0
1359

Черната тетрадка

photo_verybig_750738

„Черната тетрадка” (ИК „Изток-Запад”) на видния карикатурист и общественик Илия Бешков излиза наяве. Прочетете откъс от книгата.

Cover_168x240_meka_korica„Черната тетрадка” (ИК „Изток -Запад”) на Илия Бешков излиза от печат за пръв път. Книгата включва дневника на художника, воден от 1950 до 1951 г. и през 1955 г., полицейското му досие (от 1925 г. до смъртта му през 1958 г.) и албум с най-значимите му карикатури (1914 – 1958 г.). Книгата включва и снимков материал от архива на семейството на художника. Съставители са покойният Александър Бешков – син на карикатуриста, и съпругата му Савка Чолакова. Дневникът на Бешков е ценно сведение от 50-те години на миналия век, отразяващо събитията през погледа на недолюбвания от комунистическата власт творец.

Илия Бешков Дунов е роден на 24 юни 1901 г. в Долни Дъбник, Плевенско. Завършва гимназия в Плевен, следва две години в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, учителства в родното си село. През 1921 г. започва да учи живопис в Художествената академия, в класа на проф. Никола Маринов и завършва през 1926 г. Сътрудничи на редица издателства, вестници и списания, в които отпечатва над хиляда свои творби. Илюстрира и оформя повече от 60 книги. От 1945 г. до смъртта си през 1958 г. преподава рисуване, илюстрация и оформление на книгата в Художествената академия и завежда катедра „Графика”. От 1953 г. е професор.

Жизненият му път е белязан от бурни събития: две световни войни, политически преврати и промени на властта. Бешков е човек с активна гражданска позиция, израз на която са прочутите му карикатури. Именно в областта на карикатурата той постига върховете си като художник – те са сред най-забележителните постижения на българската публицистика. Самият Бешков пише за същността на този жанр: Карикатурата черпи идеите, сюжета и темата си направо от живота, от действителните факти от обществения, политическия, стопанския и битовия живот. Тя следва отблизо факта, случката, събитието, без които тя е немислима. Винаги актуална, будна и подвижна, тя прониква всестранно в живота и, ставайки пълен негов изразител, тя се превръща в богата съкровищница на знание за народа и епохата.

illustration_1b

 

Неизвестни досега страници, записани в Черната тетрадка

 

д-р Мария Овчарова

(със съкращения)

„Свободата иде по пътя на истината” – слова, изписани от художника Илия Бешков (1901–1958) на последната страница (15 август 1951 г.) в т.нар. Черна тетрадка. Те изразяват скелета на неговата творческа и духовна същност.

През 80-те години на миналия век, когато преписвах семейния архив на художника, съпругата му г-жа Анастасия Бешкова (1903–1988) дълго търси тази „черна тетрадка” и не я намери. Сашо (синът Александър Бешков) я бе взел. Тогава не я видях, както и сега, когато пиша тези редове. Запознах се със съдържанието й от ксерокопие на печатен препис.

„Черната тетрадка” е дневник, в който битово-житейските случки нямат особено място – те не са целта на автора. Край тях той минава мимоходом, често анонимно. Те са повод, провокация, за да се родят и развият проникновените размисли на художника-мислител.

След първото прочитане на текста почти се отказах от коментар. Спомних си предупреждението на скулптора Стоян Конаклиев (мой земляк, приятел на баща ми). Преди години, когато започвах изследванията си върху творчеството на Бешков, бай Стоян добронамерено ме съветваше да се откажа. Той ми каза: „Трудна работа е Бешков! Необозрима мисъл! Веднъж го чух да доказва защо човек трябва да се рисува от главата. От нея трябва да се започва, защото човекът е носител на висша духовност. Стреми се към небето. Друг път Бешков пак така вдъхновено убеди компанията, която затаила дъх го слушаше, че човек трябва да се рисува, здраво стъпил на земята. От краката, към главата! Защото човек е преди всичко земно същество! И в двата случая беше убедителен, логичен!”

illustration_2a

Иван Фунев, скулпторът, наричаше свойски художника „Бешката”. Чудил се е какво толкова говори „Бешката”, че около него винаги има хора, които го следват и го слушат захласнати. Решил и той да чуе. В някаква изложба Бешков разпалено говори, крачи из залата, сочи картини, жестикулира и народът се блъска, всичко иска да чуе… Фунев се доближил… Бешков отричал живописта на германци и руснаци… И т.н. Неочаквано един човек от групата изказал някакво мнение. Бешков внимателно слушал, после помълчал и казал: „Прав сте! Но защо ми развалихте хубавото?”

