0
2337

Черен петък

По булеварда минава кола с високоговорител на покрива, която рекламира поредния Черен петък еди къде си. Металическият немлъкващ глас се дави в шума на трафика и сякаш посипва с черни сажди всичко наоколо.

Черен петък!

Скоро тук ще построят и коледното базарче. На същото място, както всяка година – по протежение на улицата, на тротоара, на дължина петдесет метра: от пресечката до входа на другия, на големия пазар. Ще сковат дървените сергии, ще ги окичат с гирлянди и цветни серпантини, ще метнат върху покривите им шнурове с мигащи лампички. Ще извадят стоката – захарни дядоколеди, еленчета и шейнички, опаковани в целофан; шапки, ръкавици… Продавачите, мъже и жени, ще са навлекли по два ката връхни дрехи. Бирите и шишенцата с алкохол ще стоят ниско долу, в краката им, да не се виждат, защото дните са студени, а за душата трябва гориво. Тази търговия е важна за тях, тези пари им трябват.

Но това време все още не е дошло. И на тротоара, пред кафеавтомата и будката за вестници, към обяд излиза китаристката. Тя е пълна и безформена като парцалена кукла, а облеклото ѝ още повече подчертава пълнотата ѝ – навлякла е нещо като кафтан, само че от мушама, който ѝ стига до глезените. Вади китарата от калъфа, известно време изглежда тъй, сякаш преодолява смущението си, после разтваря калъфа пред себе си, прегръща китарата и започва да свири. Свири тихо, почти без мелодия, просто дрънка на струните. Ако минаваш край нея, за миг може да се заслушаш – дали пък не тананика поне някоя песен. Не, няма и песен. И разбираш – жената не може да свири. Извадила е отнякъде тази китара и разчита на това, хората, като я видят, да хвърлят някоя монета в калъфа. Стои така час-два и си тръгва. Но утре пак ще дойде. Защото парите, стотинките, ѝ трябват. 

По-нататък, на стъпалото на казиното, е седнал несретник. Всеки момент охраната ще го срита. Може би той е пропилял в казиното последните си пари. От време на време си отваря устата, сякаш вика. Но вик няма.

Горе, на входа на паркинга, има поставени легнали върху дървени магарета няколко буренца с наливно вино. Край тях се събират мъже, опитват виното в пластмасови чашки. Продавач е възрастен мъж – дребен, с живи очи. Той седи на единия стол, а на другия стол винаги има разтворена книга – Ерих Мария Ремарк, Валентин Пламенов, Реймънд Чандлър. Когато няма работа и събеседници, той чете. Сигурно щеше да му е по-добре да си чете вкъщи, на топло. Но парите му трябват. А като погледнеш, и компанията му е добра.

Уличката край входа на паркинга ще те отведе до кафене „Миранди”. Кафене „Миранди” е разположено в едната половина на дълъг павилион. Пред него има пространство за чадъри и масички. Но масичките са прибрани, а големите, колкото мачти, чадъри са свити и завързани и приличат на знамена на пълното поражение, като мачтата с навитото около нея платно на стареца Сантяго, защото кметицата на района впери черния си като оникс поглед в кафене „Миранди”. Тук е било зелена площ, разпореди се тя и забрани масичките – въпреки четирите хиляди подписа, които кафене „Миранди” събра в своя подкрепа само за няколко дни. Но кафене „Миранди” не се предава, пак можеш да изпиеш едно кафе на крак, когато минаваш оттук и да си купиш паста или торта. И да дочуеш някой разговор, като онзи разговор между дядото и внука. Дядото ходеше много трудно, като детска играчка с ключе, когато двамата дойдоха пред кафенето, специално му изнесоха забранените маса и стол. Дядото говореше така бавно, както и ходеше, но с много хубав, литературен изказ, нищо чудно да беше професор. Говореше на внука си за книги, как можеш да познаеш добрата книга, как да развиеш у себе си такъв усет към книгите, че само от няколко прочетени реда да разбереш дали книгата е добра, или не. Внукът го слушаше внимателно, личеше си, че момчето също доста чете.

Старецът идва всеки ден до кафене „Миранди”, с бастуна, със спънатата си походка, с раничката на гръб. Това е самотната му кратка разходка – до кафене „Миранди”. Изнасят му маса и стол, изпива едно кафе и си тръгва. Момчето повече не се появи.

Хората, които минават край кафене „Миранди” на път за пазара, са най-различни, и млади, и стари. Но преобладават старците, облечени надве-натри, повлекли тъжните си като карети за джуджета колички за пазар. Разкривени, беззъби. Месечният им доход е двайсет-трийсет пъти по-малък от депутатските заплати, от парите например на гостите в предаването „Панорама”.

И аз изведнъж проумях. Тъкмо това са истинските герои на Черния петък, преоценените хора. Разбрах, че Черният петък лежи като огромен саван над цялата държава и трае целогодишно. Но тези хора мърдат, броят стотинките, борят се. Не се предават, като онзи старец Сантяго, въпреки знамената на пълното поражение, които стърчат край тях. Те се греят на малките си радости. И тогава, напук на опита си, напук на всичко, си представих следното. Като по чудо кметицата на района отмества черния си като оникс поглед от кафене „Миранди” и отново разрешава да изнесат отвън масичките и столовете и да разперят чадърите. И кафене „Миранди” решава да отпразнува този знаменателен миг, края на битката, и обявява огромно намаление на пастите и тортите. И ето, те пристигат и сядат тържествено на масите пред кафене „Миранди” – моите хора: китаристката, несретникът пред казиното, продавачът на вино, хората от сергиите на коледното базарче, професорът. Пред тях се появяват чинийките със сладкиши и те започват тържествено и важно да ядат.

Какво ще искам аз ли? Не, благодаря. Аз не искам пасти и торти. Само едно дълго кафе. Горчиво. Както винаги.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияВойната на клавиатурите
Следваща статияРусия като държава на терора