Чекпойнт

Откъс от изданието на „Парадокс“, което разказва за хуманитарни служители по време на войната в Босна и Херцеговина.

Книгата „Чекпойнт“ от Жан-Кристоф Рюфен, съосновател на „Лекари без граници“, ни пренася в зимата на 1995 г. Малък конвой с хуманитарна помощ се движи от Франция към Какан в разкъсваната от война Босна и Херцеговина – в охраняваните от Сините каски рудници край града са намерили убежище неколкостотин бегълци от войната, застрашени от етническо прочистване. Мисията, ръководена от слабохарактерния Лионел, включва още четирима души, всички твърде различни от обичайния образ на хуманитарния работник.

Благодарение на богатия си опит в „Лекари без граници“ и „Акция срещу глада“, Рюфен изгражда достоверни образи с дълбок психологизъм. Въпреки безспорната историчност на повествованието конкретният конфликт остава на втори план. Защото, както твърди авторът: „В това вече далечно минало има нещо от нашето настояще и, опасявам се, много от нашето бъдеще. Тази война е само пример за хаоса, без някаква африканска или азиатска екзотика да ни дистанцират от емоцията. Това е Европа, която се разкъсва, Европа, където всички са решили да се въоръжават, за да се защитават от заплахата, която се страхуват да понесат“.

Жан-Кристоф Рюфен (1952 г.) е френски лекар, хуманитарен активист, дипломат, писател и университетски преподавател. Медицинската му кариера започва като стажант в неврологичното отделение на Салпетриерата, което по-късно оглавява, и продължава в други парижки болници. Рюфен е сред пионерите на „Лекари без граници“, където ръководи многобройни мисии в Източна Африка и Латинска Америка, а по-късно става и заместник-председател на организацията. Богатата му биография на хуманитарен служител продължава като медицински директор, а след това и директор на „Акция срещу глада“, ръководител на френския Червен кръст, както и на организацията „Спешна помощ“ в Косово.
В хода на дипломатическата си кариера той е бил културен аташе в Бразилия, френски посланик в Сенегал и Гамбия, както и ръководител на хуманитарна мисия в Босна и Херцеговина, където освобождава единайсет френски заложници от „Спешна помощ“, задържани от босненски сърби.
Литературното му творчество е вдъхновено от над 20-годишната му работа за хуманитарни организации в Никарагуа, Афганистан, Руанда и на Балканите. Носител на наградите Гонкур, Интералие, Медитеране, на орден на Почетния легион и др. Член е на Френската академия от 1997 г. Романът „Чекпойнт“ е отличен с наградата Гран Темоен.

„Чекпойнт“, Жан-Кристоф Рюфен, изд. „Парадокс“, превод от френски Аксиния Михайлова, 2019 г.

… Караха камиона на смени и Мод бе въртяла волана през последните три часа. Сега беше се върнала на пасажерската седалка и възнамеряваше да подремне малко. Но се чувст­ваше прекалено възбудена и сънят ѝ се изплъзваше.
– Колко време ще ни отнеме да стигнем в Какан?
– Не отиваме в Какан.
Тя се изправи.
– А, така ли? И къде отиваме тогава?
– Там, където ни чакат.
Ако този отговор бе дошъл от друг някой, тя щеше да се подразни. Мразеше, когато не отговарят на въпросите ѝ, сякаш не е достойна да получава сериозна информация. Но бе започнала да опознава Марк. Той никога не казваше повече от онова, за което го бяха попитали. Несъмнено бе резултат от военното му обучение. Ако човек искаше да научи повече, бе достатъчно да продължи да разпитва.
– Кой ни чака и къде?
Той вдигна лявата си ръка от волана и си разтри очите. Това беше единственият признак на умора, който си поз­воляваше да покаже. Правеше същия жест и в моментите, когато се готвеше да започне дълъг разговор. Но трябва да се признае, че това му се случваше доста рядко.
– Какво точно ти разказа Алекс за Какан?
С този въпрос очевидно целеше да определи откъде да започне разказа си, с надеждата да има възможно най-малко неща за казване.
– Говорил ми е за приятелката си Буба. И освен това ми каза, че ти често си ходил при хърватите, които са об­градили лагера.
– И това ли е всичко?
– В общи линии, да. Не крия, че онова, което ми каза, ме учуди. Изглежда, че онези типове са големи негодни­ци. Замерят с камъни бежанците, когато ги видят да се приближават към телената мрежа.
Марк изчака да се справи с един дълъг завой, който се спускаше надолу, и продължи:
– Негодници има и от двете страни. Никога ли не си била в държава, където има война?
– Никога.
– Гражданската война е точно това: триумф на негод­ниците. Човек ги вижда да изпълзяват отвсякъде. Дори се чуди, че са толкова много и че обикновено не ги забелязва.
Мод поклати глава. Представяше си ги много ясно. Виждаше ги във всякакво обкръжение и при всевъзможни обстоятелства; разпознаваше ги въпреки добрата им мас­кировка. Всъщност, каза си тя, може би открай време гле­дам на света сякаш е във война.
– Но – продължи Марк – това няма значение. Негодни­ците са продукт на войната, не нейната причина. В повече­то случаи онези, които наистина са отговорни за войните, са си едни много добри хора. Искрени, щедри, образова­ни. Няма да задълбаваме повече, не това е темата.
– Въпреки всичко това не е причина човек да се об­вързва с негодници.
– Не всички хървати, които са обградили Какан, са мръсници.
Мод не беше много убедена в това.
– Бих искала да е така, но Алекс ми разказа какво са направили със семейството на Буба…
– Така е. Още със започването на войната са се развихрили всякакви фрустрирани типове, завистливи и извра­тени съседи. Но сред онези, които се бият, не всички са такива.

