0
851

Час на класния

DEnev

Сега ще направя така. Първо ще се опитам пак да размахам криле. И ако не мога да излетя, поне да вдигна малко „лунен прах”, както казваше Маркес в един свой прочут разказ. След това ще ви разкажа накратко защо нарекох този текст „Час на класния”. Но първо да размахаме крилете. За целта ще използвам помощта на Андриан Захариев, поет и книжар. Той написа във Фейсбук:

КНИГОПРОДАВАНЕТО

Книгопродаването не е вид сувенирна индустрия. Нито дистрибуция на канцеларски материали.

Много хора нахълтват в книжарницата и ме питат:

– Имате ли опаковъчна хартия, подаръчни торбички, картички, имате ли книжни подвързии, карти за игра и пъзели,

подвързвате ли, ламинирате ли, преснимате ли лични документи

и т.н. и т.н.

И аз им отговарям твърдо „не“.
Ние продаваме книги.

а.з.

***

Ние продаваме книги. Това може да се изсече върху камък, върху олтарния камък на всяка добра книжарница, ако тези олтарни камъни в добрите книжарници бяха видими, а не невидими.

Нарекох този текст „Час на класния”, защото преди месец и половина-два, една сряда, имах среща с учениците от 10-и Ж клас на Френската гимназия тъкмо по време на техния час на класния. По време на тази среща изведнъж ясно си дадох сметка, че тогава, в тези „часове на класния” самите ученици се превръщат в учители. И ние, възрастните, размахващите пръст, побелелите, окуцелите, гневните, все повече трябва да се заслушваме в уроците на младите. Защото те продължават да се държат като млади хора, да са весели, смеещи се, бунтовни, умни в един все по-тревожен свят и все по-глупав свят. Как го правят, как успяват? Това е голям урок и ние трябва да го усвоим.

По време на срещата помолих учениците да ми напишат няколко реда като отговор на въпроса какво биха искали да прочетат от съвременните български автори. Настана онзи велик и прекрасен шум, който понякога наистина ми липсва, цели 22-23 години, след като и аз бях за известно време учител – чантите и раниците се отвориха и започнаха да се късат без никаква жал листове от тетрадки. Отговорите, които получих, са прелюбопитни, те са тук сега, пред мен. Няма как да ги цитирам, но ви благодаря, 10-и Ж, на вас и на класния ви ръководител Аксиния Иванова, както и на учителката ви по БЕЛ Елена Боянова.

А сега ми позволете да ви честитя настъпващия празник, и на вас, и на верните читатели на „Портал Култура”, с коледното есе на вашата съученичка от 10-и Ж клас на Френската гимназия Ралица Райкова. Това е нейната първа публикация.

Коледа в кутия от обувки

 

Ралица Райкова

Имаше преди една кутия от обувки. Кутия от обувки, пълна с приказки, песнички и стихчета. Кутия от обувки, пълна с касетки за слушане.  И между тях две, които се слушат само през декември, защото са специални. Толкова специални, че ти се струва, че ако ги слушаш често, ще се изхабят. Те разказват като приказка за Рождеството, разказват за влъхвите, за пещерата и пастирите, за Младенеца и за ангелите, които пеели „Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците – благоволение…“.  В гласа на разказващия има нещо необикновено, дълбоко и същевременно нежно, както би си помислило тогава момиченцето, което слуша, ако обръщаше внимание на тези работи. Но то не обръща. То само слуша. На тази възраст всички умеят да степенуват нещата по важност. Кутията от обувки се изгуби някъде, заедно с всички касетки. От приказката помня само гласът, който възгласяваше „Слава във висините Богу…“.

Началото на декември, малкото момиченце върви с майка си през лабиринт от полу-разтопен сняг, самотни парчета кална земя и оголени дървета, иначе казано – през парка, към детската градина. На една пейка седи дядо с бастун. Детето не го познава. Когато минава покрай него обаче, той го поглежда и пита: „Момиченце, слуша ли тази година?“. Момиченцето нищо не му отговаря, само на свой ред го поглежда стреснато, а той се смее. Майката също се усмихва. После детето е толкова развълнувано, че не спира да мисли за него чак до Коледа, защото е сигурно, че старецът все още го гледа. И все още, досега, не може да си отговори на въпроса – Дядо Коледа ли е бил или не? Почти сигурно е, че е бил той. Смущаващо е само обръщението „момиченце“. Всички знаят, че Дядо Коледа не говори така, всички, които не са го забравили. Но тази част може и да се е пообъркала, оттогава е минало достатъчно време…

Няколко години след това, в нощта на Бъдни вечер срещу Коледа, същото малко момиче се прокрадва в тихия празничен сумрак на апартамента. Трябва да стигне до елхата в хола, за да остави там своите подаръци – за родителите си, за брат си, а също и за да провери дали другите подаръци вече чакат. Това обаче е доста трудно, защото в три часа по това време възрастните, пренебрегвайки истински интересните неща, спят, и то – много леко. А паркетът скърца. Момиченцето почти пълзи по пода, вече е съвсем близо до елхата, когато чува сънения глас „Кой е там?“. Замръзва и не отговаря. Гласът също не пита повече, но момичето стои неподвижно още дълго време, за всеки случай. Толкова е тихо, просто неземно тихо.  Топките на елхата блещукат, макар отникъде да не идва светлина, която да отразяват. Лампичките са изключени, масата е нераздигната, а подаръците шумолят едва доловимо. Цялата тази нощна атмосфера е толкова мирна, толкова вълшебна. Не е приказна, защото приказките са измислени, а това в нощта е някак реално, осезаемо, някъде до теб е. Сякаш ако се протегнеш и – ще го докоснеш. Но стига размисли, пакетите трябва да се оставят.  Момиченцето тихо ги поставя до другите, а после също така тихо се измъква. Възрастните също имат нужда от изненади, а всички имат нужда да правят подаръци…

