5
1110

Чарли

AZahariev

Препълнен локал, чаши, а джазът извира от саксофона, който Чарли не владее. Защото, който иска да владее, не обича. А Чарли Паркър обича това грозно на вид създание, което блести в ръцете му. Първото му свирене в Европа. И то в Париж. През тютюневия дим Чарли вижда, че някакъв тип го гледа втренчено. Не защото съм негър, казва си, иначе не би бил тук. И все пак, знаеш ли…

После ще разбере, че името на този от масата било Хулио Кортасар.

Кортасар пише новелата си за Чарли Паркър след срещата им в Париж. Разказът е за Чарли и за бибопа, за невъзможно гениалните импровизации, които променят историята на музиката. За Чарли.

Станалото насред Париж в редакцията на „Шарли ебдо“ е нещо, което ранява самите основания за смисъла на съвместното ни съществуване като човеци досами кокала, до мозъка на костите ни. И се питаме.

Загиват дванайсет души, погубени от други хора. Тези, убийците на другите хора, са засегнати дълбоко в сърцето на своята вяра. Обидени са от сатирата, създадена от онези, които станаха жертви на тяхната ненавист. Убийците  са почувствали себе си дълбоко уязвени и унизени. Подиграни. Почувствали са светотатство. Значи са почувствали как злобата расте в тях. Като справедлива злоба. И са се решили да убиват, да прегазят автентичните предели на собствената си религия дори, която са усетили зверски поругана, та да се хвърлят с това в Бездната. Тези хора, убийците,  погубиха себе си. Те си знаят добре в чии очи. Ако ли не, ще го узнаят. Няма как да не го посрещнат. Тогава, когато това стане пред лицето на Онзи, който знае какво направиха.

В границите на демократичните общества темата за съвместимостта между различните е предмет на всекидневни дискусии. И това е съвсем нормално, разбира се. Демокрацията предполага активно и постоянно съ-образяване, за да не се изгуби конвенцията, за да не се провали събранието. Може би демокрацията има и правото да се самозащитава, понякога без съобразяване? Срещу онова отвън, което се имплантира в нея с цел да деформира модела на съ-образяването и той да умре в крайна сметка. Тази форма на самозащита е демократично оправдана и демократично установена.

Не! Защото демокрацията не може да си позволи дори и това.        

Точно затова убийците – когато ги хванат-няма да бъдат обезглавени или обесени публично на дървета някъде в северна Франция, по границата с Белгия, или където и да било другаде. Няма да бъдат разстреляни пред очите на хората, докато очакват края си, поставени на колене, но с глава и очи, насочени от убийците им  към камерата, няма да бъдат заклани, нарязани, пребити до смърт, смазани, смачкани, разпрани.

А ще се изправят пред съд. Ще бъдат част от този съд. Така, както се прави с убийци, които са на съд. Демократичен съд.

И тук е разликата. Тази е зейналата пропаст между убийците и онези, които бяха убити от убийците.

Да. Така демокрацията отбранява себе си. Чрез себе си! А не изневерявайки си.        

И все пак, нека бъдем честни докрай и да стигнем до костния мозък. Когато умират толкова хора и по такъв точно начин, и на такова място насред Париж, това е симптом за плашеща несигурност в една от страните, които с право се смятат за стълбовете на Европа и на нейната сигурност също така. Един от стълбовете на сигурната и защитена Европа, на Шенгенската система, на всичките предпазни системи. Затова се задават и ще се задават много въпроси. Да, навсякъде може да се случи нещо толкова ужасяващо, навсякъде има пропуски, но това беше прекалено страшно.

Само че тук говоря не толкова за сигурността, колкото за нещо друго. Проследих различни изказвания на френски и други коментатори през последните два дни, в които се акцентираше силно върху разломите във френския социум, появили се и затвърдили се през последните десетина вече години. Ето защо вчера думата, която доминираше в дискурса, беше единство.

Чуха се множество коментари през последните два дни, в които беше отбелязана нуждата от преосмисляне и от промени в маниера на обществените отношения във Франция, от пренареждане на образували се с времето разломи, а не само от промяна в работата институциите в страната и особено на службите й за сигурност.

Да, изкушаващо и едновременно подвеждащо е да се връща лентата назад сега, знам, и да се правят дълбокомислени анализи за това как се е стигнало до тук, да се говори за логика на процеси, за предпоставки. И затова е по-добре да се внимава с окрупняванията. Но последното десетилетие без съмнение сигнализира на няколко пъти, че френското общество се пропуква на етническо-религиозна и на социална основа сериозно. Нещо, което не може да бъде отречено и забравено.

Да си спомним само за есента на 2005 г.  и невижданите дотогава бунтове и размирици в някои от предградията на Париж. По онова време се стигна до истински улични боеве между протестиращи и полиция, предизвикани от масовите палежи на коли и грабежи в гетата на града. Подобни конфликти имаше и година по-късно, през 2006 г. Първото по-сериозно избухване, показващо, че в страната съществува силно напрежение на расов, етно-религиозен  и социален принцип, което заплашва да доведе до нещо много драстично. До някакво събитие, което може и да не е толкова мащабно като бунтовете, но ще бъде по-злокобно. После и възходът на крайната десница, настроенията и поведението на политиците по време на бежанската криза от северна Африка, начинът, по който бяха третирани ромите от югоизточния край на Европа.

Всеки такъв ужасен случай изкушава да се правят коментари, да се анализира.  Стане ли нещо жестоко и непредвидено, започват упражненията по диагностика, с което често се прекалява. Но симптоматика има. Франция се изправи пред себе си и трябва да се замисли по-дълбоко. А тя го може, както добре знаем.

Чарли Паркър затваря след себе си вратата на бара и тръгва по улиците на Париж в априлската нощ. Все още подухва хладен вятър отнякъде и той се загръща в палтото си. Уморен е от свиренето, от тютюна и питиетата, от себе си донякъде. И най-вече от звуците в главата. Понякога го съсипват. Ще стигне в хотела и ще си легне. Може би само още едно преди сън, за да го освободи от звуците. Но съм доволен от вечерта, казва си, мина добре и французите май разбраха музиката ми. Чарли се усмихва вътрешно, когато си спомня, че е успял да произнесе пред онова момиче със сладкото носле това толкова трудно за произнасяне:

Je suis Charlie   

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияЕдно общество не може да издържи без религия
Следваща статияHomo poeticus