10
350

Чалга и брюкселски дантели

denev

 

Каква е разликата между Бойко Борисов и Цветан Цветанов? Че Бойко харесва чалга, а Цецо – песните на Веселин Маринов.

Това горното е такъв бисер, че пред очите ни се превръща на виц. Чух го от устата на един таксиметров шофьор в София. Много е полезно в такива сибирски времена да се наблюдават и да се слушат таксиметровите шофьори – тези оракули на неописуемата българска съдба. Когато таксиметровите шофьори са що-годе обръснати и не псуват на глас властта – има още надежда и за нас, и за властта. Когато обаче таксиметровите шофьори масово започнат да бачкат небръснати и замиришат на лук и вкиснало, а особено пък когато започнат да зеят, както те си знаят – тогай ойде коня у ряката, както казват в Радомирския край.

Но и властта се старае, спор няма. Където и да боднеш тази власт – все изхвърча гной.

То не бяха дюните, то не беше Иракли, то не беше „Пайнер” – да споменем само най-пресните скалпове, окичени на пояса на българската горест.

Министър Томислав Дончев бил казал, че формално нямало нищо нередно в това чалга-империята „Пайнер” да спечели европейски пари за развитието на бизнеса си. Наистина ли така мислиш, министре? А знаеш ли, че застрояването на дюните и на Иракли, и наливането на грешни пари в чалгата са явления от един и същ порядък. Едното бетонира природата, а другото бетонира душата. Чалгата води до бетониране, бетонирането жадува чалга.

Ако е само до мелодията и до песента, чалгата може да се преглътне. Но чалгата освен звукова среда е и светоглед. Неслучайно чалгата е дежурната украса на мутрите, тяхната роза в бутониерата. И щом сега чалгата преживява нещо като ренесанс, щом започва да дефилира яко и в европейски контекст, значи и мутрите са някъде наоколо, гилат си спокойно по брюкселските улици – и метафорично, и формално. Скрити зад камуфлажа на ситната брюкселска дантела, която май отделни еврочиновници плетат на една кука вече години наред.

Наместо държавата сама да пази природата, планините, дюните и крайбрежието, излиза, че тя е душманинът, а гражданите трябва да се организират като опълченци, за да спасят, каквото могат.

Как му се вика на това?

На това му се вика чалга!

Когато журналистите не пишат, както виждат и усещат нещата, а пишат, както им се спуска от ръководството, как му се вика на това?

На това му се вика чалга!

Когато българските поети мрат като мухи, а няма кой да им издаде поне посмъртно книгите, докато активисти и активистки на ГЕРБ с незавършено или дори незапочнато висше членуват в по три борда, как му се вика на това?

На това му се вика чалга!

Когато няма кой да подкрепи автентичния български фолклор и съставите, които се занимават с него, та отделните въгленчета на това най-скъпоценно и родолюбиво дело са оставени да тлеят едва-едва по места, в мазетата на неотоплените читалища, разчитайки само на човешката жертвоготовност, а най-новата чалга трътка, аха-аха засмукала брюкселския биберон, се чуди на какъв лифтинг и на каква спа глезотия още да се подложи, как му се вика на това?

На това му се вика срам!

На пъпа на Лондон, в един от подлезите на метрото, се натъкнах на един българин с акордеон. Той не пееше чалга. Той пееше една песен от Радомирския край, може би единствената народна песен, в която наречието се превръща в глагол. Тъжна песен – израз на пълната безизходица.

Ето я песента, чуйте я:

 

Какво сме се, пиле – миле, море, насобрали,

какво че се, добро ле, разделиме.

Кой нагоре, пиле-миле, кой надоле,

а язека, добро ле, накъдечем?

 

Накъдечем? Една-единствена дума, наречие, превърнато от вакуума на безходицата в глагол.

Бездънната българска безизходица.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияБлажени са блажените
Следваща статияВик за израз

10 КОМЕНТАРИ

  1. Защо не се възмутихте преди, при другите правителства, когато се създаваше тоя род бизнес (чалга е нещо съвсем друго, като музикална импровизация при някои народи), не ви е виновно правителството (Бойко или Цветанов), а се замислете вие с какво сте полезен на тая държава. Създайте достоен и конкурентен продукт и тогава ще ви се отблагодари съдбата.“Не се гаси туй що не гасне“

    • Много правилно, подкрепям! Тя чалгата не е от сега, а вече е второ развалено поколение на децата от влиянието й. Къде бяха наистина предишните – ще Ви кажа – прибираха пари, за да не ги закачат, докато вече се наложиха и в медиите окончателно като ЗВЕЗДИ!….Вината е на всички нас- че безучастно гледахме отстрани! Нямам думи…тежко ни!

