0
3665

„Чемпион мира“

Виктор Корчной

Разбира се, че сериалът „Дамски гамбит“ не може и не бива да бъде най-добрият шахматен филм. Затова точно една година след премиерата на Netfix ще излезе суперпродукцията на Алексей Сидоров. Режисьорът неведнъж е доказвал, че обича лошите герои, а и филмът му „Бандити“ отдавна е безспорен хит. Човекът знае как се прави кино и в „Чемпион мира“ всичко ще е повече от премислено. „Досконално“[1], както се казва. Неслучайно продуцент е Никита Михалков, а бюджетът – 550 000 000 рубли[2]. В ролята на Виктор Корчной е любимецът на руската публика – Константин Хабенский. И всичко е „съвсем истинско“. Зад проекта стои – в цял ръст – руската държава, а Анатолий Карпов е консултант; най-добрият възможен, що се отнася до ролята на самия Карпов. Ако американците могат да поканят Гари Каспаров, тринадесетия световен, и да измислят „Дамски гамбит“, защо руснаците да не поканят дванадесетия и да не сътворят нещо по-автентично?! Пък и нали ще участва Мила Йовович, актириса, която със сигурност не отстъпва на Аня Тейлър-Джой. Още повече че и Мила, подобно на Виктор Корчной, е избягала от Съветския съюз.

Проблемът е в Корчной. Почина преди пет години[3], но никой не може да мисли за него като за мъртъв човек. И прозвището му е едно такова… Бессмертный. Като Кашчей Безсмъртни от руските приказки. И неговата душа можеше да е ту на върха на най-далечната игла, ту в човката на най-високолетящия орел, ту в корема на най-дълбоководната риба. Можеше да е къде ли не, дори в рогата на кравата от шоколад „Милка“, защото именно Корчной, вече като швейцарски гражданин, беше измислил рекламата с алпийската крава, която сяда на масата и започва да играе шах. Защо да не може!? Ако най-съкровената мечта на малкия Виктор бе шоколадът, защо душата му да не е на върха на какаово дърво в далечна перуанска провинция? А и ако човек знае, че по време на войната мащехата на Корчной е работила в бонбонена фабрика и че най-голямата награда за хлапака е била бучка соев марципан, подобна хипотеза едва ли ще звучи толкова неправдоподобно… Само че въпросът бе не къде е душата на Корчной, а какво ново може да се каже за този скандалджия. Има толкова филми за него. В един от тях, „Гросмайсторът“, сам той играе в ролята на треньора. Вярно, че лентата е много стара[4]. Вярно, че след като шахматистът изчезва от Съветския съюз, изчезва и филмът. Но другият, „La Diagonale du fou“[5], е добре известен. Френски е и през 1985 г. печели „Оскар“ за чуждоезичен филм. А фактът, че година по-рано със същия приз е отличен Бергман за „Фани и Александър“[6] показва колко високо е вдигната кино-летвата. Но вече е почти невъзможно да се опише историята на онова десетгодишно сираче, което по време на Ленинградската обсада, за да се сподоби с коричка хляб, трябва да отиде в двореца на пионерите и да победи батковците на шах. Всъщност има още два начина за оцеляване. Щом безследно изчезналата му майка е пианистка, може да се запише в музикалната секция. И без друго е научил нотите преди буквите. Започне ли да свири добре, ще получава не една, а две филийки дневно. Ала откъде пиано? През 1941 г. в Ленинград е по-лесно да станеш космонавт, отколкото да си купиш пиано. По-добре е хлапакът да се пробва в театралната трупа. Ще се научи да рецитира Пушкин. Ще го прави така страстно и така артистично, че към хляба ще има и супичка. Но момчето е с говорен дефект и не му позволяват да се включи в театралния кръжец. Остава единствено шахът. И законът на джунглата: или ядеш, или ще си изяденият. Знаят го всички. От четиригодишния бъдещ световен шампион Борис Спаски до най-големите. Тук и сега, по време на Обсадата, ако хората не се хранят с плъхове, плъховете ще се хранят с хора. Другата алтернатива е канибализмът. Ето защо Виктор Лвович трябва да е комбинативен. Избор няма! Дори Анатолий Карпов, който е роден десет години по-късно[7], е убеден в това. Повече от четвърт век след края на войната, когато ще се готви за мача с Фишер и за първи път ще играе с Корчной, той ще тежи 47 килограма. Гладът е проникнал в гените на тези хора. Станал е част от ДНК-то им и живее не просто в костите им, а във всичките им разкази. И така ще е поне още сто години. Затова дори и да иска, филмът няма да излезе от стереотипите. Пък и не бива. Иначе какво друго ще е битката за Ленинград, ако не глад и героизъм?!

Поне така си мислеше доцент Гешев, експертът по криминална психология, когато готвеше доклада си за автентичността на филма. Нали и децата знаеха поговорката: „който плаща, той поръчва музиката“. Тогава не беше ли несъмнено, че Корчной, невъзвръщенецът, завинаги ще си остане отрицателен герой? Да си четирикратен шампион на Съветския съюз и да избягаш от онзи, който ти е отворил очите за светлината, не може да не е предателство. И щом още Данте е писал, че за такива като Корчной е приготвен адът, какво има да се доизяснява! Пък и нали е документирана срещата на Виктор Лвович с духовете на Злото. Когато шахматистът заявява, че не се страхува от никого и че е готов да играе дори срещу преизподнята, спиритистът го пита: „Кого би си избрал?“. „Капабланка, Алехин или Керес“, бил светкавичният отговор. Оказало се, че ги няма там, където ги търсят, и вместо с тях, наложило се партията да бъде срещу Геза Мароци. Следователно историята в Багио[8], при която Карпов събира Зухар и цял щаб парапсихолози, влъхви и шамани срещу отбора на Корчной и неговите чародеи от сектата Ананда Марга, не е измислица. Въпросът е може ли тази истина да обясни факта, че макар и никога да не става световен шампион, Виктор Корчной повече от 60 години е в топ 5 на най-добрите в света. И никой освен Паул Керес[9] не може да се сравни с него. Явно затова е искал да се срещнат…

