0
3385

Чавес и Мадуро: началото и краят на една лява утопия

Как утопията, наречена „социализъм на ХХI век“, зарази Венецуела? Защо нейният край е непредотвратим? Трябва да си отговорим на тези въпроси, за да можем да поставим днешната драма на страната във верни координати.

Точно преди 20 г. Уго Чавес започна да обещава, че ще строи „социализма на ХХI век“. Днес тази негова утопия е на смъртно легло. Зачена я Чавес, ще я довърши Николас Мадуро.

Дотогава Венецуела беше държавата с най-дълга демократична история в Латинска Америка. След като през 1958 г. отхвърля диктатурата на генерал Перес Хименес, Венецуела се изгражда като страна с функционираща демокрация. Каракас беше в продължение на десетилетия стожерът и убежището на демокрацията в региона, докато всички латиноамерикански държави преминаваха през десетилетни военни режими.

От началото на този век обаче я облъчи утопията за „социализма на ХХI век“ и за кратко време страната се превърна в гротеска на демокрацията. Същото се случи и с нейния икономически просперитет. През 70-те и 80-те години на миналия век много страни в региона можеха да завиждат на венецуелците за високия им жизнен стандарт. Днес както икономическото положение, така и политическите свободи на голяма част от венецуелците са в бедствена ситуация. През тези 20 години единствената фабрика, която работеше безотказно, интензивно и с ускоряващ се ритъм, беше фабриката за бедност и престъпност, за клиентелизъм и корупция, за лишаване от граждански права и свободи.

Как утопията, наречена „социализъм на ХХI век“, зарази Венецуела? Защо нейният край е непредотвратим? Трябва да си отговорим на тези въпроси, за да можем да поставим днешната драма на страната във верни координати.

Възходът

Ако обърнем поглед назад, ще се натъкнем на интересен исторически синхрон. Уго Чавес провъзгласи утопията си точно едно десетилетие след като т.нар. реален социализъм в Източна и Централна Европа се саморазпадна. Поредица от представители на левите академични среди – както в Америка, така и в Западна Европа – посрещнаха с огромен ентусиазъм това събитие. Те го обявиха за „реванш на световната левица“, за „предизвестие на събития със световно значение“, за лаборатория, в която ще се подмладят левите идеи на Запада. Определиха Венецуела, пък и цяла Латинска Америка, за място, където предстои да се генерират нови социално-политически идеи не само за „третия“, но и „първия свят“. Академичните адепти на този „нов социализъм“ и политическите активисти на радикалните леви идеи заживяха с надеждата, че югът на американския континент ще бъде нещо като юга за прелетните птици, които отлитат в топлите страни, когато се застуди в Европа. Впрочем тази метафора имаше и своите преки въплъщения – испански леви интелектуалци съветваха Чавес, а после се завърнаха в Мадрид, за да основат „Подемос“.

Баща на идеята за „социализма на ХХI век“ стана Чавес – политик, чиято идеология беше микс от повърхностно обединени идеи на Маркс и Боливар, на Ленин и Че Гевара. Когато през 1992 г. „команданте“ Чавес предприема неуспешен опит за военен преврат, той не е много наясно какво точно иска да направи за страната си. Предавайки се, Чавес заявява, че капитулира por ahora, засега. Превратаджията Чавес прекарва две години в затвор, като в това време леви професори го просвещават в килията му. Колко непоносимо е сравнението между тези почти академични условия за тогавашния превратаджия и мизерните, адски условия, в които са поставени стотиците сегашни политически затворници, чиято главна и вероятно единствена вина е, че не приемат режима на Чавес и Мадуро и се борят срещу него! След амнистия Чавес излиза на свобода и посещава Куба. Фидел Кастро го посреща на летището – чест, каквато той не оказва дори на държавни глави. Чавес става – това са собствените му думи – „политическия син“ на Фидел. После прави партия, печели в края на 1998 г президентските избори, заклева се пред тогавашната конституция, като я нарича moribunda, мъртва, а през следващата година я сменя с нова, ушита абсолютно по мярата на собствените му идеи. И поема по пътя на „социализма на ХХI век“.

