0
1647

Чатъртън, постмодернист от XVIII век

На фона на количеството произведения, създадени от британеца Питър Акройд, преведените на български са трохи – едва две: „Чарли Чаплин без грим“ (2016, изд. „Слънце”, превод Павел Талев) и съвсем наскоро излезлия роман „Чатъртън“ (2019, изд. „Парадокс“, превод Кристина Димитрова). Като „Чатъртън“ е сред сравнително ранните му творби, публикуван е през 1987 г. До излизането му вече е издал четири стихосбирки, три романа, пет книги документална проза. След него не пише повече стихове (или може и да пише, но не ги показва), но пък останалото му творчество е впечатляващо: още 12 романа и 2 преразказа („Кентърбърийски разкази“ на Джефри Чосър и „Смъртта на крал Артур“ на Томас Малори), 34 нон-фикшъна и 6 телевизионни продукции (5 за Би Би Си и 1 за Ай Ти Ви).

(Попътна вметка по повод преразказите: тече български дебат какво да правим с класиката (най-вече „Под игото“, но и други) – дебат, какъвто в Англия (а и не само в Англия) липсва: там известни съвременни автори и артисти вземат творбата на класика и я адаптират за деца, за да стане разбираема и възприемаема от младото поколение. Както Акройд преразказва „Кентърбърийските разкази“, така Алесандро Барико преразказва „Дон Жуан“; далеч преди него Пърл Бък преразказва Библията, а Умберто Еко преразказва „Годениците“ на Алесандро Мадзони… Не са само те, разбира се, но аз се ограничавам с преведените на български. Затова нека не подскачаме като ощипани девици, когато дойде дума за преразказ-осъвременяване на някой български класик, ами да подкрепяме и адмирираме всеки такъв – подчертавам – професионален и отговорен опит. Какъвто е предприел артистът Руси Чанев с „Под игото“, да речем…)

Така че Питър Акройд е почти непознат на тукашната публика. И се надявам искрено, че с появата на „Чатъртън“, едва втората му книга на български, тази празнина ще тръгне към запълване. Защото е писател, който си струва…

Авторът

е роден в Лондон на 5 октомври 1949 г. Израства заедно с майка си и баба си, възпитаван е в „строго католическо семейство“, както сам казва, без баща. Още е невръстен, когато татко му осъзнава, че семейният живот не е за него, и си бие шута. Питър Акройд е магистър по английска литература от Кеймбридж, две години прекарва и в Йейл, САЩ. Завръща се и начева като редактор в най-старото седмично списание в света, The Spectator, където достига и до главен ко-редактор. Кариерата му се развива отлично и през 1986 г. вече е литературен наблюдател на The Times. Впоследствие печели множество награди, между които и „Хайнеман“ на Кралското дружество за литература (1984 г., за биографията на Томас С. Елиът). Наградата е учредена и носи името на издателя Уилям Хайнеман (който в 1894 г. издава „Под игото“ под редакцията на Едмънд Гос). През 2003 г. е провъзгласен за Кавалер на Ордена на Британската империя. За „Чатъртън“ пък влиза в късия списък на „Букър“ (1988 г.).

Първата му книга обаче не е проза, а стихосбирка – „Ох!“, публикувана през 1971 г. А първият му роман е „Големият пожар в Лондон“. Излиза през 1982 г. и в него Питър Акройд втъкава множество препратки към романа на Чарлз Дикенс „Малката Дорит“. Да пише романи и за самия него е изненада, през 1989 г. споделя в интервю: „Никога не съм мислил, че ще стана романист. И никога не съм искал да бъда романист. Когато бях млад, исках да съм поет, тогава написах и критическа книга. Дори не бях чел нито един роман – мисля някъде до към 25-26-ата си година“. Критическата книга, за която говори Акройд, е издадена шест години преди първия му роман – „Бележки към една нова култура: есе за модернизма“, и е реплика към знаменитото есе на Томас С. Елиът „Бележки към една бъдеща дефиниция за култура“. Но и фикшънът, и нон-фикшънът показват как Акройд (ще) строи своите произведения: стъпвайки на богатата си обща култура, на високата си хуманитарна ерудираност, и на, без съмнение, талантливото си и сръчно перо, той преплита реалност и въображение, понякога даже трудно различими една от друго. Особено важен за него е терминът genius loci, духът на мястото. Казва по повод книгата си за Лондон (за която знам, че в близко време ще се появи на български): „Има определени хора, чрез които говори територията, мястото, миналото. И както улица или дом могат да повлияят върху характера и поведението на хората, които живеят в тях, не е ли също така възможно Лондон и неговата култура да са модели на чувствителност или модели на поведение, съществували през ХІІІ и ХІV в., че и след това?“ В „Чатъртън“ Питър Акройд също търси този genius loci – първо в Бристол, родното място на героя, след това и в Лондон, та чрез тях да достигне до същността и личността на гениалния мистификатор Томас Чатъртън, но и през същността и личността му да постигне духа на Англия от втората половина на ХVІІІ в. Персонажът, който си е избрал, му помага успешно да свърши това.