„Хубавото” в словото на Бешков – кой може да го обясни? По повод телевизионното предаване на сина, Александър Бешков, известният наш изкуствовед Димитър Аврамов възкликна: „На това място трябваше да е баща му! Улиците щяха да опустеят! Цяла България щеше да е пред екраните!” […]

*   *   *

Дневникът обхваща кратък период от време – май 1950 г. до 15 август 1951 г. Кратък, но значим. Той бележи едни от най-тягостните настроения, спохождали художника. Освен общественополитическата обстановка (в света и в България) след Втората световна война, възрастта изостря здравословните му проблеми. Той страда от хронично заболяване на сърцето. (По тази причина е освободен от задължителната военна служба.) Ето как авторът обяснява състоянието си: „Преди всичко друго дойде старостта. Какво е тя е мъчно да се изрази. Непоносимо тъжна е. Все пак, както казва един приятел, тя е единственият начин да се живее по-дълго време. Не рисувам. Правя отчаяни усилия и не мога. Никой не вярва в това и оставят мъката и непоносимата скръб само върху мен. Колко би било добре да нарисувам една дреболия макар – дете, кученце, котенце, от което да бликне поне малко живот. А, струва ми се, че съм правил такива неща, че съм живял. […]

А може това да са само моите немощ и старост, може да са ленивите и повредени удари на сърцето ми. Ще разбера всичко, след като то спре. Как да се възвърна към живота (кой се е възвърнал?!). Увиснал съм на тънка паяжинена нишка, а светът се тресе от войни и революции.” (юни-юли 1950 г.) […]

Бешков е преживял четири войни, държавни преврати, бунтове и метежи. При всички режими е бил следен, цензуриран, арестуван. През пролетта на 1925 г. в Плевенската полиция е бил разпределен в групата „за разстрел при опит за бягство”. По чудо близките му успяват да го спасят… И то заради карикатурите му. „Невинни” рисунки, които чрез остроумни хрумвания, хумор и иронични аналогии осветляват потайни кътчета (сега ги наричат задкулисия) и показват опасни за обществото истини. Коя власт ще допусне това?

В „Черната тетрадка” Бешков е над злободневието. Няма подробности кой го е следил, провокирал или клеветил. Този кратък текст представлява концентрация на мисловния му потенциал. Парадоксални анализи, понякога стигащи до абсурди. Текст, който съдържа проекцията на трактати върху основни проблеми в човешкото познание. Тук има работа за философи, теолози, народопсихолози.

*   *   *

Бешков винаги се е определял професионално като карикатурист. И в „Черната тетрадка” започва с това: „карикатуристът-хуморист се надсмива над дадена проява у другия човек. […] Карикатуристът не съди света и не го поправя – той го опрощава, като прави и себе си смешен. […]

Тук се нанася удар на най-зловещата проява – гордостта – именно чрез присмеха и самоотразяването. […]

Светът на „сериозните” е опасен – чужди на самоунижението, тези хора са устремени право към надменното, леденото спокойствие на палача.” (май 1950 г.)

illustration_2b

От опрощението на „карикатуриста-хуморист” до „леденото спокойствие на палача” е широкият диапазон на Бешковите разсъждения. Тук е дефиницията на неговата сатира. От позицията на сатирика той „диагностицира” състоянието на обществото, на света… Не ще открием самодоволността на недостатъчния човек, на глупака. Жива мисъл, която да докаже определена кауза, атрактивно се рее в дълбините на миналото, ожесточено рови недомислията на съвременността… „Черната тетрадка” е класически пример за хода и обратите на Бешковата мисъл. Той открива пагубни прилики между мохамеданството и марксизма – победа със сила, „смърт за врага”. Върховната им цел е „победа над целия свят”. С всичките си пороци и недостатъци, цивилизацията се състои от хора, свободно избрали нейния път. Тя има дух (esprit), има мярка (mesure). Регулатор на живота, сеизмограф на духа… „Там човекът се шегува, за да изрече сериозната истина.” (ноември 1950 г.)

От „ненужната и ненаучна вяра в Бога” се раждат безспорни научни и реални дела. Те „произтичат от вярата в Бога или по-право от Евангелското слово, което осигурява безкрайни и неизчерпаеми въплъщения и форми” […]

*   *   *

Догматизмът, лозунгаджийският ентусиазъм, фалшът и лицемерието помрачават чувствителността на художника. Гневът му расте, нотките на отчаяние зачестяват. Тревожен вопъл: „аз съм карикатурист, (в края на краищата) „работата ми” е да търся смешния, грозния, печалния и глупавия човек (извън мен и в самия мен)… Какво е станало с човека у мен и извън мен? Явно е, че той не съществува (или аз не го виждам?!). Не. Ако съществуваше, той не би престанал да бъде смешен, глупав и затрогващ! Човекът е отречен – той е загубил правата над себе си!” (юли 1950 г.)

illustration_3b

Сурова присъда! Липсата на човека (обезличаването му) обезсмисля живота. Дресирането на човека… Мрачният анализ на Бешков е около свободата на личността, но той виртуозно преплита проблемите, идващи от особеностите на епохата, до свободното общество, творческото слово, омразата, отмъщението… Съвестта! Самокритичен, художникът не се вижда извън случващото се. „Явно аз съм под ударите на моята нечиста съвест. Но колко нечиста е тя – не зная. […] Наказва ли ме тя, или предпазва, като ме държи настрана и изолиран от живота – от този именно живот, в който е по-добре да имаш една дори нечиста съвест, отколкото никаква.” (юни 1950 г.)

Позволявам си да мисля, че става дума за драмата на художника, свързана с брат му, доктора по финанси Иван Бешков. И двамата са участници в земеделското движение. Баща им, Бешко Дунов, е бил депутат на БЗНС, сподвижник на Александър Стамболийски. Братята са известни като антифашисти, демократи. Изненадващото влизане на д-р Бешков в кабинета на Добри Божилов (септември 1943 – май 1944) дълбоко наранява художника. След 9.IX.1944 г., когато д-р Бешков е арестуван, брат му изоставя всички задължения и организира защитата на подсъдимия. Усилията са безрезултатни – на 1.II.1945 г. смъртната присъда е изпълнена… Освен болката по случилото се с брат му, която не стихва до края на живота му, появява се и чувството на вина.

