1
3108

Чернобилската гъсеница

Тула, РСФСР, 3 май 1986 г. В тъмно, опушено помещение през почивката миньори пият водка, пушат и си разказват вицове.

– Чуйте, чуйте! Какво е голямо колкото къща, гори двайсет литра гориво на час, дими като комин, вдига адски шум и реже ябълки на три парчета?
– Съветска машина за рязане на ябълка на четири парчета.

Миньорите избухват в одобрителен смях. През това време през камари от въглища към рудника се движи „Волгата“ на министъра на минното дело. Министърът идва точно при тази бригада. Разговаря от разстояние, охраняван от войници с автомати. Диалог обаче не се получава, той сменя тона. Миньорите са нужни, за да предотвратят отравянето с радиоактивно гориво на подпочвените води под Чернобилската АЕЦ. Бригадата се ръководи от миньора, който е разказал вица.

Този виц описва с печална лаконичност същността на съветската система, на съветската промишленост, на изделията, които тя проектира и произвежда – всичко е грамадно, грубо, трещи, гърми, дими и пуши и произвежда нискокачествена продукция, която може да се пласира само в затворената съветска система. Сцената се развива в началото на третия епизод от филмовия сериал на НВО. В края на последния епизод, когато съдят виновниците за аварията на централата, академик Легасов излага пред съда истинската причина за катастрофата. Това е кулминацията на филма. Това е взривът, който избухва в съдебната зала. В 1,23:40 ч. операторът натиска аварийния бутон А3-5, но именно това предизвиква взрива, вместо за го предотврати. Защо? Легасов отговаря: борните пръти, които трябва да намалят реактивността, я ускоряват, защото върховете им са направени от графит. Защо? По същата причина, поради която съветските реактори нямат защитен купол като западните централи, по същата причина, поради която в съветските централи не се използва правилно обогатеното гориво, по същата причина, поради която единствено в СССР се строят реактори с водно охлаждане и графитни забавители с положителен коефициент на реактивност – защото така е по-евтино! По същата причина огромната съветска машина за рязане на ябълки на четири парчета, ги реже на три. За всичко, навсякъде причината е същата като във вица на миньорите – съветската промишленост е проектирана грубо, недомислено, търси се евтиния начин за получаване на високи резултати. Точно както гласи един грубо изписан социалистически лозунг на стената на миньорското помещение – „Дадим в день комсомольского субботника 1000 тонн угля сверх плана“.

По принципите на този лозунг се случва аварията на атомната централа – преди тя да се въведе в експлоатация е трябвало да се извършат тестове, които не са извършени, за да се отчете преизпълнение на сроковете, началниците да получат почетни звания и ордени, да се реализират икономии и пр. След като централата е пусната в експлоатация, провеждат три теста, провеждат ги некадърно, непрофесионално, екстремно, безотговорно, без контрол, в нарушение на всички инструкции и правила. Четвъртият тест е фатален! Реакторът, проектиран да работи при мощност 3200 мегавата, повишил мощността си до над 33000 мегавата. Случва се това, което е неизбежно да се случи. Отговорността се размива и изгубва в колективната безотговорност. Всичко това е познато в детайли на всеки от моето поколение. На следващите поколения, обаче, е трудно да се обяснят абсурдите на онова общество, макар, че и днес в страните от бившия соцлагер са останали белезите от онова време.

Сред най-удивителните неща на сериала за мен беше прецизната фактологична точност на всеки детайл. Сградите, помещенията, улиците, автомобилите, облеклото, взаимоотношенията карат зрителя да се потопи в онази среда. Съветските ризи, рокли, костюми, обувки имаха уникален, неповторим десен и дизайн – сива, неестетична, полууниформена конфекция, която господстваше от работника до члена на политбюро. Такива грозни и груби бяха и машините, и домовете, и улиците, и заводите, и атомните централи – като машината за рязане на ябълки на четири парчета. После прочетох, че филмът е сниман в Литва и Украйна и си обясних донякъде реализма на средата. Но във всички случаи авторите заслужават адмирации, защото много филми, снимани у нас и в Русия сега, не успяват да пресъздадат излъчването на онова време. А това е от изключителна важност, защото когато зрителят наблюдава цялата онази грубост и недодяланост, си дава сметка, че в такава среда не може да не се случи подобна авария.