Героят

е легендарна фигура в историята на английската литература, един от първите успешни мистификатори в нея (ако не броим Шекспир, за когото и до днес се спори той Шекспир ли е, или някой друг). Томас Чатъртън (1752-1770) е съвременник на вдигналите огромен шум „Песни на Осиан“, създадени (или по-точно компилирани и преработени) от ръката на Джеймс Макферсън през 60-те години на ХVІІІ в. и представени за творчество на келтския бард от ІІІ в. Осиан. Чатъртън не е познавал мистификациите на Макферсън, но е забележително, че му хрумва същата идея – афишира стихове, написани от него, за дело на въображаем монах от ХV в. – Томас Роули. Другият Томас, измислячът, не се задоволил просто да пробутва свои произведения под името на изобретения поет, а му сътворява и история: как води обширна кореспонденция с известни от онова време църковни дейци, рицари, търговци; как поставил на сцена пиесата си „Елла“ (по сюжет напомня тя донякъде „Отело“ на Шекспир, докарал е добре и староанглийския); как посвещавал стиховете си на своя покровител, кмета на Бристол Уилям Канинг (1399-1474). Чатъртън превръща Роули в изключително важна фигура за югоизточния пристанищен град, а самият Бристол обогатява с нови родове и генеалогически дървета, с нови гербове и благородни семейства, с нови думи и забележителна поезия… И всичко това, когато е едва на 12 г. Игри на въображението, които в един момент придобили съвсем сериозен и, бих казал, съдбоносен характер. Да се преобразяваш не е невинно…

Подтик за първоначално детските игри му дали открити ръкописи от старата черква „Сейнт Мери Редклиф“, които получил от майка си седемгодишен. Тогава и започнал мистификациите, вдъхновен и от това, че бащата на Томас е пял в хора на същата черква. Детето не познавало баща си, отишъл си той от света три месеца преди неговото раждане (тук донякъде откриваме сходства между личните истории на Томас Чатъртън и Питър Акройд). Показвал „намерените старини“ в училище, разказвал измислените си истории – изглежда толкова убедително, че започнали да му вярва не само децата, но и възрастните. Вероятно и у тях се било зародило желанието да имат някоя пò така забележителност в Бристол (по онова време Банкси все още не се е родил). Младежът постепенно придобил самочувствие и се свързал със самия сър Хорас Уолпоул, автора на „Замъкът Отранто“, първия готически роман, и получил от него поощрение да продължи да издирва тези толкова ценни поетични документи. Чатъртън обаче – подведен вероятно от поривите на младостта, признал пред прочутия писател, че стиховете всъщност са негови и че има намерение да продължи да пише. Онзи обаче го попарил: поезията била за джентълмените, не за простолюдието (Уолпоул е четвърти граф на Орфорд и най-малкият син на първия министър-председател на Обединеното кралство сър Робърт Уолпоул). Томас – макар и уязвен, не го послушал и продължил с мистификациите. Сигурно от инат да се докаже и да натрие носа на високомерника. Стиховете му впечатлили дори по принцип невъзмутимия доктор Самуел Джонсън, който възкликнал впоследствие: „Това е най-странният младеж от всички, които познавам. Поразително е как това кутренце може да пише подобни неща!“ Само че на „това кутренце“ Бристол вече му станал тесен и той поел към Лондон, където подхванал да твори във всякакви жанрове. По поръчка, разбира се: сатири, политически статии, памфлети, поеми, даже пасквили… Работи трескаво, но почти без пари. Без каквито съвсем останал, когато властите предприели рестриктивни мерки срещу лондонската преса и редакторите спрели поръчките. В последните дни от живота си почти не се хранил, карал само на вода. И – отчаян, че няма да може да се издържа с единственото занятие, което искал да упражнява (физическия труд смятал за унизителен и под достойнството му), на 24.VІІІ.1770 г. Томас Чатъртън изпива смъртоносна доза арсеник в квартирата си на „Брук стрийт“ № 39.

