В началото на май 2019 г. в света на телевизията се случи нещо уникално. Докато още течаха последните епизоди на най-популярния тв епос „Игра на тронове“, тихомълком започна излъчването на един лимитиран сериал за аварията в Чернобил, съвместна продукция на канала HBO и британската тв мрежа Sky. Позиционирането му точно в това най-неблагоприятно в програмната схема на HBO време и липсата на по-сериозна реклама само показват, че на „Чернобил“ не са били възлагани големи надежди за успех. Американският канал никога не се е страхувал да дава глас на такъв тип „трудни“ истории, без да очаква задължително те да се превърнат в хитове. Само за няколко седмици обаче сериалът постигна това, което никой сериозен анализатор не би могъл да предвиди. Не само пожъна лавинообразен успех и сред публиката, и сред критиците, но и се превърна във феномен, за който ще се говори още дълго.
Водовъртеж от емоции
Още първите кадри на сериала, които показват самоубийството на Валери Легасов (Джаред Харис), съветския ядрен физик, който ръководи комисията, разследваща катастрофата в Чернобил, задават тона на обреченост и ужас, който ще доминира тази драматизация. Малко след това зрителите стават преки свидетели на кошмара, разиграл се в ранните часове на 26 април 1986 г. в четвърти блок на Чернобилската атомна централа. Звучи тревожният вой на аларми, противоречива информация за размера на бедствието се разпространява насред хаоса, който цари навсякъде.
Никой освен публиката не знае за истинския обхват на катастрофата. Поради това е мъчително да гледаме как инженери и партийни кадри правят все по-големи и фатални грешки, неспособни да повярват, че невъзможното вече се е случило. Работниците и техниците в непосредствена близост до ядрото на централата умират мъчително или състоянието им се влошава бързо. В същото време жителите на Припят, където живеят повечето от служителите на Чернобил и техните семейства, са излезли навън, за да видят какво е причинило цялата шумотевица. Казано им е, че става въпрос за обикновен пожар и че няма от какво да се притесняват. Хората в унес наблюдават призрачно красивата светлина, която се излъчва от атомната централа, без да подозират, че се намират в смъртна опасност.
Първите два епизода на „Чернобил“ се развиват буквално като филм на ужасите. Самият зрител сякаш става част от случващото се под зловещия звуков съпровод на гайгеровия брояч, чието неумолимо жужене постепенно преминава в кошмарно кресчендо, колкото повече нараства нивото на радиацията.
Голямото постижение на сериала е, че успява да поддържа силна емоционална реакция към случващото се на екрана и да накара зрителите да се почувстват като участници в събитията. Наблюдаваме със свито сърце водолазите, изпратени да спрат нахлуването на вода под реактора, или т.нар. ликвидатори, които с минимална екипировка и само за 40 секунди (всяка следваща секунда би означавала сигурна смърт) се опитват да изчистят покрива на електроцентралата от покритите с графит високо радиоактивни материали. Най-силната емоция обаче е гневът от безсрамните лъжи и заблуди, които съветската власт поддържа.
Особено впечатляващо е как едва в петия епизод, виждаме за първи път цялостната верига от събития, довели до аварията в нощта на 26 април. Тогава чрез доклада на Легасов пред специално създадената комисия научаваме и за комплексната вина за аварията, която далеч не се ограничава с ролята на старшия инженер Дятлов, а се корени в цялата система, в която истината и грижата за хората са на последно място. И когато епизодът завършва с църковно-славянската литургична песен Вечная память, зрителят е като зашеметен, пометен напълно от емоциите и буквално изцеден, толкова силен е финалът на „Чернобил“.
Забележителен актьорски триумвират
В центъра на „Чернобил“ е мощното и магнетично изпълнение на Джаред Харис, един подценяван досега актьор, чието име ще чувате все по-често оттук нататък. Харис, който миналата година по подобен начин успя да прикове вниманието на всички като капитан в сериала „Ужас“ (The Terror по канал AMC), тук отново играе лидер, натоварен с непосилното бреме да изпрати хората си на сигурна смърт. Неговият Легасов е трагичен персонаж: непоклатим в моралните си устои човек, който е принуден да се бори донкихотовски с една система, напълно лишена от ценности и дори от обикновен разум. Той си дава сметка за ролята, която има в събитията, и за това, че ако бъде заменен с някой послушен апаратчик, щетите от лошите решения и ширещата се дезинформация в тогавашния СССР ще са неизмеримо по-катастофални за всички.
Другата централна роля е на Стелан Скарсгард в ролята на заместник министър-председателя на СССР Борис Шчербина. Комплексен и противоречив персонаж – Шчербина, като моделиран от порочната съветска система човек, първоначално арогантно отрича сериозността на случващото се. Впоследствие общувайки и спорейки с Легасов – една междуличностна динамика, която е в центъра на сериала – той постепенно прозира собствените си заблуди и прави всичко по силите си, за да овладее разпространението на катастрофата. Посредством тези два персонажа създателите на сериала са успели не само да предадат различните гледни точки и цената на съдбовните решения, но и чрез техния конфликт и партньорство да ни направят съпричастни на случващото се в центъра на събитията около горящото сърце на атомната централа.