  2. Майтапско е в т.нар. „ден на Бийтълс“ у нас да спонсорират чалгата. Но кой е виновен? Пускам тук едни стари мои редове:
    Да се върнем ли малко назад, интересно е някой млад човек днес да се опита да изслуша за един ден предаване на нашето радио от края на петдесетте години. Кошмар! Пускаха се новини за Партията, плюеше се империализма, следваха военни маршове, народна музика, новини (първо се отпочваше със СССР – Хрушчов това, Хрушчов онова), после пак военни маршове, песни за партията, арии от руски опери, пак народна музика, имаше и поп-музика: Гюрга Пинджурова пееше за „поо поолята роднии моомъък славен сее яяавил, коомаандир на отреед славен партизааански, хей Баалкан ти роден наш“. Следваха военни маршове, народна музика: „Ой горице бооруноова, борунова, лилякоова, стори мене пъът да миина, път да мина, даа заамии-на(2)“ , оказва се нататък, „че ме чака сбоор юнааци, сбор юнаци паартизаани“, сетне пак се пускаха песни за партията: тежък баритон изпяваше с гласа на Левитан “ Тии Партииийооо!“, следваха новини за челниците в производството: някой си руснак подкопал случайно рудника и се свлекли петдесет тона въглища, та на другия ден всички миньори тържествено се „заклели“ да го надминат. И пак „Разцветали яблоны и груши“, пак за Катюшата на „високий берег“, потом опять военни маршове: „Вставай страна огромная“, после „Калинка малинка“, в събота – музикално предаване – цял половин час: „Подмосковские вечера“, Ирина Чмихова и „Я подай ми…“, в началото на шестдесетте изскочи космонавтското парче “ Затравленний в планшьете касмическую карту и штурман утачняет в пасльедний раз маршрут, сдавайтье -ка ребята, закурим пьеред стартам, у нас ешчьо в запасе четъйрнадцат минут“, пускаха се песни от рода на „ми излезнал Зайко, Зайко Кукурайко“, „Кацнал бръмбар на трънка“, „Биляна платно белеше“ ( тя беше готина обаче), „Чушката люта пак люта“. И най-сетне пуснаха Емил Димитров,разбира се кончертът на Емил в зала България го спряха насред предаването по телевизията, публиката скандираше „Туиииист“, ама – на!, а по-късно и Лили Иванова. Имаше и военен секстет акордеонисти. Цирк. Чудил съм се, дали някой е правил изследвания за най-често употребяваните думи по нашето радио: СССР, война, Партия, фашизъм, империализъм, дружба със съветските народи, КПСС, Маркс, Ленин, марксистко-ленински, другарят Тодор Живков, паднали герои, враг, петилетката в съкратени срокове, победата, конгреса, ударници, Чичо Сам, тъкачни станове, план, социалистическо съравнование, другарски съд, самокритика и тям подобни, до подлуда повтаряна през пет минути между военните маршове. Това беше здрава комунистическа пропаганда, не беше шега-работа.“ „Златният Орфей“ по никакъв начин не можеше да замести глада на младите българи към западната музика, на онези поколения беше позволено да слушат единствено някаква скопена „забавна и танцова музика“, както наричаха тогава естрадата. Докато от западните станции гърмеше рок, джаз и поп, ние слушахме „Я подай ми, мила мамо, синьото елече“…, спомням си Георги Кордов да стои вкаменен като сфинкса пред пирамидата и да пее: „Може би ще намерим вълшебното цвете, дето прави добри чудеса“;държеше се за стойката на микрофона в какатоничен ступор. Почти всяка втора мелодия, пускана по радиото след краткото отпускане при Хрушчов, беше кавър на италиански парчета. Тук-таме някоя сръбска плочка на Джордже Марианович с кавъри на Нил Седака( Кинг оф клоун) (нашите местни певци пееха: „Той е тук всяка вечеер, прави смяах на старатаа аренааа“ пред дансинга в ресторанта)или „Прити уоман“ на Рой Орбисън се пускаше по стрелбищата, там и в „Луна Парк“ можеше да чуеш Елвис или „Туист агейн“, обаче след 63-та бийт музиката закопа социализма. Просто младежите искаха да слушат китарна музика и туй то, не им трябваха речи на правешкия диктатор, нито тезиси, нито бригадирски маршове. Появата на битълсите, после Енимълс, Холис, Стоунс, Кинкс и т.н. разби спокойствието на на ченгетата. От всяко чуждо радио гърмеше „Ю рийли гат ми“.А пък „Златният Орфей“ пускаше „Вечер бързат делфините, заедно бързат нататък“, а дори сърбите бързаха да пускат едно след друго парчета на „Дейв Ди ,Дози, Бик енд Мик енд Тич“, Ярдбърдс“, Трогс“.
    Фестивалът от 68-ма беше наистина първото съприкосновение със свободния свят. Концертите на групите бяха първа среща със забранената музика, преживяването на истинската свободна атмосфера, подобна на тази на западните концерти. Беше невероятно. Усещахме вкуса на свободата и се виждахме недосегаеми в ликуването си сред чуждите студенти от ръцете на милиционерите и ДС. Концертът на унгарската група Сириус на площад „9-ти септември“ беше най-фрапиращ тъкмо с този контраст – там нервите на организаторите не издържаха. Беше странно да видиш дългокоси и брадати младежи с металическозелени китари и блестящи под ослепителната светлина саксофони (осветяваха ги с противовъздушни прожектори) да забият мощен рок в стила на Крис Фарлоу, Артър Браун, Дейв Кларк Файв точно срещу Мавзолея. Хем пееха нещо за Кенеди, но и това се видя контрареволюционен акт на ченгетата и те буквално спряха тока и прожекторите. В настъпилите внезапно тишина и мрак десетина хиляди гърла изреваха в яростно недоволство и седнаха в знак на протест на плочките. Милиционерите бяха безпомощни, не смееха да арестуват и да бият, гледаха в безсилна ярост. Точно тогава за пръв път усетих какво значи да си свободен и да не те е страх. Мракът на петдесетте години беше изтрит, но кой можеше да знае, че ще чакаме още толкова години.
    Днес си пазя плоча на Сириус, пазя си и плочата на чешката група Фрамус Файв, с парчета на английски, издадена преди събитията. Помня и легендарните унгарци от Атлас, които изсвириха парчета на английски точно на мястото, където днес е паркингът за колите на депутатите. Беше в два часа през деня, адски пек, онези излязоха с червени китари и засвириха страшен рок, за нула време площадът почерня – може да се сравнява само с митингите по-късно на СДС от началото на прехода. В Парка на свободата свириха югославяните Елипсите с чернокож вокалист – истински подражатели на Енимълс. В зала Фестивална пък бяха изнесли концерт (нямах пропуск за там) немците Спайдърс – една от известните по онова време западногермански бийтгрупи от ранга на Ретълс, Лордс, Риветс.