Романът

на Питър Акройд заиграва с тази странна съдба. Именно заиграва, защото книга му е изпъстрена със ексцентрични персонажи, всякакви гротескни особняци. На страниците ѝ срещаме младия поет, Чарлс Уичуд, внезапно обзет от страст по Томас Чатъртън, след като намира предполагаем негов портрет; преданата му съпруга Вивиан и преждевременно развитото им момченце Едуард; верния му приятел Филип Слек, отказал се романист; вече поизчерпалата се средно успешна писателка Хариет Скроуп и не по-малко чудатата ѝ приятелка Сара Тилт, изкуствовед; двама ловки галеристи, Къмбърленд и Мейтланд, затварящи си очите дори пред евтини фалшификати; изпадналия в творческа криза млад белетрист, Андрю Флинт, заел се поради това с писане на литературна биография; необикновената двойка собственици на провинциален имот, не по-малко шантави от тях антиквари… Това са действащите лица от ХХ век, от ХVІІІ са самият Томас Чатъртън и неговият издател, Самуел Джойнсън, който го подтиква и дори измисля план как да продължи с мистификациите, без да му се налага да воюва за хляба. От ХІХ в. са художникът-прерафаелит Хенри Уолис (1830-1916), нарисувал прочутата картина „Смъртта на Чатъртън“, неговият приятел и модел за портрета, поетът и писател Джордж Мередит (1828-1909), и съпругата му Мери Елън, която – докато Уолис рисува мъжа ѝ, се увлича по него и двамата избягват на о. Капри… Всички лица от миналото са реални, всички лица от съвремието са измислени. Животите им обаче се кръстосват (Флинт например пише биография на Мередит), преплитат и завързват в един полудетективски, полуестетски умело скроен сюжет, в който се пресрещат история и литература, новаторство и повторение, оригинал и имитация. Всъщност „Чатъртън“ е книга за това доколко творчеството може да претендира за уникалност и неповторимост; и дали в крайна сметка всеки съзидателен акт не е вече създаден факт. Казано с думите на романа: „Във всеки ред долавяме ехо, защото най-истинското плагиатство е най-истинска поезия“.

Ще сбъркаме обаче, ако решим, че в тази своя книга Питър Акройд излиза като защитник на преписването. Казусът, който той поставя, е много по-сложен, а именно: дали „Измислицата е винаги по-истинска“ и дали: „Всичко е измислица“. Това „Всичко е измислица“, малко по-нататък прераства в: „Пастиш. Всичко е пастиш“ и веднага препраща към знаменитата истина J на постмодернизма, че няма истина, а само интерпретации. (Истина, която така разлюля света, че той май и до днес не може да се оправи, та затова се клатушка наляво-надясно, дирейки стабилност и опора.) Питър Акройд изразява тази постмодерна истина така: „Ако нямаше истини, всичко беше вярно“. И още: „Подражание в свят от подражания“. Ето защо „най-големият реализъм е най-голямата фалшификация“. Видян в такъв аспект, романът е образцов постмодерен роман, който с пълна самоувереност може да заяви, че: „реалността е творение на хора без въображение“; и че: „реализмът е точно толкова изкуствен, колкото и сюрреализмът“. Привежда и цитат от брошура (измислен?; истински?): „Чатъртън е знаел, че истинската гениалност се състои в това да образуваш нови и сполучливи комбинации, вместо да търсиш мисли и идеи, които никога не са възниквали“. Не ги търсиш, защото такива няма. Както и абсолютни истини няма, всичко е нечия интерпретация – достоверна, но не правдива…

Томас Чатъртън се е превърнал в идеал за английските романтици, които съзрели у него таланта така сполучливо да се превъплъщава в любимото им средновековно време, че да го възкреси от руините. За тях той е непризнат гений (любимата им литературна фигура), включват го в произведенията си: Джон Кийтс пише сонета „До Чатъртън“ и посвещава на паметта му поемата „Ендимион“;  Пърси Биш Шели го споменава в елегията „Адонаис“, посветена на кончината на Кийтс, а Уилям Уърдсуърт – в „Резолюция и независимост“; Самюел Тейлър Колридж го оплаква в „Монодия за смъртта на Чатъртън“, а Данте Габриел Росети го помества сред „Петима английски поети“… Французинът Алфред дьо Вини сътворява драмата „Чатъртън“… Припомням всички тия преклонения, за да заявя: между романтизма и постмодернизма винаги са прескачали интелектуално-естетически токове – независимо от времевото разстояние, които токове в тази книга на Питър Акройд са изявени по безпрекословен начин. Затова можем да кажем дори, че постмодернизмът е романтизмът на ХХ и ХХІ в. Защо ли? Ами защото и едните, и другите се опират на миналото, макар и с различен маниер: романтиците култово, постмодернистите игрово. В личността и творчеството на Томас Чатъртън тези две отношения се сплавят категорично, превръщайки го едновременно и в обект на обожание, и в обект на въображение. Като на първите той импонира с влизането си в образа на средновековния монах Томас Роули, на вторите – с таланта си на лицедей, способен да мимикрира всеки автор и всеки жанр: „[…] презирам онзи, който не може да пише каквото се налага“. (Превъплъщава се даже в доста по-късно творилия Уилям Блейк, за когото Питър Акройд има блестящо написана биография; в романа пък писателят не се удържа и измисля: „Удивителното момче: влиянието на Томас Чатъртън върху творчеството на Уилям Блейк“). Така романът за Чатъртън се явява също така и роман за писането, което едновременно е и сериозно занимание, и увличащо забавление; като е дяволски трудно да прецениш кое все пак е по-важното за наистина доброто писане. Най-вероятно и двете.

Да, двете е, несъмнено е двете, романът „Чатъртън“ на Питър Акройд го доказва…       

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Старши редактор в Редакция „Радиотеатър” на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияСледвирусен такт
Следваща статияКогато светът отиде на кино