Но ако всичко е само и единствено демонична гордост, защо малко преди да умре така прочувствено рецитираше стихове на Марина Цветаева? Доцент Гешев си бе направил труда да изгледа телевизионните интервюта на Корчной и гласът на шахматиста се бе запечатал в паметта му. А и тези огромни, живи очи… защо се насълзяваха? И защо, когато говореше седнал, краката му – макар и за кратко – ритмично се поклащаха; защо заедно с думите се долавяха мотиви от музиката на Чайковски. Виктор Лвович потракваше с крак и гневно обясняваше, че най-великият шахматен гений е Боби Фишер, защото само той можел да мрази. Мразел е истински и точно това го е направило велик. И понеже не всички истории за Фишер са чак толкова интересни, човек гледа потропващия Корчной и си представя малката Маша и дървената играчка, която детето получава в нощта срещу Коледа… нищо и никаква лешникотрошачка… Като че ли старецът я вижда… Вижда я толкова ясно и така отчетливо, все едно вижда шахматната дъска, която винаги е стояла пред очите му. В този момент никой не знае дали фигурите оживяват или гросмайсторът се вдървява. Съществува само музиката. Всичко е по нейните закони! А един от тях е парчето дърво да стане цар и да поведе детето към шоколадения град. Годината все още е 1941-ва, само че брезите, които се оглеждат в замръзналата Нева, отдавна са се превърнали в огромни бонбони. Листата им са от захарен памук, а клоните – от конфитюр. Ленинград сънува своя рождественски сън. Единствено Корчной будува и нервно потропва. Сякаш ни предупреждава, че ако не внимаваме, и ние ще проспим балета. Защото неусетно, без да разберем как и защо, вече сме в третото му действие. Ритъмът се променя. Музиката е испанска и показва пътя на шоколада. Само че филмът „Чемпион мира“ няма как да разкаже това. Не може да разкаже и предишното, второ действие. Нито пък танца със саби. Защото е твърде глупаво да се върнеш към отдавна забравената 1973 г. и към мача с Петросян. Тогава арменецът потропва по същия начин и предизвиква един от най-големите шахматни скандали в историята. Корчной се оплаква на съдията, че при подобно тракане не може да се мисли, а Петросян настоява, че музиката не пречи никому. Завихря се спор, в който дори и КПСС не може да реши кой е прав. Но е съвсем ясно, че след подобна ексцесия единият от двамата няма място в Съветския съюз. И понеже по онова време, макар и бивш, световен шампион е Тигран Петросян, излишният човек се оказва Виктор Корчной…

Друг е въпросът, че в руската класика човекът и човешкото винаги са се оказвали излишни. Така е при Пушкин и Гогол. Така е при Толстой и Достоевски. Така е при Чехов и Набоков. Затова и филмът „Шампионът на света“[10] не е нито за Карпов, нито за Корчной. Тъй както и филмът „Левиатан“[11] не е за левиатана. Поне така си мислеше доцент Гешев. Но нямаше смисъл да говори точно за това в доклада си. Още повече че никой нямаше да го прочете.  

––––––––––––––––––––––––––

[1] Труднопреводим русизъм. Би трябвало да означава – до най-малката подробност, много старателно.
[2] Равняват се на около 2,4 млн. лв.
[3] През 2016 г., на 85-годишна възраст. Малко преди смъртта си, на турнира в Гибралтар, побеждава шейсет години по-младия, втори по рейтинг в света шахматист Фабиано Каруана. 
[4] От 1972 г. Филмът е на Сергей Микаелян, сценарият е на Леонид Зорин.
[5] „Диагоналът на офицера“, с уговорката, че „fou“ означава и глупак. Разбира се, шахматният офицер се родее с друг тип офицери. И книгите на Юрий Фелштински „КГБ играет в шахматы“ (М., 2009) и на Сергей Воронков „Русские против Фишера“ (М., 2004) – дискретно използвани в сценария на филма – го доказват.
[6] Може би най-добрият филм на Бергман.
[7] През 1951 г.
[8] Филипински курорт, където през 1978 г. Карпов побеждава Корчной и о/става шампион.
[9] Всъщност Керес умира на 59 години (на 05.06.1975 г.) и по творческо дълголетие дори и той не може да се сравни с Корчной. 
[10] „Шампионът на света“ (по аналогия с „княза на този свят“) е нещо различно от „световен шампион“.
[11] На Андрей Звягинцев, 2014 г.

Николай Петков е роден на 15 юли 1971 г. във Велико Търново. През 1995 г. завършва Великотърновския университет, където учи едновременно българска филология, философия и богословие. Между 1998 и 2000 г. преподава антична философия във Философския факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. По това време написва книгите „Архе“ – сборник за антична и средновековна култура, и „Божествените имена във философията на Прокъл Диадох“. През 2002 г. е ръкоположен от Великотърновския митрополит Григорий, а от края на 2003 г. е свещеник в храм „Св. пророк Илия“ в квартал Дивдядово, Шумен.
Предишна статияДомашното робство и робовладение в Османска Румелия
Следваща статияБягство през главния вход