Както възходът, така и наблюдаваният сега крах на тази жестока утопия на Чавес са с едни и същи корени – изпразване от съдържание на демократичните институции, превръщане на президента в абсолютен и безконтролен център на властта, сатанизиране на частната собственост, поляризация на обществото и конфронтиране на бедните срещу богатите, следване на един катастрофален икономически волунтаризъм. Историкът Мануел Кабалеро беше много точен, когато приживе на Чавес написа: „Неговите намерения не са да ръководи държавата, а да бъде нещо като крал на хаоса“. За кратък период Венецуела се превърна в държава, управлявана от абсолютен монарх, декориран с републикански институции. Стана демократура, т.е. замаскирана диктатура. 

По силата на „чавистката“ конституция от 1999 г. президентът концентрира огромна еднолична власт. За сметка на нея останалите елементи на демократичната политическа система загубиха много от ключовите си правомощия и най-вече – своята самостоятелност, своята независимост. Това даде възможност както на Чавес, така по-късно и на Мадуро да превърнат съдебната система и електоралната администрация в апендикс на президентството. Тези „независими“ власти се оказаха тотално подчинени и манипулирани от щенията на президента.

Подобна линия беше осъществена и по отношение на армията. По силата на конституционните разпоредби кариерното развитие на офицерския корпус се диктува от президентската воля. С този инструмент, както и за да има отплата за придобитите големи привилегии, въоръжените сили бяха подложени на политизиране, а висшият офицерски състав се сдоби с характера на модерна преторианска гвардия. Чавес наложи лозунга „Родина, социализъм или смърт“ като официален поздрав в армията.

Гарантираното от чавистката конституция правомощие президентът да свиква референдуми без съгласието на парламента допълнително отслаби и без това слабата роля на народното представителство. А конституционната промяна, даваща право на 6-годишен мандат с неограничен брой преизбирания (единствен случай в Латинска Америка), отне още една от важните гаранции на демокрацията. В предишната конституция на Венецуела съществува забрана за непосредствено преизбиране на действащия президент, за да не се допуска дълготрайна персонификация на президентската институция.

Защо въпреки тези очевидни щети на демокрацията, нанесени от Чавес, той печелеше избори и референдуми? Не е достатъчно обяснението, че изборните победи на Чавес са резултат на фалшификации и манипулации. Това е по-вярно за Мадуро, отколкото за Чавес. Електоралните успехи на Чавес бяха подплатени от неговото изключително умение да създава сред голяма част от избирателите усещане, че „народните интереси“ са въплътени във фигурата на президента. Огромната концентрация на лична власт и заразителната реторика срещу „корумпирания елит“ и „чистия народ“ произвеждаха в големи социални групи ирационалното усещане, че в лицето на Чавес обществото получава шанс да се освободи от „привилегированите“ политически елити, а „народните интереси“ да получат пряко удовлетворяване. Другият механизъм, който произвеждаше идентифицирането на президента с народните интереси, беше употребата на нови форми на политическата accountability (отчетност/отговорност). Парламентарният контрол и контролът посредством съдебната система, които са основните форми на отчетност/отговорност при представителната демокрация, бяха изместени през изминалите двадесет години от един почти перманентен канал за отчетност „от екрана“. Чавес владееше до съвършенство езика, който му позволяваше да достига до „човека-маса“ и да бъде убедителен за него. Знаейки тази си сила, той упражняваше най-ефективно властта си чрез микрофона и мегафона. Чавес водеше седмична телевизионна програма с неограничена, многочасова продължителност. Докато траеше тя, всички медии, държавни и частни, бяха длъжни да прекъсват своите програми и да я ретранслират. В тази си програма Чавес се „отчиташе“ пред „народа“ и доста нагледно, почти буквално дърпаше ушите на министрите. Подобна отчетност имаше по-скоро ритуален характер, от нея нямаше някакви реални последици. Но тя формираше и поддържаше в „публиката“ внушението, че президентът е непрестанно при тях, с тях, заради тях. Че за очевидните несполуки са виновни другите – американският империализъм, корумпираните партии, бюрократизиралите се чиновници…