В паметта ми се е врязала една среща, станала на безлюдна улица в Долни Дъбник – родното място на Бешкови. Вървим с г-жа Бешкова, минаваме покрай вдовицата на д-р Бешков. Двете братови съпруги дори не се погледнаха. На моя въпросителен поглед г-жа Бешкова с категоричен тон каза: „Никога няма да й продумам! Тя огорчи Илия, обвини го, че е направил кариера след гибелта на брат си…”

Незаслужено обвинение, и то след като Бешков е полагал усилия да подпомага осиротялото семейство на брат си…

Истина е, че в 1945 г. Бешков влиза в Художествената академия като преподавател при първите назначения на Отечественофронтовската власт. Но нима някой може да оспори качествата му като професор, останал такъв до края на живота си?! Първата година след 9.IX.1944 г. е най-плодотворна за Бешков карикатуриста. Творбите му, печатани основно във вестниците „Политика” и „Земеделско знаме”, издигат нивото на изданията. Художникът е обществено активен – член е на научни съвети, участва в журита, оригинален оратор, лектор, любим събеседник… Неговата личност вдъхва уважение, всява респект. Пред студентите си, на събрания и на други обществени места той си е позволявал да изказва „еретични” мисли, да апострофира оратори, та били те и от ЦК на БКП.

Въпреки всичко това, „Черната тетрадка” свидетелства, че у Бешков има мъка и въпиюща неудовлетвореност. Той ги обяснява така: „Ограниченията, заплахите и преследванията ми донесоха почит и слава, а признанието, почитта и славата ме ограничиха и умъртвиха. И рано, и приживе.” (юни 1950 г.)

*   *   *

В „Черната тетрадка” присъства Илия Бешков – свободният човек. Остър, критичен, категоричен, с безжалостни щрихи характеризира особеностите на различни народи и прослойки. „Германците винаги са искали да завоюват света, евреите и др. – в това отношение са азиатци.” (24 юни 1950 г.) „Българинът отдавна не е обичал родината си и е отвикнал да я обича.“ (22 юли 1950 г.) И: „… се опитва да пее не свои песни. Но той не познава чуждата песен, която е чужда душа, и мълчи”. Управляващите „комунистически водачи”, с които Бешков е общувал, „плетяха стихове и оди” за труда, но не обичат да работят…

illustration_4a

Особено саркастичен е към руснака – „лъжлив, нескромен, развратен, преднамерен”. Отрицанието застига „властническата руска църква”, художника Репин, чиято картина, изнесена от Русия струва само разноските по превоза… А световно признатият писател Лев Толстой е: „християнин, който мрази Бога и човека от сатанинска гордост!” (септември 1950 г.) И т.н.

Това е Бешков!

Най-силната, най-оригиналната и самобитна част от „Черната тетрадка”съдържа мислите на Бешков за цивилизацията, за нейното „безсмъртие, което се състои в свободата на личността”, за значението на приемствеността, за ударите, нанасяни й от варвари. (ноември 1950 г.) И т.н. […]

Преди години открих един почти неизвестен автошарж на художника, публикуван в седмичника „Стожер” (бр. 7, 1.I.947 г.). Следвоенно издание – лоша хартия и печат. Репродукцията е некачествена, но достатъчна, за да доведе посланието на автора до нас. Творбата е поместена в рубриката „Пожелания за Новата 1947 г.”. Пожелания са изказали изявени културни дейци – Елин Пелин, Елисавета Багряна, скулпторът Андрей Николов, проф. Андрей Стоянов, Петър Райчев и др. И, разбира се, Илия Бешков. Той единствен прави пожеланието си чрез рисунка – седнал, спокойно наблюдава глобуса и заключава: „Не мога да изкажа пожеланията си, преди да съм разгледал света обективно…”

Това е Илия Бешков – могъщ дух, владеещ силата на познанието в планетарен мащаб…

Ноември 2014 г.

Черната тетрадка”, Илия Бешков, (ИК „Изток-Запад”), 20 лв.

 

Дневникът на художника Илия Бешков

 

(Черната тетрадка)

ХРУМВАНИЯ

Ноември 1950 г.

Шест години изминаха и всеки ден е година. Случиха се с мен хиляди неща. Видях безкрайно много неща, които съставляват пълната истина на това време. Но те не могат да се изразяват и запишат. И най-дребното и незначително събитие, и най-едрото и важното са еднакво лишени от смисъл. Словото отказва да ги приеме, то се пази от тях като от лоша храна. Наистина, невъзможно е да изразиш каквото и да е от това време, без да поквариш и опустошиш самото слово. Всичко тече като река, пълна със злина. Абсолютната лъжа е станала въздух и климат, проникващ и дълбоко във веществения мисловен свят. Печално и непоносимо е да гледаш човека, лицето, тялото му, умъртвената му мисъл, устата му, обезобразена от лъжа и принуда. И все пак хората живеят, търсят храна и подслон, треперят от страх, останали без всякаква надежда и упование, те живеят само по инстинкт, залагат живота на всекиго, дори на близките си. Лишени завинаги от всичко свое, те са станали хищни към всичко чуждо.

И понеже никой не може да помогне никому с нищо, хората са станали абсолютно ненужни и чужди един другиму, всеки мрази другия поради страха си от него.

