0
2236

Червената книжка

Когато излезе досието на Юлия Кръстева, доста се писа по темата за маоизма в западния свят. Съпругът ѝ Филип Солерс е бил водещ редактор на списание „Тел Кел“ (Tel Quel), публикувало доста материали с маоистка насоченост, а в началото на 70-те години интелектуалният кръг около изданието посещава комунистически Китай, след което излизат материали, възхваляващи „Културната революция“. В периода на това масово изстъпление, взело милиони жертви в Китай, идеите на Мао стават много популярни сред интелектуалните среди на Запад, а кървавите дела на диктатора остават незабелязани. Водещи философи се прехласват по философията на китайския вожд, залял в кръв и насилие страната си. Китайците размахват и наизустяват „Червената книжка“ с цитати на Мао по задължение, а западните интелектуалци четат в захлас скудоумните цитати в нея. Винаги съм недоумявала пред този парадокс, питала съм се как е възможно това, търсила съм обяснение, защото е факт и трябва да има обяснение.

Подобен парадокс със съчиненията на Маркс, Енгелс и Ленин не намирам, защото философската, социалната, икономическата мисъл в тях е на много по-високо ниво. У нас също са издавани съчиненията на Вълко Червенков, те също са били задължителни за цитиране, но това е политическата конюнктура на съответния етап на комунистическата диктатура. По-късно се появи многотомното издание на събраните съчинения на Тодор Живков, „научните“ публикации задължително трябваше да започват с няколко цитата от тях, многотомникът трябваше да „краси“ всеки кабинет на партиен функционер, но не съм чувала и не мога да си представя някой да ги приема насериозно. Затова „Червената книжка“ с цитати на „Великия кормчия” като настолна книга на европейски интелектуалец за мене е върхът на абсурда. Но е факт. Покрай Мао даже мракобесните диктатури на Енвер Ходжа в Албания и на Ким Ир Сен в Северна Корея са били приемани като пример за осъществяване на идеалите за социална справедливост и политически прогрес.

Светът никога не е бил идеално място, още Апостолът на любовта св. Йоан Богослов е казал, че „цял свят лежи в злото“. Никой не е обещавал невъзможното – да го направи идеално място. Само комунистическите агитатори обещават да построят рая на земята, това е своеобразно богоборчество, защото те обещават рай, но без Бог – с революции, с оръжие, със сила и насилие. Обикновено кървавият период е в началото на една революция и впоследствие той се заменя от по-умерена диктатура. Мао започва „Културната революция“ две десетилетия след като е взел властта в Китай, и насилието в огромната страна придобива драстични форми. Загиват милиони китайци, а животът на всички е пречупен, обществото е смазано, развитието е спряно, хаосът е повсеместен.

Точно в този период левите интелектуалци на Запад стигат в левичарството си до маоизъм като протест срещу несправедливостите на капиталистическото общество. Пред несправедливостта на обществото, в което живеят, избират интелектуалната оскъдица, идеологическата агресивност и политическата престъпност на маоизма. Затварят си очите пред драстичната несправедливост и престъпленията в Китай, за да осъдят несправедливостите в своите страни, регулирани чрез демократични механизми. Обективните западни медии всекидневно изнасят потресаващи факти за престъпленията на Мао, за милионите жертви, за предизвикания масов глад, за поражения върху китайската култура, общество и икономика, но заслепените маоисти го боготворят и кичат реверите си с неговия образ. Явно, задоволеният и преситен човек е склонен да се самозаблуждава. Гладният не може да се заблуди, че е сит, но преситеният започва да изпитва глад по непознатото екстравагантно приключение.

На социалното неравенство на капиталистическото общество комунизмът във всичките му форми противопоставя равенството в бедността и мизерията. Чудовищното е, че равенството в бедността и мизерията се налага с насилнически средства и по престъпен начин. В никоя страна, където е наложено комунистическото „равенство“, това не е извършвано чрез такива масови изстъпления, както в Китай.

Мао Дзъдун (през комунистическия период у нас се изписваше по съветски образец Мао Цзе Дун) е ниско образован на ниво пропагандни лозунги, цитати и клишета. Неслучайно такова е и „творчеството“ му по-късно. Със слабата му образованост се обясняват донякъде и агресивните му методи – когато не можеш да си служиш със силата на аргументите, използваш „аргументите“ на силата. Когато започва „Културната революция“, Мао е в напреднала възраст и със силно влошено физическо и психическо здраве, но в ръцете му е цялата власт на огромната държава. Чрез „Културната революция“ Мао цели да „превъзпита“ обществото. „Червената книжка“ с негови цитати се превръща в страшно оръжие.

Трябва да вярваме в масите, трябва да вярваме в партията – това са двата основни принципа. Ако се съмняваме в тези принципи, няма да можем да се справим с нито една работа.

В класовото общество всеки човек живее като индивид от определена класа и няма такава идеология, върху която да не е положен класовият печат.

Всичко, срещу което врагът се бори, ние трябва да подкрепяме, и срещу всичко, което врагът подкрепя, ние трябва да се борим.

Всеки комунист трябва да научи истината, че пушката поражда власт.

Ние сме за унищожаването на войната, на нас не ни е нужна война, но само чрез война можем да унищожим войната. Ако искате да няма пушки, хванете пушката.

Над 400 цитата, подобни на тези, издадени в милиарди екземпляри на всички езици – това е културата на „Културната революция“, това е философията, която запленява интелектуалци и студенти на Запад. Ние в съветския лагер бяхме имунизирани срещу маоисткия вирус, защото си имахме „мъдростите“ на Брежнев и Живков. А срещу тях не можехме да протестираме, разрешени бяха само „продължителните и нестихващи овации“. На Запад протестираха срещу американската намеса във Виетнам, срещу несправедливостите в обществото като размахваха „Червената книжка“. Това, че не са опитали от „сладостите“ на комунистическата „справедливост,“ не може да бъде оправдание. Слушала съм обяснения на хора, някога увлечени по маоизма. И днес звучат нелепо. Маоизмът е оставил поражения.

Днес извращенията и престъпленията на Мао са отречени в Китай, а западните леви имат други идоли. Освен че маоистите са разбрали, че божеството им не е бог, никакви други поуки не са извлечени. Само жителите на Хонконг протестират в продължение на месеци против интегрирането им с комунистически Китай, защото макар да са жители на една държава, ясно виждат разликата между двете системи. По ирония на съдбата днес последните маоисти в Китай намират убежище в капиталистически Хонконг. Успокоителното е, че са една шепа.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияКино без риск
Следваща статияВодата като arche