Когато ме питат какво е Коледа за мен, тези три момента са част от нещата, за които се сещам. Започне ли предпразничната суматоха, се разравям в едно от избутаните назад чекмеджета на паметта ми и ги вадя, леко прашасали, заплетени в гирлянди, трохи от меденки с канела и плюшени еленови рога, но все пак невредими. Заедно с още няколко други ги поставям някъде напред и така сама се украсявам за Коледа. Хубавите спомени са така или иначе окъпани в мека светлина, а когато към коледните се добави и целият прилежащ празничен блясък, те стават почти невъзможни за гледане – прекрасна украса. По някакъв странен начин Коледите от най-ранното ни детство са незабравими. В тях всичко изглежда по-цветно, по-чисто, по-реално от най-реалната реалност. Коледа придава на всичко и всички нещо особено – не е случайно, че именно това е времето, когато човек се опитва да бъде „добър“, дори без да знае какво точно значи това, дори без да е правил и най-малкото усилие през годината, но се опитва. И най-необяснимото е, че, без значение какви са и откъде идват, по Коледа всички човеци имат една и съща представа за „добро“. Желанието да помогнеш, да зарадваш, да дадеш никога не е толкова силно, а радостта – никога толкова голяма. Трудно е за хората да бъдат, по думите на писателката Памела Травърз, „безкрайно, безкрайно щастливи“. Щастието, истинското щастие, е трудно за намиране и трудно за побиране. На Коледа обаче то сякаш идва само при нас.Все така огромно е, но изведнъж намираме място за него. Оставя се да бъде погалено и като мъркаща котка се настанява удобно на раменете ни – една купчинка (не)обяснимо щастие. Това е Коледа.

Рождество Христово не може да се опише с размишления. Просто е невъзможно, защото едно такова тържество на сърцето трудно се възприема от ума. Най-добре усещаме Коледа чрез историите, които разказваме. Затова започнах с трите мои спомена –  те описват част от моята Коледа. Рождество Христово е духовен празник, празник на всичко добро и красиво, на всичко радостно – точно както бихме описали една хубава коледна история. Едни от най-прекрасните разкази, сътворявани някога, са именно коледните. От тях винаги лъха топлина, надежда и уют, те са удивително прекрасни, но точно както касетките ми, могат да бъдат вадени само по Коледа, защото ги усещаме в пълнота само тогава. Рождеството сякаш ни отваря някакви нови очи, които, дали по наша вина, дали по вина на ежедневието ни, се затварят много скоро след празника.  Но има няколко дни, през които те са широко отворени и гледат ненаситно чудесата. Тогава животът става като истинска приказка, тогава отново ставаме като малките деца – виждаме невидимото и усещаме недоловимото. И то ни прави щастливи.

Рождество Христово е необяснимо чудо. Не мога да го предам, дори на самата себе си, с думи. Но го разбирам, защото го виждам в очите на малкия ми брат, когато изваждаме украсата. Виждам го в очите на мама, когато размишлява какво да ни подари. Виждам го в очите на баща ми, когато отива на коледна литургия. Виждам го в очите на приятелите ми, когато се разхождаме по тъмно и гледаме накичените с лампички дървета и витрини. Виждам го в очите на минувачите, когато си говорят с какво кого да зарадват. Виждам го в очите на децата, които купуват на родителите си първите си коледни подаръци със „свои“ пари. Виждам го в очите на всички хора, които не познавам, но които се смеят, греят в усмивки  и дори в суматохата излъчват тихо щастие, което съвсем не е свързано най-вече с получаването на нещо. Всъщност, парадоксално, но по мое мнение Коледа е времето, когато почти всеки се чувства мъничко по-доволен да даде, отколкото да вземе. И това е едно от най-великите чудеса. Защото става не някъде навън, а вътре, в собственото ни сърце.

Цялата същност на Коледа е в особеното щастие, което намираме през тези няколко дни. Въпреки упоритите опити тя да бъде унищожена от безкрайните списъци със задължителни подаръци за далечни роднини и приятели, с които не си си говорил от поне двайсет години, не по-малко задължителните седем постни ястия за Бъдни вечер и непрекъснатото лутане от един магазин с безвкусна украса в друг магазин с безвкусна украса, хората я помнят. Невъзможно е да забравиш какво е този празник, защото това би значело да забравиш себе си.Защото Коледа е онова късче чудо, което в ежедневието ни се изплъзва. Коледа е онзи спомен, който ни стопля. Коледа е онова настояще, което невинаги долавяме, но което е до нас. Коледа е моментът, в който, най-после, след дългата година, се срещаш със себе си.Коледа е онова специално време, което те връща  към твоята същност. Коледа е този кратък миг, който е достатъчен, за да ти припомни кое е ценно.  Коледа е завръщане у дома.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияСбогуване с Албер Камю
Следваща статияЕрозията на Европа