Животът е някакси пълен, хората се женят, макар и по особени начини и съображения, децата се раждат и ги регистрират, мъртвите изчезват тайно, с изключение на видни първенци, пред които поклонението е задължително.

Какво става с мен – бдя непрекъснато и тъгувам, жал ми е за всичко и за всички, за гонените и за тези, които ги гонят. Колко сълзи са изплакани пред мен и колко хулни думи съм чул!

Изтощиха ме неотменимите страдания на хората, мрачната радост на мъчителите. В тези безкрайни дни без капка радост, без топъл лъч си ме оставил, Господи. Само мрачините и греховете ми са се сгъстили в душата ми. И кой ще разпръсне този мрак, освен Твоя поглед? Всичко е в Теб, Господи, и ти ми отреждаш справедливост, а аз жадувам за твоята милост.

***

Моралната и духовната недостатъчност на тези, които не можеха да станат друго освен мохамедани. В този смисъл мохамеданството и марксизмът (атеизмът) са реални. Те напълно покриват действителните възможни схващания и идеи на своите последователи. Но както мохамеданството, така и марксизмът не могат да разчитат на пълна победа, макар че те, за разлика от християнството, имат за основна и върховна цел именно победата над целия свят – победа със сила, с оръжие, със „смърт на врага”. Но мохамеданството се разпростря само дотам, докъдето хората бяха на този именно уровен – нравствен и морален. Дори народи и хора, хиляди години поробени от тях, не станаха мохамедани. Никакви икономически условия не промениха тези факти. Така и марксизмът, който е неомохамеданство и който носи същия цвят (червения), същия знак – сърп и звезда, същия лозунг (смърт на гяурите – чрез смърт на фашизма) и същата псувня на майка, ще засегне само тези хора и народи, които имат този манталитет. Впрочем желязната завеса днес е същата, географическа и морална, на мюсюлманския свят. Християнският запад от 2000 години се съхранява по особен начин, свойствен за него и непознат за Изтока и за (марксизма) атеизма. Именно мохамеданството и марксизмът (особено руският) не познават същината, многовековна и дълбока, на християнския запад и в това непознаване лежат техният неуспех и тяхното поражение. А не грози ли същата опасност и Запада? Не. Защото християнинът не може да бъде изненадан, той е знаещ, той е интелигентен, той познава истината, пълната и цяла истина за битието и небитието. И тази истина не е заучена теория, изповядвана шумно и дръзко, а негова плът и кръв, негово спасяване, негов стил от 2000 години насам. Или както Халифакс я нарича – християнска цивилизация. А цивилизацията е една, няма и не е имало две. А не може ли комунизмът да замени християнската цивилизация, така както последната замени предшестващите? Може, ако Маркс, Енгелс или Ленин включват и надхвърлят по ум, морал и съвършенство водачите преди тях. Но марксизмът не установява никаква приемственост – обратно, изключва всичко преди него и по този начин всъщност изключва сам себе си от живота и от вечната и трайна човешка мисъл. Критиците и промените в управленията са неизбежни, но не са смъртоносни – чрез тях тя живее, обновява се и върви напред. Тя притежава безсмъртие, което се състои в свободата на личността. Интересен е подходът срещу европейската цивилизация, всъщност срещу християнството. Откъде идва този подход? Първо от Чингис хан, Атила, Мохамед, Арий, Богомил, Толстой, Ганди (Рабиндранат Тагор), Ленин, Сталин, Мао Дзъдун. С други думи – Азия. Атила кървав, а Толстой – зловещ: отрече Шекспир и Бетовен и това ще рече всичко. В името на какво става този поход хиляди години? Не е ли поход на азиатската сатрапия срещу християнската свобода? Робът – срещу свободния? Деистът, атеистът и фетишистът срещу свободно вярващия и любящ Богочовека Христа. Не е ли сгъстеният азиатски мрак срещу светлината и духовната зрялост? Какво разбираме под свобода на личността и мисълта? Това означава да се задължиш сам към най-изпитаните и съвременни прояви на човешкия дух през вековете. Чрез своята свободна воля и съвест да подчиниш тази своя воля на повелите на разумната човешка воля през вековете. Във всяка цивилизация цъфтят всички цветя на човешката мъдрост и опитност. С други думи, всяка нова цивилизация включва всички предшестващи я. Така че извън цивилизацията не съществува нищо ценно и заслужаващо внимание, освен завистта, заплахата и безплодието, каквито са репеят, щирът и паразитът за живота.

