Начало Идеи Гледна точка Чарлита и Чарлити
Гледна точка

Чарлита и Чарлити

3113

В памет на Ружа Маринска

Критиците са единодушни:

Ружа Маринска (1987): Утвърдило се е мнението, че темата за малкия човек е главна тема, която Румен Гашаров програмно и последователно внася и защитава в съвременната българска живопис. Кой е малкият човек на Гашаров? За повече от две десетилетия той създаде цяло човечество от раздавачи и зидари, продавачки, клоуни, обущари. Социалният диапазон е достатъчно точно определен – представители на не особено престижните, макар и традиционни и необходими професии. Дори в редките случаи, когато имат имена, хората на Гашаров са по същество неиндивидуализирани. Художникът създава по-скоро типизиран образ, събирателен за дадено социално ниво, психологическа характеристика, място в живота. Тези хора художникът среща из улиците на града, в претъпкания трамвай в час пик, зад щанда на магазина. В делничния бяг на дните.

Аделина Филева (2022): Малкият човек не е просто понятие за художника. Това е човекът, който променя времето, което го е родило за живот, и Румен Гашаров го е уловил с четката си и го е втъкал в различни сюжети – индивидуални, годенически или семейни портрети, в определени професии – на вездесъщия чиновник, писаря, счетоводителя, шивача, обущаря, пощальона с жълтия мотоциклет, строителя, селския музикант, продавачката, жената на стрелбището. Същевременно виждаме какъв би бил малкият човек в по-висшите етажи на социалната стълба. Колко е материалното добруване и ще убие ли личността в душата му? // Този малък човек същевременно иска да обича и да бъде обичан. Да се грее при семейното огнище и по нищо да не се различава от околните. Да застане в първите редици на обществото, да го води към просперитет. И колкото и да изглежда странно, художникът ни убеждава в достойнството на своите герои. Те го отстояват с окаяна гордост преди държавната машина да ги смачка окончателно. Сатирата и сарказмът са заместени от иронията, хумора и съчувствието, често с тъжна, дори горчива многопосочност, но и с много обич.

Владимир Свинтила (1983): Гашаров е от художниците, които вярват, че „простият“, „обикновеният“ човек няма да изчезне от живота никога и при никакви степени на личностно развитие. Защото в „простотата“ и „обикновеността“ те виждат собствено човека. Този най-„низш“ тип на човешкото Гашаров рисува с ирония, насмешка, любов, възторжено, с бликащи от лирически чувства сърце.

Димитър Димитров (2006): В картините му се появяваха странни и самотни пътници, гостенки, посетители, панаирни герои, продавачки или жени-изкусителки от стрелбищата край цирковете. Тези непознати хора понякога пълнеха трамвая на София или се появяваха в гръб, с вдигнати яки и нахлупени бомбета, „статистически“ и анонимни. Често пъти това бяха антигерои, нощни пазачи (…), счетоводители, канцеларистки и т.н. Към тези хора, „малки“ и „незначителни“, авторът подхожда със съчувствие, но никога с обидно пренебрежение.

Цвета Трифонова (2006): Образите в неговите картини – това сме ние, хората със сбъркани житейски посоки, разтерзани между селото и града; натъпкани като стадо в трамвайните вагони; покатерени по разнебитеното скеле на недостроения социализъм; деперсонифицирани марионетки на поредния скучен банкет – но винаги упорито отстояващи естествените си човешки въжделения.

Единодушието на критиците обаче малко озадачава: „малкият човек“ на Румен Гашаров за всекиго от тях е някакъв особен „малък човек“, различен и многолик. Ако за Ружа Маринска той е типаж не твърде уважаван, но пък необходим, то според Цвета Трифонова е едновременно хем марионетка, хем със свободни въжделения; ако за Аделина Филева е достойна личност, обезличавана от социалния натиск, то за Димитър Димитров е антигерой, съставляващ само някаква „статистическа“ маса; ако за Владимир Свинтила е „простият“ и „обикновеният“, то за Аделина Филева той е, който променя времето… Излиза, че много са „малките човеци“ в картините на Румен Гашаров, следвайки тълкуванията на критиците; почти неизброимо множество от Чарлита и Чарлити, ако приемем (а няма как да не приемем), че Чарли Чаплин е артистът, който даде и създаде на малкия човек „образа и подобието“. В това неизброимо множество някак ще трябва да се ориентираме, сиреч да идентифицираме „навалицата“ малки човеци в творчеството на художника с едва доловимите им нюанси, с мъничките им отклонения един от друг. Които отклонения Тит Лукреций Кар в „За природата на нещата“ нарича clinamen-и и те, според него, стоят в основата на свободата. А заедно със свободата и в основата на спецификите, нетъждественостите, нееднаквостите между атомите. Иначе речено, в индивидуацията им…   

