0
5040

Чат-шоу

„Сигурен съм, че хора със сериозно и важно отношение към живота не биха си губили времето с такива „глупави“ програми. От друга страна, мисля, че едни от най-нещастните и тъжни хора на този свят са тези, които гледат на себе си и на света твърде сериозно.“ Есето е излъчено по Би Би Си през 70-те години на ХХ век, публикува се за първи път.

Ако някой от вас ме запита защо програмата, която водя, се казва „изкуството през седмицата“, не бих могъл да ви отговоря. Предполага се в тази програма да ви се дава информация за всички новости в областта на всички изкуства, появили се през изтеклата седмица в Лондон. Една от големите атракции в лондонския живот на изкуствата е операта. Добре, но аз нито обичам опера, нито ходя на опера, а пък да ви цитирам вестниците кой как свирил и кой как пял – откровено казано, е отегчителна работа. Другата голяма сила тук са музикалните концерти, като по лондонските подиуми се изреждат непрестанно всички прочути звезди, за които някога сте чували. Но аз съм един от хората, които смятат, че няма нищо по-неразбираемо и досадно на този свят от музикалната критика, където изрази като „виолите откликват вдъхновено на виолините“, ме хвърлят направо в тъч. Отгоре на всичко възпроизвеждането на класическа музика по късите вълни, на които ни слушате сега, я осакатява така, че по-добре човек въобще да не се захваща. Почти същите съображения аз отнасям и за балета, друга голяма гордост на лондонския живот. Има изкуства, за които не може да се приказва, а просто трябва да се гледат. Така че в последна сметка периметърът на тази програма се оказва ограничен до театъра, киното и телевизията. Циркът тук не се смята за изкуство, за мое голямо съжаление, защото аз обичам цирка и бих говорил с удоволствие за една класическа и смешна клоунада. Сега прибавете към всичко това и големите разстояния, които човек като мене трябва да измине, за да посети един или друг театър, което поради територията на Лондон понякога е равно на пътуване от София до Пазарджик, и вие ще разберете защо така често и с удоволствие ви говоря за телевизия, в която може би процентът на съдържащото се изкуство е най-малък. Но телевизията има едно огромно предимство, то е почти своеобразно изкуство – съчетаването на мързела с удоволствието. Представете си в тези доста студени зимни вечери човек да си седи у дома, излегнат удобно пред голям цветен телевизор (с наистина чудесни технически каества) и да превключва от канал на канал, за да смогне да види повече неща и, разбира се, да се спречква с жена си, защото тя иска да гледа някаква сладникава мелодрама, където разочарован от брака и възрастта си баща (изигран чудесно от Франк Финли) започва любовна връзка със секретарката си, която пък съзнава, че се продава и т.н. Та за какво говорехме? А, да! За заглавието на нашата програма, което не изглежда много подходящо. Но пък представете си какъв ужас ме обземаше при предишното ѝ заглавие – „културна програма“. Господи, това ми напомня за един епизод в София, когато гражданин запита един будкаджия: „Имате ли култура“? „Не, нямам“, отвърна будкаджията. Ставаше въпрос за вестник „Народна култура“. Та и нашата програма, която често пъти засяга доста некултурни неща като например насилие или бруталност, или пък изневяра, би се оказала в положението на въпросния будкаджия.

Цялата тази дълга импровизация дотук беше предназначена да ви демонстрира донякъде тона на т. нар. чат-шоу. Вие просто бърборите за всичко, което ви дойде наум, стига да намерите подходящ партньор за това.