Личността със свободна мисъл е доброволен роб на културата, за да не стане никога принудителен роб на насилника и сатрапа. „Игото ми е сладко и бремето ми леко” (Евангелието). А каква е съдбата на хората и народите извън цивилизацията? Безспорно, тежка. Те трябва да я догонят, да се влеят в нея или да я унищожат. Но нито едното, нито другото е възможно, остава само непрестанният опит за едното и за другото. И с тези непрекъснати кървави опити е пълна историята. Цивилизацията е винаги нападана преди богатствата и благоденствието ѝ, които са използвани за пропаганда срещу хилядите ѝ слабости и грешки (естествени и неизбежни за един свободно развиващ се свят). И тя е била винаги в отбрана, а икономически и духовно я владяла народите извън нея и не е респектирала тяхната свобода, защото свобода според речника на цивилизацията не съществува в тези народи. И тя смята тези народи не за свои роби, а за хора с робско състояние. И е убедена, че когато тя ги владее и (gouverner) управлява, им дарява свобода, защото ги поставя в допир със себе си. Естествено, това съвсем не изглежда така от страна на тези народи. И освен бедността и лишенията, тези народи изпитват обидата, срама и най-после ожесточението срещу тази доминация и започват освободителните войни, действия, ходове, идеи, оспорване на права, на постижения в областта на културата, науката, философията; започват самохвалства, заплахи, фалшификации на фактите и историята. Реалната истина е изоставена като недостатъчна, неудобна и вражеска. Лъжата добива огромна цена. Всяка дума добива още едно, и то противоположно значение. И двубоят настава. А какво друго означава това, освен потвърждение на истината, че народите извън цивилизацията нямат и не могат да имат дял в нея? Ще воюва ли цивилизацията срещу тези нападения, или ще се отбранява? Естествено, само ще се отбранява, защото тя няма какво да търси и да получава от тях. В какво се състои победата на цивилизацията? – Само в успешната отбрана. Опасна ли е конкуренцията на тези народи за цивилизацията? Всички варвари са нанасяли удари само с плененото оръжие, само със заграбеното и откраднатото. Но как може един човек, който взема заем от банка, да унищожи с този заем банката? Цивилизацията воюва помежду си, и то основателно, за да бъде центърът на капитала и културата тук или там, но спрямо народите извън нея тя взема само превантивни мерки, провежда наказателни експедиции, икономически натиск и културно проникване. Тя е убедена в това свое надмощие, затова не може и не отнема свободата на словото и печата. Тя търси свободен достъп до ухото и окото на човека, за да нанесе само по този начин победата. Каква е задачата на нейния противник? Да запуши и затвори ухото и окото на човека.

Справедлива и чиста ли е в морално и нравствено отношение цивилизацията, не съдържа ли в себе си всички пороци от обществен и личен характер, въобще има ли зло, което да ѝ липсва? Всичко това е вярно. Но цивилизацията се състои от хора, свободно и доброволно избрали нейния път и свободно и доброволно задължили се да я осъществяват и бранят. Това е същината ѝ и силата ѝ.

В тази самоограничаваща се свобода се намира регулаторът на живота ѝ, който представя с абсолютна сигурност спирането на машината или пукването на казана. Тя има своя „esprit” и своята „mesure” и това не са членове или параграфи от основния или наказателния закон, за да бъдат нарушавани, а са същина и климат (дух и мярка – непреводими!), мярка за творческата проява, сеизмограф на духа, усет за потребното. Там е позволено всичко, но остава само добре направеното. Там човекът се шегува, за да изрече сериозната истина, а ние ставаме сериозни, за да изречем и извършим глупостта. Там хората са годни, затова работят, а ние работим, за да станем годни. Там търгуват, без да лъжат, а ние лъжем, без да търгуваме.

Но нима аз утвърждавам с тези думи капитала и неговото господство, буржоазията във всичките ѝ прояви? Не буржоата и капиталистът носят в себе си греха и порока на разложението и от тях боледува цивилизацията, но тя е нещо много по-голямо, обширно и могъщо, за да погине от тези пороци и от още много други, или пък, за да дойде отречена и осъдена заради тях. Няма „здрав” и „непорочен” човек, но умира и получава пълна смърт само този, който хули Светия дух. Цивилизацията е огорчила и оскърбила Бога, но не Го е похулила и отрекла. Те започнаха своя ден с Бога и докато не се отрече от Него, нейният ден няма да се свърши. Това обяснение е ненаучно, но е лесно проверимо на практика и от опита. От „ненужната и ненаучна вяра в Бога” имаме в резултат безспорни научни и реални дела: църковната архитектура, всички стилове, цялата живопис, литература и музика, отношенията между хората като отражение на отношението към Бога и оттук всички прояви на хората – обреди, търговия, индустрия, живот, раждане, съжителство и погребение – произтичат от вярата в Бога или по-право от Евангелското Слово, което осигурява безкрайни и неизчерпаеми въплъщения и форми.

(Интересно – срещу турското нашествие воюва не цивилизацията, а Русия, поляците ѝ.) Цивилизацията проникна в мюсюлманския свят, разложи го.