Третата ключова роля е отредена на Емили Уотсън, отново на екран със Стелан Скарсгард след „Порейки вълните“. Нейната героиня Уляна Хомлюк е ядрен физик, натоварена е със задачата да разплете мистерията, довела до Чернобилската катастрофа. Тя е събирателен образ на всички учени, които са подпомагали Легасов и са били затворени или изолирани от вездесъщото КГБ, поради факта че са се противопоставили на официалната партийна линия относно катастрофата. Критиките за наличието на този несъществуващ персонаж са неоснователни, последният епизод на сериала обяснява какво точно е наложило от драматургична гледна точка този образ.
Когато стремежът към истината се превърне в кредо
„Чернобил“ е рожба на сценариста Крейг Мазин и е режисиран изцяло от шведския режисьор Йохан Ренк. Никога не бихте предположили от филмографиите на двамата, че биха се захванали с подобна тематика. Мазин е известен със сценарии на лековати комедии като „Последният ергенски запой“, втора и трета част, а Ренк е един от най-уважаваните режисьори на музикални (за Дейвид Бауи, Мадона и Роби Уилямс) и рекламни (Шанел, Пако Рабан) видео клипове. Отговор на въпроса какво ги е вдъхновило в тази болезнена и трагична история дават интервютата на двамата автори след премиерата на „Чернобил“. Научаваме, че Крейг Мазин е прекарал над три години в създаването на този сериал и е изчел безкрайно много литература по темата. Това, което е почнало като обикновено любопитство, се е превърнало впоследствие в обсесия до такава степен, че той буквално се е влюбил в своите герои. HBO са му дали пълната свобода как да разкаже историята. Първоначално са му предложили да направи шест серии, но в процеса на работа самият Мазин е настоял само за пет епизода, за да може да съхрани динамиката, напрежението и ритъма в историята.
Йохан Ренк, от своя страна, е имал едно голямо условие – сериалът да бъде заснет като филм, т.е. всичките пет епизода да бъдат снимани наведнъж. Той заявява, че няма нищо „телевизионно“ в подхода към „Чернобил“, той е просто филм, разделен на пет части, и така трябва да бъде възприеман. В едно интервю Ренк споделя, че първоначалната му идея е била да направи възможно най-ефектното кинематографично преживяване, дори това да означава изкривяване на истината. В процеса на работата, запознавайки се с все повече документи и истории от събитието, той напълно променя гледната си точка и се превръща в най-яростния защитник на достоверността и на това да бъдат почетени участниците в събитията, както и стотиците хиляди засегнати по един или друг начин от трагедията. „Когато истината се превърне в основен стремеж и кредо, се случва нещо забележително“, казва Йохан Ренк. Той също така споделя: „Ако трябва да съм честен, имам много глупава професия. Правя филми, които да развличат хората. Изведнъж за първи път в моята кариера намерих друг, по-дълбок смисъл във всичко това. Чувствах, че има смисъл да разкажа тази история и да отдам почит на участниците в нея.“
Как се пресъздава система, в която не си живял
Достоверността и вниманието към най-малките детайли при възпроизвеждането на съветската действителност не са случайни. Сред консултантите на филма е украинката Елена Козлова-Пейтс, която от 20 години живее в САЩ. Тя сама се свързва с Мазин, когато разбира, че се подготвя сериал за „Чернобил“, и му предлага услугите си. Според нея сценарият е бил почти съвършен още в началото, налагали са се съвсем малки корекции, които би забелязал само човек от бившия социалистически блок. Сценарият на сериала е базиран до голяма степен на „Чернобилска молитва“ (на български, изд. „Парадокс“) от беларуската писателка Светлана Алексиевич. Самата тя свидетелка на трагедията, е изградила книгата си върху многобройните разкази на ликвидатори и учени, работещи в централата.
Макар че не е документален филм, „Чернобил“ е изключително автентичен, с изключение на някои дребни несъответствия. Сред неточностите често се изтъква прекомерната употреба на обръщението „другарю“, което в онези години е било използвано само в официални разговори. Мазин оправдава това с трудността, която чужденците имат да произнасят обичайните руски обръщения по собствено и бащино име, както и умалителните имена.
Критични гласове и рейтинговият Олимп
Предвид невероятната популярност на сериала може би сте очаквали той да предизвика разнопосочни реакции. Истината е, че с изключение на угодните на Кремъл медии цари консенсус между зрителите и критиката относно качествата на филма. Малкото критични статии в западните издания („Ню Йорк Таймс“, „Зюддойче Цайтунг“) обвиняват „Чернобил“ в едностранчиво представяне на трагедията и подсилен драматизъм за сметка на историческата и фактологическа акуратност. Според мен точно предадената действителност е тази, която подсилва драматизма в този сериал.