Сутрешното проясняване не трая дълго. Огромни чер­ни облаци бяха покрили небето и талази с мъгла обгръщаха пътя в някои по-ниски и закътани места в долината. Марк не намаляваше скоростта в тези участъци, а удвояваше бди­телността си, защото на два или три пъти едва не се врязаха в каруци, които излизаха от мъглата в последния момент.
– Познавах добре бежанците в мината и мога да кажа, че ги обичах. Не е трудно впрочем. Това са хора без оръ­жия, жени и деца, жертви. Да ме прощават твоите прияте­ли от хуманитарната помощ, но всеки човек е способен да обича жертвите.
Мод би могла да поспори за това. Питаше се дали всички, свързани с хуманитарните организации, Лионел например, наистина обичаха жертвите. Или просто им харесваше идеята да помогнат на някого, тоест, да се по­чувстват по-висши от него. Но това беше друг въпрос.
– При всички положения – рече Марк – доста по-труд­но е да обичаш бойците, хората с достойнство, които се борят и не протягат ръка да бъдат нахранени.
Той се обърна за миг към нея и се усмихна. Беше се­риозна усмивка, малко тъжна, и на Мод ѝ се стори, че не е насочена към нея.
– Вярно е, че при хърватите открих няколко много добри приятели. Те са всякакви момчета. Обикновени войни­ци, по-точно типове, които воюват въпреки желанието си и не изпитват омраза към никого.
– В такъв случай не са длъжни да се бият.
– Знаеш ли, когато държавата се разпада, ти просто нямаш избор. Защитаваш собствената си земя. Защитаваш своите хора. За нас е трудно да си го представим.
– Може би.
– Тези обикновени войници не са най-интересните. Общо взето те не са разбрали кой знае какво от случва­щото се. Знаят само онова, което става около тях, това е всичко, и се подчиняват. Но има и хора, които виждат по-надалеч.
– Истински военни, това ли искаш да кажеш?
Мод се бе усмихнала, докато правеше тази забележка. Но Марк не усети шегата ѝ.
– Не е задължително. Дори никак. Всъщност това е импровизирана армия. По-голямата част от мъжете, които се бият в нея, не са професионални военни. Аз се сприяте­лих с един лекар и един архитект. Бяха си сложили нашив­ки, за да приличат на истински офицери. Но преди всичко си оставаха цивилни.
– И каква е ролята им?
– Лекарят се казва Филипович. Бил е кардиолог в Баня Лука. В началото на войната, когато сърбите бомбардира­ли Буковар, заминал там, за да се погрижи за ранените. Но много бързо грабнал оръжието и станал полковник за два месеца. Когато се запознахме, той командваше сектора в Какан.
– Ами архитектът?
– Той е по-младо момче, около тридесет и пет годиш­но. Казва се Матич. Тъкмо се е бил дипломирал, когато войната започнала. Живеел е в Мостар. Измъкнал се, ко­гато мюсюлманите са започнали да „прочистват“ квартала му. В Какан станал началник на артилеристите. Както сам казваше, задачата му била да разрушава къщи, вместо да ги строи. Но винаги му се е струвало, че не е напускал професионалната си сфера…

