрос. Между Кримската война и Берлинския конгрес, София, 2003, с. 338-339.
[6] С предоставянето на автокефалия на Чешко-Словашката църква от РПЦ-МП е свързан един интересен факт. За първи път предоставянето на тази автокефалия е препоръчано със… секретно постановление на Съвета на министрите на СССР от 30. 01. 1950 г. За причините на тази препоръка, с която РПЦ-МП се съобразява почти две години по-късно (23.11.1951 г.) могат да бъдат издигнати няколко хипотези. Факт е обаче, че и до днес Православната църква на Чешките земи и Словакия бива умело използвана от РПЦ в разправиите ѝ с Константинопол. Един от опитите за изнудване на последния във връзка с Критския събор бе свързан със спор за ръководството на Чехо-словашката църква. Константинополският патриархат признава автокефален статут на Православната църква на Чешките земи и Словакия от юли 1998 г.
