1
891

Червената роза

TDimova

Това се случило през есента на 1964.

Иван се прибирал привечер от училище заедно със съучениците си – тийнейджъри на петнайсет, шестнайсет години. Вървели към трамвайната спирка на тумба, закачали се, смели се, разказвали си весели истории. Приятелят на Иван – Любо бил лудо и нещастно влюбен в едно от момичетата. Минавали през кварталната градинка с лехи от рози. Любо се приближил до Иван и му прошепнал:

– Моля те, бързо откъсни една червена роза и ми я дай. Искам да я поднеса на А., но не искам тя да ме види, че я откъсвам оттук.

Иван поизчакал приятелите му да се придвижат десетина метра напред, нарочно поизостанал от тях, поогледал се, шмугнал се в храстите и откъснал най-червената и най-голямата роза за своя приятел и неговото любимо момиче. Точно в този момент се появили двама човека с червена лентичка на ръкава, на която пишело – ДОТ. Доброволни отряди на трудещите се. Доброволците застанали от двете му страни, подхванали го и тихомълком го повели по една улица. Вкарали го в нещо като барака, нещо като канцелария, нещо като склад в задния двор на една кооперация.

–  Защо откъсна розата! Нарушаваш обществения ред! Ще бъдеш предаден на милицията. За подобни антиобществени прояви ще бъдеш наказан с един месец общественополезен труд. Ще докладваме на директора на гимназията. Ще докладваме на родителите ти. Ще бъдеш изключен от училище. Ще бъдеш съден. Ще бъдеш вкаран в затвора.

И заплахи, заплахи, обвинения. Иван ги наблюдавал, страхувал се, разбира се, че се страхувал сам срещу тези двама грубияни в постройката в задния двор, която не било ясно за какво служела, едва сега му ставало ясно за какво служела. Стъмнило се. Нямало жив човек наоколо.

– Откъснах розата, защото приятелят ми Любо ме помоли. Искаше да я подари на А. Любо е влюбен в А.

С това признание Иван само развеселил двамата доброволци. Започнали присмехулни въпроси, подмятания, намеци, ирония, гавра. Иван само още повече утежнил положението си. Сам срещу тези двамата в едно празно, като че ли откъснато от света помещение. И изведнъж му хрумнало:

– А бащата на Любо е член на ЦК!

– Така ли? И как се казва?

Иван произнесъл името на бащата на Любо.

– Трябваше още от самото начало да ни кажеш. Нямаше да се стигне дотук. Айде да си вървим – по живо, по здраво. И без много-много да разказваш какво се е случило. Ние ще уведомим единствено родителите ти.

Бедите на Иван, обаче, не спрели дотук. Когато се прибрал вкъщи, родителите му вече били уведомени, че в джобовете му са били намерени наркотици. Той започнал да им разказва историята с розата. Те му отвърнали да не ги лъже. Той се заклел, че не ги лъже. Те му казали, че хора от ДОТ са им се обадили, че са ги информирали за наркотиците, че те не могат да лъжат. Той настоявал, че именно те лъжат, а той казва истината. Скандалът и разривът между тях се разраствал с всяка измината минута. Имало само едни начин Иван да докаже правотата си – да се обадят на Любо. Любо да потвърди историята с розата. Иван, баща му и майка му отишли до дома на Любо. Позвънили. Поканили ги вътре. Започнали да обясняват, да питат. Любо стоял безмълвен, вцепенен, потънал вдън земята от срам. Накрая казал – да, така беше, аз го накарах да откъсне розата. И се разплакал, и избягал, и се скрил.

Не ми се иска да мисля и да изричам как са се прибирали Иван, майка му и баща му по обратния път. Сигурно в пълно мълчание. Не ми се иска да мисля как тримата са седнали да вечерят – сигурно пак в пълно мълчание, без да се гледат в очите, с поглед, забит в масата, с храна, която им е присядала. Не ми се иска ди мисля за унижението, срама, разкъсаното доверие помежду им, което едва ли някога ще е било възстановено напълно.  Не ми се иска да мисля каква нощ е прекарал Любо – неговата най-дълбока тайна за любовта му към А. подритвана, обсъждана, иронизирана, окаляна.

Не искам и да предполагам какво би се случило с Иван в онази пуста барака, ако бащата на Любо не е бил член на ЦК. Историята е достатъчно грозна, от нея се разнася в изобилие онази зловеща смрад и сковаващ ужас от годините на комунизма, когато всеки дори малко овластен човек е можел да направи безнаказано с тебе каквото му хрумне или каквото му наредят органите.

Но тъй като в България неокомунизмът е на път да се възроди, разказах тази история. Патрулите по „Пиротска“ не са по малко опасни от Доброволните Отряди на Трудещите се. Обграденият и напълнен с жандармерия център на София не е по-малко зловещ от загражденията по време на деветосептемврийските манифестации. Посещенията на цивилни полицаи по домовете с цел сплашване, не са по малко плашещи. Демагогията на уродливата коалиция не е по-малко цинична и арогантна от лозунгите на членовете на Политбюро на ЦК на БКП. И това е така, защото това са същите хора, синовете и внуците на онези от 1964. Разликата е, че са сложили червената роза в логото си. Но цъфнала там, тя не е символ на любовта, а на демагогията и разделението.

Това, обаче, което ние можем да направим, е да посочваме уродливостта, безчовечността, цинизма и демагогията. Онова зловещо време може да се възроди, само ако ние сме апатични и безучастни.

А когато ние не се примиряваме пред уродствата, когато ги посочваме, когато се разграничаваме от тях, ние ги изолираме. Ние ги отдалечаваме от нас. Поставяме ги под карантина. Опазваме се от тяхната зараза.

Засега това е единственият жест на нашата свобода.

Единствен, но, струва ми се, с определящо значение за бъдещето ни.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияИисус от Назарет II
Следваща статияБългария – преди и след протестите

1 коментар