  3. Електрическата китара измени света, рок-музиката имаше мощната сила да разрушава хватката на комунистическите окови. В едно интервю в края на деведесетте Виктор Макаревич споделя, че Битълс в края на краищата са един от факторите за срутването на комунистическата диктатура.

    Червените цензори не можеха да спрат слушането на западна музика, рокът подкопа устоите на пропагандата и послужи като ключ за отваряне на пътя към свободомислието.

    Нашите „идеолози“ обявяваха рока за упадъчно явление , вестници като „Народна младеж“ и „Работническо дело“ ругаеха тогавашната западна музика. Вместо джаз и рокендрол, до края на петдесетте тук пускаха по радиото Гюрга Пинджурова и „Хей Балкан, ти роден наш“, допълнена от съветски военни маршове, песни за партията и партизаните. Тук Елвис го знаехме само от промъкнали се картички по стрелбищата и Луна парк, слушахме пращящите радиоапарати, слагахме възглавници около микрофона , да да запишем някое парче през фадинга, а който имаше малка плочка с рокендрол, ставаше ЦАР на квартала.

    Другарите пращаха в Белене дръзналите да демонстрират забранените танци. Тесните кюнец-панталони и широките поли-кринолини, „хулиганките“, трандафорите, зализаните прически бяха символ за чуждопоклоничество и едва ли не се считаха за предателство към Родината. И цялата епоха на електрическите китарни рифове на рокабилито беше пропусната, чак след Караибската криза леко поотпуснаха каиша и главно в спортните предавания на радиото можеше да се чуе някое парче на Шедоус.