Марк хвърли един поглед към Мод с лека усмивка в крайчето на устните. Тя си каза, че не му липсва чувство за хумор. Но този хумор беше черен и винаги ориентиран към разрушението и смъртта.
Тя го чакаше да продължи разказа си, но той рязко заби спирачки. Мълчеше и се взираше в мъглата, накло­нен напред и разтревожен.
– Какво е това, ей-там? – рече той.
Не бяха срещали контролен пункт, откакто бяха избя­гали от другите. Може би беше нормално, защото картата с анклавите в този регион беше променлива. Може и да бяха минали някоя неохранявана граница, но беше малко веро­ятно. Така или иначе, трябваше да останат много бдителни: в мъглата, която ставаше все по-гъста, можеха да попаднат на някой чекпойнт, без да са го забелязали преди това.
На неколкостотин метра пред тях тъмни сенки бяха преградили пътя. Отдалече не приличаше на чекпойнт. По-скоро на спрял конвой с хора, които се мотаеха нао­коло.
– Изглежда, че стоят на едно място – рече Мод. – Мислиш ли, че са ни видели?
Марк изгаси мотора и стисна ръчната спирачка. Бяха скрити зад завеса от дървета и като се прибави мъглата, хората на пътя сигурно не ги бяха видели. Оставаше да се надяват, че не са ги и чули. Марк мислеше трескаво. Това приличаше на нещо като засада. Но кой я бе подготвил? Малко вероятно беше Лионел и другите да са вдигнали тревога в Обединените нации. Бяха далеч, в базата, когато ги напуснаха. Но винаги е възможно и някакво съвпаде­ние. Може да е минал конвой на ООН оттам, който да е сигнализирал за бягството им на всички свои отделения с помощта на радиовръзка. Поне да е друго, помисли си Марк. Но в техния случай всички хипотези бяха лоши…

*
Както Вотие бе предположил, лесно успяха да наме­рят ферма в околностите. Фермерът, по някакво изклю­чение, не бе заминал да воюва, защото живееше сам и в негово отсъствие стопанството му нямаше да просъщест­вува. Дойде сам да напомпа гумата с електрическа пом­па, захранвана с батерия. После те отделиха време да се облекат и да подредят спокойно палатките и кухненските пособия. Сега караха по почти прав път, обграден от двете страни с изсъхнали ели. Лионел, на волана, припяваше с приглушен глас куплети от някакво рап парче. Вотие седе­ше съвсем спокоен от дясната страна на предната седалка. Алекс още не се бе оправил от приспивателното и спеше на задната седалка.
– Кажи ми нещо, Вотие. Приятелите, с които се срещ­на в града онзи ден, за тях ли работиш?
– Може и така да се каже, да.
– Значи, не си се записал в „Ла Тет д’Ор“ само за да видиш тази страна.
– Така е.
– Следил си ни.
– Съвсем не.
В тона на Лионел не се усещаше никакъв укор. Той беше много признателен на Вотие, че е спасил ситуация­та. Сега изпитваше към него някакво любопитство, което граничеше с възхищение.
– Не си ни шпионирал?
– Не.
– Честно казано, трудно ми е да разбера.
– Всичко е много просто. Моите приятели, ченгета­та, както ти ги наричаш, имаха нужда от информация за случващото се в тази страна, зоните, в които има военни действия, наличните сили, фронтовите линии. Ето защо ми повериха тази мисия. В конвой като този човек се при­движва, преминава през региони, където никой друг не може да влезе, има възможност да разговаря свободно с всички. Ето заради това тръгнах с конвоя ви. А не защото се интересувам от дребните историйки на някакви пъпчи­ви юноши като вас.
Лионел не беше особено щастлив да разбере, че не­говият конвой е под наблюдението на тайните служби. В същото време бе доста поласкан, че Вотие му има такова доверие и говори искрено с него. Така или иначе, сега той бе на негова страна.
– Ясно е, че когато разбрах, че при вас са се внедрили двама бивши военни, бях длъжен да информирам за това и своите висшестоящи. И добре постъпих: така те успяха да направят проверка, да съпоставят сведенията и да раз­берат какво готви онова копеле.
Отзад Алекс измърмори нещо, докато се опитваше да седне. Беше разчорлен и си триеше очите. Когато видя, че се е събудил, Вотие млъкна. Той опипваше нервно обе­цата си и малките му очички започнаха да играят, както всеки път, когато го изпълваше гняв.