Безкрайно любопитни са ревютата за сериала от стотици украинци, беларуси, руснаци и дори много българи във филмовия портал Internet Movie Database. Много от тези зрители са непосредствени свидетели на трагедията в Чернобил, имат близки в Припят или пък техни роднини са били сред работещите в централата или шофьори на автобусите, извозвали хората при евакуацията на града. Много от тези разкази са покъртителни и поне за мен бяха своеобразно продължение на сериала. За първи път оцених тези лични мнения по-високо от статиите на професионалните критици. Тези зрители правилно бяха усетили, че показаното в „Чернобил“ са всъщност техните истории и преживявания, които посредством драматизацията са станали общодостъпни. Неслучайно много от тях споделят, че са имали чувството, че сериалът е направен от хора от бившия СССР. Благодарение на тези зрителски ревюта „Чернобил“ заема първо място като най-високо оценен сериал за всички времена, пред „Игра на Тронове“, „В обувките на Сатаната“ и „Истински детектив“. Рейтингът на това тв събитие не е преувеличен, към такъв успех и екранно въздействие се стремят всички, които се занимават с кино, и в крайна сметка малцина го постигат.
На Източния фронт – нищо ново
Намеренията на прокремълската НТВ (собственост на „Газпром Медия“) да излъчи своя версия на трагедията в Чернобил, в която злодеят ще бъде американски таен агент, звучат, меко казано, смехотворно. Тази идеологически „правилна“ версия се зарича да ни покаже истината или най-вече тази „истина“, която е изгодна на Кремъл и пасва на техния актуален наратив за действителността, винаги коренно противоположен на реалността. Прилича малко на „спонтанните“ контрапротести, организирани у нас.
Беше доста показателна и реакцията на немалка част от българската преса, която сякаш копираше опорните точки на Кремъл. Изведнъж се почувствах отново в епохата на Студената война. Все същите вероломни комплоти на невидими задкулисни злодеи, засукани конспиративни теории и за пореден път пълна липса на отношение към собствените грешки и вина. Наръчникът на КГБ за борба срещу идеологическата диверсия си остава, уви, непроменен.
Този сериал е по-опасен за режима на Путин и сие от всичките оръжия на американците. Той поставя търсенето на истината като висша ценност и призовава да не се доверяваме сляпо на тези, които са си присвоили привилегията на единствени нейни тълкуватели. По този начин „Чернобил“ се превръща в съвършена илюстрация на една импотентна система, чието грозно отражение в крайна сметка рано или късно винаги лъсва в огледалото на общественото мнение, за съжаление обикновено когато се случи нещо много лошо.
Макар и едва седемгодишен, помня Чернобил през ужаса, изживян от родителите ми, които отчаяно се опитваха да научат нещо повече отвъд лъжите, които чувахме всекидневно от институциите. Помня добре и онази прословута първомайска манифестация, когато въпреки предупрежденията на българските учени, „народната власт“ застави децата да маршируват под радиоактивния дъжд. Малцината, които се опълчват на тези безумия като проф. Валентин Босевски и екипа от ядрени физици, радиохимици и военни медици (обединени в програмата „Радиощит“), изпитват на собствен гръб какво се случва с тези, които дръзнат да противоречат на Партията.
Каква е цената на лъжата?
Направи ми силно впечатление, че мнозинството западните зрители не виждат в сериала толкова критика към отминали времена, към Русия като цяло или към атомната енергия по принцип, колкото откриват с голяма точност метафори, които са общочовешки и актуални за нашето съвремие. Самият сценарист заявява много ясно, че сериалът няма за цел да внушава страх и паника от ядрената енергия. Трябва да се страхуваме от лъжи и от манипулации. „Съмнявайте се във всеки, които ви подхвърля нещата, които искате да чуете. Не знам как да го кажа по-добре. Мислете критично! В момента в Съединените щати преживяваме истинска война срещу истината. За да се почувстват по-добре, хората все по-често търсят истории, които са маскирани като истина. Това как се чувстваш ти обаче, често няма нищо общо с обективната истина“.
Това според мен е същинската причина този сериал да резонира толкова силно в цял свят. Защото Чернобил е просто синоним на една система, натрупала огромно количество лъжите в името на самосъхранението си. В един свят на постистината, където най-евтиното средство за манипулация са безбройните лесно тиражирани лъжи, финалните думи на Легасов звучат като откровение: „Толкова усърдно търсим истината, че забравяме колко много хора не искат да я узнаем. Но тя е някъде там, дори и да не я виждаме, дори и да не искаме да я видим. Истината не се влияе от нуждите и желанията ни. Не се влияе от правителствата, от идеологиите, от религиите ни. Тя ще стои в очакване до вечността. Това е дарът, който получих от Чернобил. Преди се боях от цената на истината, а сега се питам само каква е цената на лъжата?“