    През 1964-та в музикалния магазин на „Дондуков“ до Младежкия театър пуснаха една „дъска“, червена китара с два рога – „дяволка“. По онова време взеха да се появяват и наши групи, но за концерти и дума не можеше да става. „Северните тигри“ ( свиреха като Шедоус), първата китарна чуждестранна група, допусната тук направиха първото отпушване. Нататък в оркестрите по ресторантите се промъкнаха първите китари и усилватели, туистът и рокендролът се смесваха с италианските кавъри, появяваха се плахо тупирани прически, вталени рокли до колената, дрехи от ламе, бели сака, ондулирани мъжки прически, каскетите и работническия имидж на господстващата прослойка отстъпваха постепенно към западняшкото издокарване, най-вече видяно по филмите.

    И рок-модата наложи дънките и острите патъци, дори ботушки като на битълсите взеха да правят в ателието за поръчки „Саламандър“ на Графа. Шивачите шиеха от кадифе „джинси“ (така си и остана погрешно наименованието на кадифените гащи с такава кройка), младежите носеха поло и вталени сака с цепка отзад, дългите коси чак до края на седемдесетте носеха сериозни неприятности, имаше времена, когато милиционерски хайки дебнеха за мини-поли и удряха виолетови печати по бедрата на девойките, после пък режеха макси-полите, абе големи „идеологически“ борби ставаха. Идиотската забрана към западните моди, музика, стоки и пр. беше основна цел, ДС следеше главно средите на интелектуалците, езоповските послания и малодушното поведение определяха облика на цялото ни скопено социалистическо изкуство. Демагогията и строгото преследване на „западното влияние“ на помогнаха особено в опитите на комунистическата пропагандна машина да победи „упадъчните явления сред младежта“, в крайна сметка трябваше да се отговори с наше подобие на рок-музика и опитите на Щурците и Сребърните гривни след 67-ма бяха плахо начало, имаше едно ашладисване с народната музика, Гривните издадоха два-три сингъла, „Вечеряй Радо“ стигна до сръбския топ. По радиото пуснаха „Ай,м он лузър“ в предаването на Асен Кисимов и това беше като гръм от ясно небе, а година и половина по-късно пуснаха „Хей Джуд“ по радиото в Новогодишната вечер.

  4. По онова време Костадин Гугов пееше от радиото „Зайко кукурайко“, ако помните,обаче в ресторантите си свиреха малки оркестри и основният им репертоар беше шлагерен, допълнен с пиеси от Гершуин и Елингтън. Певици почти не излизаха, свиреха се инструментални танга и ча-ча, инструментите бяха традиционните тромпет, саксофон, контрабас и пиано. Телевизия нямаше, а естрадата по радиото беше табу, помните Гюрга Пинджурова и Чмихова. Имаше музикални магазини с тромбони в отворени кутии върху светлосин плюш, тромпети, валдхорни, флейти, в края на шейсетте излезе модата на немските хармоники, народът масово пращаше децата си на цигулка или акордеон, имаше дори арфи – на Дондуков, магазина до Халите, на Граф Игнатиев, на Петте кьошета. Гражданите не бяха толкова прости, поради една главна причина – всички бяха родени преди девети септември. А в кино Култура чак до 46-та година се прожектирали американски филмчета с джаз.
    В цирка също имаше оркестри, свирещи основно джаз- евъргрийни. На джаза някак не се гледаше с мръсно око, щото нали в Америка биели негрите… Изобщо и оркестрите в радиото и телевизията си бяха базирани биг-бендове. Да не забравяме, че чалгата е и продукт на липсата на цензура, както и на масовизация на звукозаписа.
    Разбира се, през шестдесетте ролките на магнетофоните се пълнеха къде с Елвис, къде с италиански парчета и Адамо, по стрелбищата полека лека взеха да пускат Енимълс, но Битълс , не знам защо , дори и там не ги пускаха…
    Музикант на сцена без категория не можеше да се качи. Цигански сватбарски оркестри в столицата не можеше да видиш. Народът беше откърмен от сръбското радио с „Айде сестрицеее“, Дуунаавее“, „Чааше ломиим, рукее мии къърваавее“, на пазара малката плочка с парчето за Гунди и Котков стигаше и до петнайсет лева.
    Но в общи линии нямаше долен вкус, селяните си слушаха духова музика ( и то не лоша), имаше си обработени народни ритми по радиото, интонационната среда се наглеждаше и никой не би посмял да тиражира тогава кретенската помия, която сега ни залива с вулгарни тласъци.
    Липсата на рок-сцена, на напълно свободна рок-сцена, твърде дълго бе осезателно налагана и някак самото отшумяване на интереса в началото на деветдесетте дойде именно от от липсата на вкус, все едно да обясняваш на някой бедуин как се карат ски, не го вълнуват тези работи просто.
    Втора причина за изпростяването беше и чистата смяна на популациите. Населението днес в големите градове е сменено. Възрастните са измрели, а младите са дошли от селски къщи с неработеща радиоточка. Затова феноменът Лили е толкова египетски вечен.

