0
2339

Черна котка

В градището малко се плашеха от нея. Седи на прозореца и гледа кой минава.
Къщата ѝ беше на кръстопът. В средата на кръстопътя беше чешмата Джаферко. А пътят нагоре беше пътят за гробищата.
Като я видеха зад стъклото, хората забързваха крачка. По-лесно им беше да си викат, че не е с всичкия си. Но страхът оставаше.
Докато от чешмата Джаферко течеше вода, като че ли всичко беше наред. Нямаше толкова страх.
Но после чешмата млъкна. Някой отскубна медните чучури.
А и тази жена зад стъклото остаря. Косата ѝ побеля. И да виждаш лицето ѝ вече беше непоносимо.
Не беше само чешмата Джаферко в градището. Едно време да направиш чешма е било голям себап, добрина. И хората са правили чешми.
Колко ли бяха чешмите в градището? Много. Да ги изреждам ли? Васевица, Джаферко, Шарлачето, Бираля, Голеш, Геризо, Тегарчица, Горна Шаламаница, Свинярска млака, Бялата чешма, Радула, Царево дърво, Студенко, Коматина.
Сладка вода, студена, хваната от вдън гората по баирите.
Ето Васевица. Тя беше най-голямата чешма, с шест корита. Пред нея имаше поляна. Като се връщаха от паша, кравите спираха тук и потапяха муцуните си в коритата. Дълго смучеха сладката, студена вода, после вдигаха глави и замръзваха, сякаш щяха да ги снимат. И само от меките им бърни се откъсваха и падаха в коритата звънтящи капки.
Ами Джаферко, дето я казахме, на кръстопътя между църквата и гробищата. Висок човешки бой четвъртит мавзолей, с осем медни чучура. Близо до площада, колко му е да направиш няколко крачки, да се отбиеш и да сръбнеш шепа сладка вода. И после да прекараш мократа си ръка през челото, да усетиш ветреца.
Шарлачето пък беше на върха на една стръмна скрита уличка, циментирано, направено, да ти е драго да седнеш на пейката под високата акация, с тревичката наоколо.
Но чешмите една по една млъкнаха и пресъхнаха.
Само Студенко не пресъхваше. Тя беше скрита между две къщи, ако не я знаеш, няма как да я видиш. Ще я зърнеш чак в последния момент. Старите каменни стъпала и коритото, потънали в кадифен мъх. Лъсналият като сребърен чучур. И течащата от него ден и нощ сладка, студена вода. Лятно време, в най-големите жеги по мъха полепваха стотици и хиляди пчели и оси, дошли да се разхладят. И тъмнозеленият мъх мърдаше като жив от златните отблясъци.
Хората знаеха, и да млъкнат всички чешми, Студенко няма да млъкне.
Един пришълец купи къщата от горната страна на чешмата Студенко. Ремонтира я, хвърли много пари, превърна големия селски двор в парк. После разбра, че и долната къща се продава и купи и нея. Тя беше по-малка, беше идеална за къща за прислугата.
И само чешмата му пречеше да слее двата двора в един.
Но и на това му се намери колаят. Кметът на селото, запален ловджия, изведнъж подкара едно мицубиши спорт с подсилени амортисьори за офроуд, е, вярно, поочукано, ръждясало, но какво от това. А Студенко осъмна в средата на двора на пришълеца. Той бързо разтури старата чешма, разкърти древните, обвити в кадифен мъх камъни и направи красив шадраван от полиран мрамор.
Жени, тръгнали с китки здравец към гробищата, бяха видели жената от прозореца по двора и страх, не страх, я бяха питали – какъв е този новият, пришълецът?
Търговец на оръжие, беше им казала тя.
Аха.
Един ден жени, тръгнали с китки здравец за гробищата, като минаха край нейния прозорец, пак, както винаги, хвърлиха страхлив поглед към него. Но зад стъклото не видяха лицето ѝ. Те видяха там една черна котка. И така тръгна слухът, че жената се е превърнала в черна котка.
Седи зад прозореца. Седи и чака.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияКогато театърът се умори да си измисля
Следваща статияLibertango с контрабас