Всички очакват война от страна на САЩ срещу СССР. Това е погрешно. Едва шест години са изминали след световната война, която унищожи Хитлерова Германия, изтощи Англия, Франция, Италия като метрополии и империи. Европейската цивилизация е повалена. САЩ напусна своя изолационизъм – влезе във войната като съюзник на едни и като враг на други, но всъщност влезе във войната, за да изземе от всички други ръководната роля в свои ръце. Само за шест години САЩ погълнаха Англия, Франция, Италия, Германия и Япония с техните колонии и пазари, без да гръмнат пушка срещу тях. Това е най-страшната, най-бързата и най-гигантската война и победа в историята на човечеството. Англия за своето господство воюва векове, Испания също, Франция, Фландрия и преди тях Рим. Шест години САЩ води най-голямата битка със своята индустрия, своя долар и новото американско счетоводство. Чак когато тази война на новия наследник и изменник на буржоазнокапиталистическия свят привърши, ще може да се мисли за война със СССР или който и да е противник на цивилизацията. А щом САЩ осъществят и приключат овладяването на целия стар свят, много малка е вероятността да се хвърлят в една втора, ненужна война. Те ще укрепят огромната си империя и ще заемат твърдо отбранително положение. Това, което може да попречи на САЩ и да им увреди, е една война сега. Естествено, не САЩ, а други я желаят. Ефикасна борба срещу САЩ би била тази да се подкрепят и настроят националистическите буржоазни тенденции в Англия, Франция, Италия (и Германия), да се укрепва в тях желанието за независимост, за господство – териториално, финансово и колониално. Но не класовата борба е тази, която ги отслабва, изтощава, отчайва и прави удобни за завладяване. Кой върши грешката? Международната работническа солидарност не е достатъчна за този двубой. Работничеството изчерпа своята сила в потушените стачки във Франция и Италия преди две години и сега в подписите за мир. То не е вече надеждна сила. Остават сега народните демокрации, особено Китай, който се намеси в Корея и открито заяви чрез комунистическия си представител, че е готов с живота на 475 милиона души да брани, естествено, Съветския съюз. Китай желае война, предлага огромния си труп като жертва и бариера на СССР само за да заангажира силите на САЩ и да ги изтощи, затова и започна действия в Корея, Виетнам, Тибет и Непал. САЩ не само не желаят война с Китай, но изчакват тази жертвена готовност на Китай да обърнат в своя полза срещу СССР – нещо обикновено за Азия.

Американците ще отстъпят с оглед на тези техни цели. Те смятат Китай за наемник и няма да държат на престижа си. Какво значи избегната война с Китай – това значи, че една война срещу СССР е предварително спечелена с 60% – положение, при което СССР ще завие целия курс на своята политика към мир на всяка цена, защото силите и кръвта на сателитите от западната граница са малки, а истинският опасен фронт за Русия – Финландия и Кавказ – не е предпазен от сателити и е съвсем открит.

Китайците напредват към Южна Корея, американците отново отстъпват. Но това направиха и севернокорейските комунисти преди 7 месеца и бяха унищожени почти изцяло. Явно е, че американците са избрали Корея за удобна арена, на която цялото крайбрежие е тяхна удобна позиция, застрашаваща отвсякъде и всякога техния неприятел, дори той да наброява и 5 000 000 войници и въоръжение. И ако САЩ са решили да сломят комунистически Китай и материалната му и военна мощ, няма нищо по-удобно от това да го подмамят на удобния само за тях корейски терен, като по този начин „печелят” и моралната победа, тъй като не те, а Китай е агресорът. САЩ ще се опитат да източат кръвта на азиатските си врагове на корейската арена, както Хитлер бе изтощен в загуби на елитни войски, скъпи оръдия и транспорт в Африка – смъртоносния кадрил Тогрул – Ел Аламейн – Либия, откъдето се завърна само Ромел, за да се самоубие.

Най-изумително за мен е неизбежното повторение на грешките. И аз мисля, че целта на американците е унищожението на манджурската военна индустрия като първи етап в нейната война. Вторият етап е унищожението на руската индустрия. САЩ е индустриална държава. Не може една индустрия да воюва освен срещу друга индустрия.

***

Размислям върху омразата. Слушал съм много познати и приятели дори да изказват омразата си към някого. „Да ми падне, ще го режа парче по парче и няма да го дам и отстъпя другиму – аз ще го убия”, „Със зъби ще го разкъсам и ще изпия кръвта му”. И те показват с ръце и зъби как точно ще стане това и погледът им е такъв сякаш виждат това страшно действие (събитие). Седят при мен моите омъжени братовчедки, с които сме израснали от деца и преживявали най-хубавото под небето – детството. И двете заговарят за мъжете си, за своята неизразима омраза към тях. Едната казва: „Той трябва да замине оттук! Трябва да изчезне, да умре!” Тя не можела да го убие или отрови, но би могло да му се направи черна магия и ме помоли като по-учен и по-близък роднина да ѝ помогна!

Ужасената ми мисъл проникна дълбоко и нашироко из нашата земя и видях тази омраза навсякъде; в паметта ми възкръснаха хиляди събития, плод на тази омраза. Всичко, което смятах за гняв, буйност, глупост и дивотия, сега го виждам като студена, дълбока и зловеща омраза. Спомням си от дете направените магии, поливките, тъмните заклинания, завързаните червени конци по плетищата и портите, зеленооките погледи на магьосниците, писъците на майки и деца нощем – всичко това целеше смъртта на някой човек, смърт, която ненаситната и непреодолима омраза изискваше.

Покойната ми сестра бе изоставена от своя годеник. Тя всяка нощ излизаше до един плет, прогнил и обрасъл с миризлив бурен, и започваше да клати плета със страшни думи-заклинания: „Както клатя плета, така да се разклати земята под него, да се провали в нея…” Очите ѝ странно проблясваха в нощта. Аз чаках търпеливо малко настрана. Тя ме вземаше, защото се боеше сама от тъмното. Измина доста време – години няколко, и тя един ден ми каза: „Илийчо, кака, оня умре!”

Но аз едва сега разбирам целия ужас на тези събития, които навремето възприемах като чудновата шега или несериозно поведение на неуки хора.

26 ноември 1950 г.

Комунистът никога не говори, той няма свое слово. Дори не се решава и опитва да говори и да мисли, защото това би го „отвело нанякъде”. Словото се опложда от себе си, умножава се до безкрайни форми и въплъщения. То променя човека, мислещия и говорещия, и по този начин го прави жив. Както реката като тече и се променя – живее.

