239
4236

Черната Богородица от Монсерат


Човек обича да чете за чудеса, да знае, че на този свят продължава да има място за чудеса. Защото иначе човешката самота е непосилна. Светите отци обаче съветват да се вглеждаме много внимателно в чудото, ако сме станали свидетели на чудо. Те съветват още да не споделяме за чудото, да не „хвърляме бисера на свинете”. И са прави. Защото ако човек разпознае чудото от личен опит и започне да говори за него, той задължително изпада в една много тънка прелест – че по някакъв начин е избран да стане свидетел на чудо, че по някакъв начин, видите ли, му е било дадено и той да стане чудодеец. А и човешките думи толкова лесно могат да увонят тази небесна материя.

Всичко това го има. Но след тези уговорки ми позволете все пак да ви разкажа за Черната Богородичка от Монсерат, така както видях и усетих нещата аз. Позволете ми само да свидетелствам, без да коментирам, още повече, че разказвам твърде лична история. Нека извинение в случая да ми бъде фактът, че когато видиш статуята на Черната Мадона в бенедектинския манастир „Санта Мария де Монсерат” в Каталуния, ти разбираш, че вече си я виждал някъде. Значи – и вие сте я виждали, но просто още не знаете.

На 31 юли вечерта пиян моторист блъсна дъщеря ми в Барселона, където тя завърши това лято магистратура. Линейка, комоцио, една нощ в болницата. На другия ден се чухме с нея по скайпа, а на по-следващия ден излетяхме с жена ми за Барселона.

Инцидентът е станал в локалното платно пред квартирата й, тя живееше в една висока сграда на „Пасео Пикасо”, срещу парка Сиутадела, на последния етаж. Видяхме я, малко се поуспокоихме, че няма счупване или други тежки травми и хукнахме отново на прегледи при лекари.

Жегата в Барселона е лепкава, тежка. Единствените часове, в които можеш да дишаш, са часовете преди изгрев. Излизах на терасата с чаша кафе, облягах се на парапета и гледах Барселона. Теменуженото небе ставаше розово и в един миг слънцето се показваше зад часовниковата кула в парка. Терасата беше настлана с теракотени плочки. На една от стените имаше пано метър на метър с някакво изображение, при предишния ни престой в Барселона преди месец, когато идвахме за дипломирането на дъщеря ни, не му бях обърнал внимание. Сега изведнъж разпознах в това изображение лика на Черната Богородица от Монсерат, седнала на трон с Младенеца Иисус в скута. На изображението се виждаше и манастирът Монсерат, където се намира тази статуя. При предишното ни идване бяхме успели да отскочим до този манастир, той се намира на час път от града. Но не успяхме да се поклоним на статуята на Богородица, защото поклонниците, които чакаха да сторят това, бяха над петстотин човека и ни се видя непосилно да чакаме на такава опашка в жегата.

Този път обаче отидохме. Опашката отново беше внушителна, излизаше извън катедралата. Чака се в нарочен коридор от дясната страна на катедралата, който минава край мраморни ниши със статуите на светци и папи. Разноцветният мрамор е излъскан от докосванията на хилядите вярващи. Колкото по наближаваш дървената, обкована със злато статуя на Пресветата Дева и Младенеца, която се намира над централния олтар, толкова чакането става по-леко, а разговорите на поклонниците заглъхват и се възцарява тишина.

Пресветая Богородице, спаси нас!

След седмица тримата с дъщеря ни се прибрахме в България.

И тук се намесва българската част от историята, която започна три години преди инцидента на 31 юли това лято с дъщеря ми в Барселона.

Преди повече от три години жена ми ме заведе на изложбата на скулптора Валентин Господинов. Изложбата беше подредена в зала на бившия дом „Лиляна Димитрова”. Изложбата ме смая. Не съм в никакъв случай особен познавач на пластичните изкуства, но този творец правеше такива чудеса с метала, такива цветове изтръгваше от него и по такъв невероятен начин показваше ефирните му свойства, нематериалното в желязото и бронза, че тази негова изложба се вряза много ярко, много дълбоко в паметта ми. По силата на въздействие бих могъл да сравня тази изложба единствено с изложбите на двама негови колеги – ретроспективната изложба на Галин Малакчиев в зала „Средец” и портретната изложба на Емил Попов. На всичкото отгоре си харесах една статуйка на Богородица с младенеца и дори си позволих да се обадя на скулптора и да го помоля да ми я запази. Аз рано или късно ще я купя, казах му. Той обеща да го стори. През годините на няколко пъти се чувах с него и го питах дали статуята на Богородица не е продадена. Той ме успокояваше, че не е, че ми я пази.

Сега, след инцидента в Барселона и срещата ни с Черната Богородица от Монсерат, аз най-сетне се наканих. Обадихме се на Валентин Господинов, той каза, че Богородичката е при него, в ателието му в Кюстендил и ние тримата с жена ми и дъщеря ми отпътувахме с колата натам.

За три години аз бях забравил напълно как изглежда скулптурата. Съществуваше единствено споменът колко ми е харесала. И когато влязохме в дома на Валентин Господинов и видяхме статуята на Богородица с Младенеца, ние с жена ми и дъщеря ми се спогледахме и се просълзихме. Тази статуйка беше копие на Черната Богородица от Монсерат.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияПарадоксът на европейската демокрация
Следваща статияТревожещата „Пиета” на Ким Ки Дук