Втората предпоставка за успешните електорални цикли на Чавес беше с икономически характер. В първите десет години от управлението си Чавес можеше да разчита на огромен бонус: цените на петрола бяха двойно по-високи от днешните. Петролът е източник на близо 96% от валутните приходи на Венецуела. На тази база Чавес увеличи социалната отговорност на държавата, насочвайки част от приходите от петрола към различни социални програми. Така той привърза към себе си значителна част от бедните слоеве на венецуелското общество. Когато обаче цените на петрола започнаха да падат, започнаха да „падат“ и възможностите за преразпределителна политика. Затова днешната опозиция във Венецуела вече ще може да разчита на значителна част от онези избиратели, които години наред са давали гласа си за Чавес. Показателен е фактът, че в демонстрациите срещу Мадуро участват и много хора, идващи от най-бедните квартали на Каракас. Но „изтрезняването“ от илюзиите не е лесен процес. Мадуро успя да превърне дори глада в свое оръжие. Бяха раздадени на няколко милиона души т.нар. „национални карти“, срещу които тези бедни хора получаваха правото да се снабдяват с ограничени количества храни, субсидирани от държавата. Но една от цените, които плащат за тази придобивка, е да гласуват на изборите. Преди да стигнат до избирателната урна, се легитимират с тази „национална карта“ в съответния пункт, контролиран от чавистката партия. „Или ще гласуваш, или ще гладуваш“ – този принцип имаше желязно действие.

Финалът на утопията

Една утопия е дотолкова утопия, доколкото е заредена с пожелани и сбъдващи се обещания. „Социализмът на ХХI век“ се заричаше за много блага. Но последните години направиха очевиден фалита на всичките му обещания – особено в ръцете на Мадуро тази утопия непрекъснато и навсякъде произвежда беди вместо блага.

Венецуелците стъпват по богата земя. Над 18% от доказаните световни резерви на петрол са на венецуелска територия. За сравнение: Саудитска Арабия разполага с 16%, Канада – с 10%, Русия – с 5% и т.н. Но когато се води грешна политика, подареното от природата „черно злато“ не помага. Нито Чавес, нито Мадуро се опитаха да диверсифицират венецуелската икономика. Както преди 30 години, така и сега тя почти изцяло зависи от нефтодобива. През изминалите години бяха прогонени много от големите чужди инвеститори. Беше национализирана голямата поземлена собственост. Вместо по-голямо земеделско производство се стигна до дефицит на основна земеделска продукция. Сега националното производство на хранителни стоки покрива само 25% от търсенето, недостигът на основни продукти надхвърля 70%. А тъй като валутата за внос намалява, дефицитът се увеличава неудържимо.

Брутният вътрешен продукт е спаднал през последните три години с над една трета. Венецуела е в хаоса на хиперинфлация с размери, с които дори въображението ни не може да се справи. Международният валутен фонд отчита за 2018 г. инфлация от 10 000 000%. Историците, търсейки аналог на тази хиперинфлация, ни отпращат чак във Ваймарска Германия. Има дефицит на абсолютно всичко. Минималната работна заплата, каквато получават около 15% от населението, беше повишена през миналия месец с 300%, за да стигне едва до 20 щ.д. по официалния курс на долара или до 6 щ.д. на черния пазар. Здравеопазването е в драматично състояние. Според Световната здравна организация Венецуела показва най-високото увеличение в света на случаите на малария. Корупцията е толкова висока, че „Трансперънси интернешънъл“ постави Венецуела на 169 място в света за 2017 г. Обратно, страната е на съвсем челно място, когато става дума за престъпност и насилие. Във Венецуела стават толкова убийства за два дни, колкото се случват например в Испания за цяла година. Както казват, вероятността да бъдеш убит е много по-голяма в Каракас, отколкото в Кабул.

Ирония на историята: „социализмът на ХХI век“ прелъстяваше с обещанията, че ще освободи бедните от бедността, че ще смаже престъпността и ще отреже главата на корупцията, че ще бъде щит на политическите и социалните права и свободи. Но колкото повече „възмъжаваше“, толкова утопията ставаше по-хилава, по-непривлекателна и отблъскваща. Това, което става при Мадуро, не е негова „заслуга“. Истинският автор на кризата е Чавес, Мадуро само я ускори.

Мадуро е нелегитимен президент и рано или късно ще бъде сменен. Въпросите са „кога, как и от кого?“. Засега на тези въпроси може да се отговаря само с хипотези. Но със сигурност може да се каже: Чавес е изходна точка в траекторията на утопията „социализъм на ХХI век“, Мадуро е нейният грозен край. Не бива обаче да се заблуждаваме – Венецуела ще трябва да извърви много дълъг и много труден път, за да възстанови и демокрацията, и икономиката си. Провеждането на честни президентски избори е само едно от задължителните начала. Ще са нужни време, усилия и международна солидарност на демократичния свят, за да бъдат разчистени големите поразии от чавистката утопия.

Проф. Лазар Копринаров е философ и дипломат. Преподава философия на политиката, сравнителна политология и социална философия. Бил е посланик на България във Венецуела (2001-2006).