Комунистът изтръпва от страх пред промяната, да не би в следващия миг някак да престане да бъде комунист, а с това да се свърши цялото му битие, тъй като той и не подозира, че има други пространство, време и състояние, освен неговото съсредоточие. Комунистът не се смее и радва по същите причини. Радостта освобождава човека и го променя – променя лицето, мислите му, дори възрастта – тя е съвършено друг свят, в който над човека няма никаква власт, освен самата радост безпричинна, изтичаща непосредствено от живота, както лъчите на слънцето. Рискува ли комунистът да се остави на произвола на радостта? Този човек не скърби, защото скръбта е самотната сестра на радостта. В скръбта има повече надежда, чист копнеж, милост и светлина, отколкото в радостта. А смее ли комунистът да се надява, да копнее и особено да се умилява? Милостта ще разяде комунистическата броня и той ще остане гол и беззащитен, радостта ще го превърне в дете, а детето не е роб никому и няма свои роби, а волната мисъл ще го изведе в пространствения свят и ще го направи съучастник на живота, вместо негов притежател.

***

Безспорно най-ценното у човека е името му. Без името не можем да го назовем и той не би могъл да съществува. Нито ще го знаем, нито ще го помним, а и той самият би изсъхнал и изчезнал без нашите представа и знание за него.

Кръщението и даването на име на човека е въвеждането му в Словото, където всяка дума е еднакво ценна, част от тялото на Логоса. Хората живеят не като ядат и пият, а като се назовават едни други помежду си; и всички видими и невидими неща и каквото изрича човек, това е самият той, по право това е неговата потреба, нужда, желание, които пълнят човека и го изграждат.

Децата неуморно зоват майка си; гладният – хляба, влюбеният – името на любимата си, мнозина произнасят в тишината своето име със странно чувство и размисъл, вярващите – Бога.

Една любов или една ненавист отваря устата ни, за да се излее сърцето ни в една дума, в едно име.

Трудно ми е да разбера защо събраните хора повтарят стотина пъти едно име, пляскайки в такт с ръце и крака – ритмично, равно, без да могат да спрат (освен по даден знак!). Какво правят те, какво подразбира и усеща призоваваният и какво трябва да мисли зрителят, за да не полудее?

Като спра погледа си на когото и да е от тях, не виждам следа от неговата личност в него самия. С всеки звук той изхвърля себе си до пълно изчерпване, кръвта също напуска вътрешността и се напластява в повърхността на тялото. Очите не изразяват нищо. В тях не прониква никаква видимост. Лъчите бият ретината и рефлектират студено и зловещо като от очите на заклано животно. Повтаряният „глас” принадлежи не на човека, а на самия себе си, както безжизненият орнамент няма изходно начало нито заключение, блажен в своето небитие, в нескончаемата си смърт. Не съм видял нито предполагал такава спонтанна, масова и пълна смърт на хора (в името на едно име), но какво става с произнасяната дума. Безспорно тя се умножава безброй пъти върху труповете на нейните жертви, тук, в тези странни и характерни за нашето време прояви, се крие извращението на прославата, почитта и жертвоготовността. Безлюбието няма сила да понесе живота в неговата неповторимост, нито многообразното му слово, волно, изненадващо и живо. И затова го умъртвява и превръща в орнамент, строго подчинен на дадения му ритъм и посока.

Свободният (свободомислещият) човек не прави това, вярващият в Бога прави съвсем обратното – насаме, в мълчание раздвижва мисълта в сърцето си и я подрежда в думи, изразяващи Бога. Нито ръцете, нито краката, нито ушите и очите имат дял някакъв в това преливане в дух и истина.

Значи нашият случай подсказва за една особена религия: без Бог, без живот, без възкресение.

Тази религия не допуска Бога, защото Той би ограничил „промените”,  същевременно не допуска и живота в неговата променливост, защото Той би я заменил с друга, и най-после не допуска и възкресението, защото то би ограничило нейната власт само върху веществения свят.

Единственото, върху което тази религия не е в състояние да упражни своята власт, е раждането, но при съществуващите вече ограничения, то е ненужно и безсмислено.

30 ноември

Дух и материя – това говорят днес всички ученици, работници, служащи и Аресови членове – и децата с тънките си гласчета. Излизат от печат книжки и тонове с това съдържание с автори и без автори – първичност на материята и вторичност на духа! Мач! Маркс или Енгелс? Идеализъм или материализъм? Деизъм или материалистичен монизъм. А всъщност това е едно и също. Двубоят затова е страшен и кървав, защото липсва мъдростта. Когато деистът (Соломон или Давид) изрече: „Страх Господен начало на всяка мъдрост”, той се бе изплашил от Бога (от повелите на Духа) и Го извади пред скобите на своето съзнание и битие. Страхът го обзе и му стана Бог – ръководещ, доминиращ и властен над мислите и физическото му тяло. Страхът му от Бога стана единствен агент-носител на живота и съзнанието му, оплождащ живота и негов погубител. И това е наистина така, щом го приемеш, защото Духът (Бог) съществува и тялото (материята) съществува. Това е деистът. Енгелс успя да види само материята във всичката ѝ неизповедима сложност и сила и се уплаши от нея – тя обзе съзнанието му, застана пред него и стана „първична”. Това е вярно за милиони хора и за него. Всеки се бои и плаши от себе си, от това, което сам е осъзнал и видял! Тези, които се изплашиха от Бога, заплашиха целия свят с Него. Тези, които се изплашиха от материята, изплашиха целия свят с нея. И първите, и вторите проляха човешката кръв на един и същ жертвеник – страха! Защото и едните, и другите се изплашиха, но не възлюбиха!