    Георги Минчев не е бил никога чак толкова рок-певец по онова време. Песента „Полските фиатчета“ ( най-интересното ми е , че двамата веднъж с него имахме среща на една бензиностанция и дойдохме с полски фиатчета) е по-скоро „естрада“, нали? Инак беше голям симпатяга.
    За опростачването на населението, налагано от медиите, тематично може да се проведе сериозна политологическа дискусия.
    Но все пак да ни си мислим, че нещата са случайни, тъкмо ченгето Кеворк пусна зверски просташка музика по радиото му „Сигнал“ и май там пуснаха в ефир „Радка Пиратка“.

  5. И така, чалгата е култивирана последица по няколко линии: – десетилетия цензуриран достъп до най-доброто от рока и поп-музиката, налагане на „соц-естрадна“ боза,едва-едва открехната врата чак през осемдесетте години към западната музика и джаза, контрол на интонационната среда чак до края на 60-те: 20% съветска музика,20% песни за партията, 10% класика, 20% народна музика, 20% българска и соц.естрада, 10% музика и танци на народите, 0% рок и джаз.Сетне също не се промени толкова, малко намаляха песните за партията и пускаха АББА и Смоуки.
    От големите градове емигрираха на запад с първата вълна и хората , предпочитащи рок музиката. На тяхно място надойдоха хора от селата, които никога не са слушали нещо друго , освен радиоточката с програма „Христо Ботев“.В самите градове лумпен-пролетариатът слушаше „Градил Илия килия“ или „српско“.Касетката с „Камъните падат“ на Хисарския поп доби нечувана популярност и Тодор Колев прекопира стила, да го наречем „прото-чалга“.
    Хегемонията на организираните от ДС престъпни групировки трябваше да бъде наложена с подходящ просташки музикален фон. Нещото се случи.

  6. Не съм съгласна с Г-на….да си смени диоптъра на очилата….Чалгата не е тръгнала от сегашното правителство и от Бойко и Цветанов – вече 15 год. ми трови ушите и виждам първото готово поколение- днешните абитуриентки!!! По цял ден слушам таксиметрови шофьори…те ли са барометъра за мнението на обществото??? После – Иракли, дюни….алоооо, забравихте ли заменките и тъмните сделчици на предишните – това са само последствията и неуспелите заради времето ( 4 г.)да се вземат остатъците от тях….Късогледството наистина е болест!!!

    • Проблема с диоптъра на очилата не е в Г-на. Ако си сложите очилата може би ще прочетете, че Г-на с очилата основателно негодува относно пълния абсурд средства от европейски фондове да пълнят касите на Пайнъровци, така ако ние сме малко по-наред с диоптъра си може да прочетем още нещо там в текста на Г-на.

  7. Деян Енев е много прав с този назидателен разказ! Слава Богу, че има хора като него, който да казват истината, която разбира се, е болезнена. За всичко случващо се до днес, голяма вина има управляващото правителство на бат Бойко, другаря му Дянков и мутрата Цецо, който твърдеше до преди дни, че процента на битовата престъпност бил малък! Правителството ни трябваше отдавна да разкрие тъмните сделки с „Дюните“, а не да чака хората да обърнат внимание и да се вдигнат на стачка!
    По въпроса за чалгата – извинете ме, но досега този жанр не беше финансиран видимо от държавата и ЕС, а случващото се сега е жестока гавра с бедния ни народ! Жалко е, че държавата допуска да се подкрепят мутрите и проституцията – благодаря ви, но достатъчно си ги имаме, нямаме нужда от още и още нови.
    Възрастните хора не можаха да си посрещнат дори и със скромни средства празниците ( Рождество Христово и Нова година). Напротив, нашите монополи удвоиха тази година сметките на тези хора и ясно си личи, че правителството лансира подобна политика! Защо миналата година допуснаха вдигането с такъв висок процент на водата и тока, та нали те и дотогава си крадяха, както искат от народа. Това правителство и досега мълчи и не работи за нас, а за тези от които им е изгодно!
    Ганчо Николов
    P. S. Имах честа да се запозная лично с Деян Енев и съм безкрайно очарован от неговото мислене и виждане за нещата, такива каквито са! Дай Боже и занапред да бъде все така деен и плодотворен будител на съвременната ни литература!
    Дерзайте, г-н Енев!