Румен Гашаров, Централна гара

Чарлитата и Чарлитите като разновидности са два типа: Големият малък човек и Малкият малък човек. Като от своя страна те се подразделят на още две в зависимост от начина, по който са изобразени/(пред)поставени от художника: Големият е веднъж самоуверен, веднъж – смутен; Малкият е веднъж безлик, веднъж – уплашен.

Самоувереният Голям малък човек откриваме в картината „Обущар“ (1986): той не се свени от ковьорчето зад гърба си (тези знаменити ковьорчета на Румен Гашаров!), изпълнено с натуралистична сантименталност, а съсредоточено върши работата си. Вгледал се е внимателно в червената обувка в ръцете си, всеки момент очакваме да започне да я обръща, да я върти, за да разбере къде е проблемът, откъде ще му се наложи да започне. Очилата не го състаряват, очилата го омъдряват, а лампата над плешивата му глава го облива целия в светлина (сякаш току-що е изрекъл: „Да бъде!“). Светлината подсказва още, че човекът работи по тъмно ( прочее, Румен Гашаров обича да рисува тъмнината, вж. „Гара „Пионер“, „Колелото на трамвай 12“, „Нощен пейзаж“, „Академия – нощен пейзаж“), – няма значи за него ден, няма нощ. Той е представител на онази малка част от трудовото население в годините на социализма, които малко презрително бяха наричани „частници“: обущари, железари, шивачи, часовникари, циркаджии (Георги Каприев разказва, че е работил с баща си на шприца пластмасови изделия), чиято трудова етика бе съвсем различна от тази на чиновника, бюрократа, служителя. За тези хора нямаше почивен ден, работеха, та пушек се вдигаше, защото няма как иначе – от техните две ръце зависеше хлябът им. Повечето от тези Големи малки хора са все такива бачкатори: „Панаир“ (1985), „Стрелбище І и ІІІ“ (1967, 1980), „Втора употреба“ (2003). Само работникът от „Спирка на пътя“ (1966) принадлежи на друга социална категория, но то е разбираемо – художникът едва начева пътя си, трябва да се съобразява с постановленията. Макар дървеното конче в краката да снижава социалистическия патос: вглеждаш се в него, а после виждаш поизхабените гумени галоши и разбираш, че дереджето на тоя човек хич не е за завиждане. Той обаче нехае – млад е, пътят е пред него. Àко и сега да е поспрял…

Румен Гашаров, Гара Пионер

Смутеният Голям малък човек откриваме най-напред в платното „Пътник“ (1969): мъж, облечен в градски дрехи, току-що е пуснал куфара си на земята и се чуди: 1) къде е попаднал; 2) накъде да поеме. Зад гърба му се вижда нещо като голяма вода с лодки (но може и да е небе с облаци, художникът тук е неясен, както не е ясно на героя му какво точно да предприеме), стъпил е може би на бряг, може би на хълмче, погледът е вперен напред, с някакво смущение в очите, с някаква обърканост. Но още по- объркано е детенцето от „Час пик“ (1979), залепило лице на прозореца и обърнало гръб на претъпканото трамвайно купе. Рамката на огромния прозорец отсича малко от лявата страна на лицето му и създава илюзията, че едва ли не гледа през решетка. Иска то да се измъкне, така е, – в трамвая блъсканицата почти не му оставя въздух. Всички вътре са мъже късо остригани, до кожа – еднаквите им дрехи създават илюзията, че са затворници. Помагат за нея и двамата другари с шапки – на този най-вляво (гледано фронтално) прилича на милиционерска фуражка), на този срещу нас е меко бомбе, мяза на таен агент. Румен Гашаров първоначално сякаш е изобразил затворнически превоз, после обаче е решил да смени сюжета на картината и да я превърне в градски калабалък, за да покаже вероятно каква тъмница е градът, какъв зандан е. Може би поради това героите му почти нямат очи или – ако имат, едва се забелязват; единствените ясно очертани широко отворени очи са на детенцето, залепнало за стъклото, което цялото е копнеж да избяга, да се отърве от притисналите го със сивожълтата си тежест безлични и овъртолени тела. Не овъртолени, но пък отново безлични (макар и подредени) са и еднаквите мъже в шлифери, бомбета и с куфари от творбата „Централна гара“ (1987). Различна е само девойката с розово шалче, която гледа стреснато и невнятно; изглежда току-що е пристигнала и е по същия начин объркана, както и пътника, с когото започнахме. Ръцете са пъхнати в джобовете на дънките ѝ, но не предизвикателно, по-скоро ги крие, защото се чуди къде да ги дене. Да, „Централна гара“ е наименованието, но ако картината беше наречена „Провинциалистката“, изобщо нямаше да ни озадачи. Защото тъкмо провинциалисти са смутените Големи малки човеци на Румен Гашаров, смутени от гъмжащия град, от отчуждеността и студенината му, от абсолютното му безразличие към пъстротата и уникалността. Но в същото време те не са без изход, знаят къде да го намерят и как да се измъкнат. Те са обещание – обещание за повече-себе-си…