Близо половин век преди Чернобилската авария в Съединените щати се случва нещо сходно. На 30 октомври 1938 г. по CBS  се излъчва радиопиеса по романа на Хърбърт Уелс „Войната на световете”, поставен от Орсън Уелс. Радиопостановката създава илюзията, че марсианци нападат земята и че това се предава на живо по радиото, което хвърля в паника милиони слушатели. Радиодраматизацията влиза в историята, а в обществото избухва огромен скандал. След излъчването са необходими доста усилия хората да бъдат убедени, че нападение от Марс всъщност няма.

Случилото се в САЩ е противоположно на това, което по-късно се случва в СССР. В Америка избухва скандал, че е съобщено нещо, което не се е случило. В СССР скандалът е, задето не е съобщено за събитие, което се е случило. Аварии винаги и навсякъде се случват. Стават катастрофи с автомобили, влакове, кораби и самолети, дори с велосипеди. Взривяват се космически кораби, потъват подводници, срутват се мини и затрупват миньори. Четвърт век след Чернобилската авария земетресение с 14-метрово цунами предизвика авария в АЕЦ Фукушима. Именно аварията на японската централа дава възможност да се направи съпоставка със съветската и да се очертаят грамадните разлики. Академик Легасов го казва ясно и смело в съдебната зала – „Когато истината накърнява, ние лъжем. Докато вече забравим истината. С всяка изказана лъжа задлъжняваме към истината. Рано или късно ще платим този дълг.“

Много преди Чернобилската авария и последвалата я лъжа, Александър Солженицин се обръща към съветската интелигенция със знаменитото си публицистично есе „Жить не по лжи!“ – „Не живей с лъжата!” В него нобеловият лауреат казва: „Ножът, дето се казва, до кокала вече е опрял, грози ни всеобща духовна гибел, а и физическата току-виж пламнала и ни изгорила – и нас, и децата ни – а ние по старому се усмихваме страхливичко и смутолевяме с половин уста: „Ами как да попречим? Нямаме сили!” Това всъщност е тематиката на сериала „Чернобил“ – какво е трябвало и можело да се направи, а не е направено. Преди да гледам филма мислех, че партийните функционери умишлено и съзнателно прикриват и лъжат. Филмът промени отношението ми. Те всъщност не разбират какво става. Те са сраснали с лъжата. Те не лъжат обществото, те лъжат самите себе си. Защото нали опасността от радиацията е опасна и за самите тях. Дори да се хранят с подбрани храни, това не ги поставя вън от опасност. Те просто са изгубили представа за истина. Изгубили са сетива за истината. Не знаят какво е истина. Отчуждили са се от истината. Защото са израснали в общество, основано на лъжата и изтъкано от лъжа. Тоест, лъжат не Горбачов, не Дятлов, не Брюханов, лъже системата. Дори когато се опитват да помогнат, първо опитват с лъжа. Когато виждат, че така не става, тогава малко по малко, непохватно, по принуда, започват да казват истината. В сериала това развитие е показано прекрасно чрез динамичния образ на заместник министър-председателя Борис Шчербина, великолепно изигран от Стелан Скарсгаард.

Сериалът на НВО не случайно придоби такава огромна популярност. Направен е професионално и добросъвестно. Струва ми се, че основната заслуга за феноменалната атмосфера и реалистичност на сюжета, образите, отношенията, сцените и диалозите, е на Светлана Алексиевич, чиято книга „Чернобилска молитва“ е в основата на филма. Създателите на сериала били толкова развълнувани от романа, че решават той задължително да бъде екранизиран.

Към края на филма има една възхитителна с простотата си мълчалива сцена – по ръката на Шчербина лази една малка гъсеница. Той я гледа, гали я с поглед, възхищава ѝ се, радва ѝ се. Просто защото е жива. Тя е животът. Той е облъчен с радиационни компоненти, предстои му да умре, а по ръката му лази животът.

След излъчването на „радиоактивния“ сериал пред паметника на ликвидаторите на аварията за първи път от много време са положени цветя.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите й "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новата й книга - повестта "Първият рожден ден" излезе в издателство "Сиела" в края на 2016 г.
Предишна статияIn Memoriam. Франко Дзефирели (1923–2019)
Следваща статияПризрачна история

1 коментар

  1. Работата е там,че руските комунисти притежават таланта на перфектният артист,който осъзнава,че играе роля,но едновременно с това възприема ролята си като нещо реално. (Отварям скоба – такъв перфектен артистичен талант притежават и някои свещеници,които знаят че не съществува Бог,(наистина няма доказателства за съществуването му),но едновременно с това приемат Бог като реалност.)
    Руските комунисти са от вида на най-опасните луди хора – от тези които ОСЪЗНАВАТ,че са луди,но продължават да са луди.