Който по-рано не трепереше пред Бога и не похулеше тялото, го изгаряха деистите (жреците). Така който днес не изповядва материята и не похули Бога, пак го изгарят!

Изплашените заплашват, мирните умиротворяват, робите заробват, свободните освобождават, влюбените любят!

„Който се отрече от Мене и аз ще се отрека от него!” – казва Иисус (духът) – и той ще продължи да живее в плътта като плът и тление. „Който се отрече от материята и тя ще се отрече от него” – заплашват материалистите и го принуждават да живее само като дух – без хляб, вода и покрив…

Мен ме догонват и настигат от всички страни да ме убеждават в това или онова. Ако те искат да ми дадат нещо или да ми направят добро, защо не ми поднесат мълчаливо една ябълка или една усмивка? Явно е, че те искат да вземат от мен, а не да ми дадат. Дали е първично съзнанието или материята, не е още достатъчно основание това за тях да угнетяват до смърт и съзнанието ми, и материята ми. Целият този свиреп спор цели да обсеби съзнанието и да подчини материята. Този, който дава, не спори и не увещава. Това прави вземащият. А вземащият е този, който няма (няма съзнание – няма и материя, тъй като, от една страна, тя е крайна, преходна и тленна, от друга – осезаема, ограничима и подчинена на насилие).

Да се разделя духът от материята (касае се за човека) на едно „първо” и „второто”, произтичащо от него, има за единствена зловеща цел разделянето и унищожението на човека. Ако материята е „първична”, нека тя разбере това сама – защо тормозят и държат отговорно невинното ми „вторично” съзнание! И ако то приеме внушенията за своята „синовна подчиненост” към тялото, как ще понесе мисълта за неизбежната смърт на тялото-майка, как то приживе ще допусне смърт и за себе си? А то в проявите си (значи и в същината си) е безсмъртно (словото, картината, мисълта и пр.). Как тогава мъртвата материя ще ражда безсмъртно съзнание! Значи материята има живот в себе си, който тя дава, след като го е получила? А ако не го е получила, трябва да приемем, че това е нейно свръхсвойство. И тогава думата (името) материя ще се окаже крайно недостатъчна (за порядъка и значението на думите в Словото). Ще трябва да я наречем Бог или Материя (с главно М), която ражда Сина (Словото). Но това не е нещо ново – само че е по-нестройно и нескопосно от всичко досегашно.

За материалистите материята е всичко, всичко „друго” е нейно производно, „вторично”. Понеже материята (до известна степен) е познаваема, те смятат света за непогрешимо и абсолютно познаваем. С това изпадат в гордостта, в самонадеяността и непогрешимостта (на партията и водачите ѝ). Така както деистите направиха (обявиха) Бога „напълно” познаваем и изпаднаха в гордостта на евреите и непогрешимостта на Църквата през инквизицията. Мисълта за пълна познаваемост на света (на материята и духа) е най-съблазнителната и най-зловещата. Никакво престъпление не може да се сравни с нея. Хора, обладани от тази мисъл (от този бяс), са разрушители и убийци. Шекспир казва: „Простакът не знае само това, което още не се е случило.” Смирението, като добродетел през християнските векове, е именно онзи предпазител от опасната мания. Смирението е съзнание за нашите немощи и несъвършенства. В смирението лежат всички нравствени и морални ценности и прояви на човека. То е най-дейното състояние на човешкото съзнание и затова пълното и искрено смирение е истинското пълно познание. Сократ казва: „Аз знам, че нищо не знам”. Кой днес е смирен и кой не е побеснял от гордост, дързост, непогрешимост? Всички сме обвинени от едно-единствено място, от едно човешко земно същество, „абсолютно непогрешимо”. Никой не може да мисли, да говори, да пее, да рисува, да танцува, да се смее, да се мръщи повече от него или по-другояче, било наяве, било насън. Ние всички сме длъжни да умрем за него, ние всички – един, хиляда, милион, милиард. И всичко това се дължи на факта, че лично той е убеден, че знае всичко. За него материята е абсолютно познаваема, тя е първична и единствена – „надстройките” са променливи и излишни, а ние, като материя, сме в ръцете му един свършен факт, който или Му принадлежи изцяло, или погива.

***

Спасението на човека и човечеството е у Христа, това никой на думи и открито не е отрекъл, но враговете, не-християните не желаят да допуснат това спасение. И те воюват срещу него непрекъснато и по хилядите начини на азиатската и еврейската изобретателност.

Християнският свят брои 500 милиона срещу 2 милиарда – какъв неравен двубой по численост и каква слава и чест за Христа Иисуса, тъй като Неговият свят е истински силният, победител вчера, днес и во веки веков. Православна Русия се откъсна от корена и падна на дъното на безбожничеството и атеизма и такава тя стана челник на антихристите. За каква друга война може да се говори? Голготските страдания не са привършили и светлината, която протече оттам, не може да бъде погълната от мрака. Божествените думи на Христа ще се изпълнят първи, а не лъжливите. Колко е скръбно неразбирането на тези истини? Допустима и възможна ли е някаква победа над Евангелието Христово?