Румен Гашаров, Обущар

Което съвсем не може да се каже за манекените – следващите малки човеци на Румен Гашаров, но вече не Големи, а Малки. Колко инакви са например тези от „Служебен асансьор“ (1977) от младите влюбени в картината „Внимание – хора!“ (1978): младежите са полегнали на зелената трева, подпрели с ръка главите си, и хич не им пука, че на някакъв си половин метър от тях преминава огромен товарен камион. Даже можем да помислим, че тъкмо те са, които предупреждават шофьора да внимава. Докато „деловодителите“ от асансьора са напълно равнодушни, послушни, безлики; равнодушни, прочее, дори към факта, че им липсват горните крайници – на единия и двата, на другия – десния. В „Служебен банкет“ (1984) тази равнодушност е подчертана още по-силно: честваният е положил мирно и тихо ръцете си на масата, очилаткото държи свитък, от който чете, всички други обаче – безръки. Шишетата кола върху масата няма да бъдат изпити, на юбиляря няма да му стиснат ръката – няма с какво. На сръчния обущар са противопоставени несръчните кукли и единствено у „Синият манекен“ (1986), открил очарованието на дървеното конче, тръгват да се зараждат истински чувства. Да, детското е, което разбива ледовете на отчуждението и стопля охладеното от безчувственост тяло, но това е само заявка, не постъпка: още много време трябва да мине, докато манекенът се очовечи и сдобие с благо лице…

Разбира се, това в добрия случай. В лошия лицето му може да се въплъти в оная пасмина от „Явната вечеря“ (1989), която поглеждаш и те побиват тръпки. И тук идва една важна особеност на четвъртата разновидност на Малкия малък човек на Румен Гашаров: той не е изобразен на картината, той е извън картината, гледа я. Уплашените малки хора сме ние, всички ние, които изведнъж попаднахме в обкръжението на полу-бандити, полу-мошеници, готови да ни изхрускат точно както изхрускват рибите (от вестник – ех, тези продажни медии!), поставени на масата. Лицата им са стряскащи, безпардонни, безмилостни; единствено човекът с мустака и с карираната шапка (като на Шерлок Холмс) има по-добродушен вид. Добродушието обаче изчезва яко дим, когато погледнем триптиха „Погребение“ (1995): тези манекенни лица с тъмни очила – безноси и безусти, но с грабливи ръце и заплашителни стойки. Носят те другаря си, който е мумия – също като тях, защото колкото е мъртъв е той, толкова мъртви са и те. И нито побелелите родители, нито смаяната русокоса съпруга/приятелка могат да превърнат мумията в човек – продължава да е така страшна, както приятелите ѝ. А ние, зрителите, гледаме тази сцена и изпадаме в страх, изумени от бездушието, от безчувствието, от безсилието си. Картината ни е привлякла фатално, в нейна власт сме и тя ни държи като заложници. Дали пък не сме следващата мумия?…

Малкият човек на Румен Гашаров – многолик, полиморфен, всякакъв. Изложбата „Бруто-нето“ в СГХГ ни го показа във всичките му превъплъщения. А заедно с това показа и превъплъщенията на самия Румен Гашаров – този невероятен художник. Толкова невероятен, че е чак неизброим, неизбродим, неизразим…     

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Свързани статии

Още от автора