Чат-шоуто е един от най-разпространените похвати и има предимно забавен характер. Почти всеки божи ден по телевизията има някакво чат-шоу, като към тази категория аз бих включил и някои твърде претенциозни политически диспути. Но в своя класически вид чат-шоуто представлява разговор между един интервюиращ и негови гости, които могат да бъдат било световноизвестни звезди, било най-обикновени хора. Разбира се, цялата хватка тук според мен е, че големите звезди говорят за дребни делнични неща, докато обикновените хора биват питани за необикновени, странни или грандиозни неща. Виждате как е нагласена машинката. Но понякога имате комбинация от известни и неизвестни хора плюс големи и малки теми. В цялото това доста импровизирано сценарио централно място обикновено заема интервюиращият, който сякаш неизбежно преследва една цел – да ни покаже колко остроумен е и как хладнокръвно може да се справя с най-неудобни въпроси като например: „Не смятате ли, че имате странен нос?“. Понякога на нас ни се поднасят остроумни диалози, които са състезание по духовитост. По телевизията на Би Би Си чат-шоуто се води от Майкъл Паркинсън вече от години, така че на мен почти ми е омръзнало да го гледам. Но трябва да призная, че той имаше няколко забележителни успеха, от който най-високо стои прочутото му интервю с Мохамед Али. Паркинсън седи на някакъв много лъскав стъклено-пластичен стол, неговият гост слиза по стълби, Паркинсън става, ръкува се с него, като преди това вече го е представил с думите: „Човекът, който ни разсмиваше в най-тъжните дни на войната“, или пък: „Жената, в която две и половина поколения бяха влюбени“ и т.н. После ние присъстваме на онова, което лекарите в българските болници наричат анамнеза, тоест биографията на болестта, в случая на изкуството. Паркинсън държи авторитетно един бележник, от време на време прочита какво трябва да пита и се старае да държи своя гост или гостенка в рамките на приетото, приличното и приятното. Но в случая с Мохамед Али разговорът беше великолепен тъкмо защото световният шамппион разкъса всички условности и приказвайки като картечница, прати Паркинсън по дяволите… Така ние научаваме любопитни и забавни подробности от живота на разни звезди и често пъти сме изненадани било в положително, било в отрицателно отношение. Спомням си например, че по време на такова приказване Джак Лемън, един от най-добрите и смешни комедианти на света, се появи в образа на уморен, потиснат и разочарован от живота човек, който сякаш е изгубил цялото си чувство за хумор. Докато смятаната за недотам остроумна и бързовключваща Ракел Уелч се оказа точно обратното. В процеса на разговора понякога приказването прераства в твърде сериозен разговор, който докосва най-важни проблеми на деня, докато друг път сякаш всеки се стреми да избяга от собствената си сериозност.

От своя страна, търговската телевизия има конкурентна програма на Би Би Си, която се води от Ръсел Харти, който е по-малко помпозен и по-малко претенциозен от Паркинсън, но в замяна на това пък сякаш и нивото е по-ниско. Докато Паркинсън е твърде салонен и подхожда към приказването с тона, с който горе-долу Боби Симеонов коментираше футболни мачове, показвайки, че това е събитие, Ръсел Харти опитва другия път, сякаш е попаднал на случайна среща някъде с въпросната звезда и се опитва да измъкне кухненски и интимни подробности. Често пъти той, казано на български, простее, може би умишлено. И такова беше впечатлението ми отпреди няколко дни, когато му гостува известната американска кинозвезда Шърли Маклейн, сестра на големия актьор Уорън Бийти. Трябва да кажа, че ако бях във възрастта на влюбването, бих наистина се влюбил в Шърли Маклейн, в нейната своеобразна северна красота, в изключителното ѝ чувство за хумор и явно присъствие на силна личност. Твърде малко знаменитости са ми правили такова ярко впечатление с богата интелигентност и същевременно най-очарователна женственост. Както вече предадохме, Шърли Маклейн гостува в лондонския театър „Паладиум“ със своя собствена програма от песни и танци. Но тъкмо защото впечатлението ми от нея беше толкова силно, аз не ще отида да видя представлението от страх, че нещо може да не е в ред. Обикновено такива богати и обаятелни актьори не съумяват да намерят подходящия репертоар и се получава тъжното несъответсвие на един Мохамед Али, който би се опитал да се боксира с мен…

Чат-шоуто има голяма привлекателност, защото ни приближава до света на хора, които в едно или друго отношение притежават (или поне ние си мислим, че притежават) нещо, което ние нямаме и едва ли бихме имали – слава, красота, талант, добродетели… характери и пр. Някой твърдеше, че знаменитостите ни помагат да се видим по-добре, което може би и да е истина. Но за мен е твърде интересно да видя живия Артур Рубинщайн да говори за своя живот, или пък Бети Дейвис, или пък кой да е от онези, които са постигнали нещо в живота си. Но не искам да отмина и друг важен елемент на тези чат-шоупрограми, а именно клюкарството. Мнозина от нас, простосмъртните, страдат от тази твърде приятна болест и програми като тези, за които говоря, предоставят на нашето дребно любопитство предостатъчно храна.

Приказките с обикновени, неизвестни никому граждани понякога са още по-интересни, отколкото тези със звездите. Обикновено те са по зададени теми, имат формата на интервюта или пък просто на колективен разговор. Често пъти темата е невъзможно смешна или абсурдна, както беше в програмата „Това е животът“ в неделя, когато Би Би Си проведе интервюта с много обикновени граждани върху откритието, че жените с по-големи бюстове имали по-малка интелигентност. Беше голям смях да се видят реакциите на интервюираните, много от които бяха мъже, и където бърборенето с интервюиращия се превърна в истинска комедия.

Сигурен съм, че хора със сериозно и важно отношение към живота не биха си губили времето с такива „глупави“ програми. От друга страна, мисля, че едни от най-нещастните и тъжни хора на този свят са тези, които гледат на себе си и на света твърде сериозно. И аз мога само да приветствам тенденцията на британската телевизия да се надсмива над сериозността на живота и на себе си също.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияИзповедта на Толстой
Следваща статияВашингтон на Тръмп през погледа на един европеец