0
3443

Чернобил

На 26 април 1986 година стана аварията в чернобилската атомна електроцентрала. Тази година се навършват 33 години откакто отровният облак се разпръсна над Европа и нанесе своите дългосрочни и смъртоносни поражения. Тази година фаталната годишнина съвпада с Разпети петък. Това съвпадение ни подсеща, че чернобилската трагедия, на какъвто и ден да се случи, е разпетият петък на човечеството. В тази трагедия са концентрирани всички пороци на комунистическата система, тя е като ракова клетка, която образува фатални метастази, те се разрастват неудържимо, докато не превземат и не разрушат целия болен организъм. През следващите години над избухналия реактор беше изграден бетонен саркофаг, който се превърна в метафора на саморазрушаващата се система.

Случилото се с реактора само по себе си е трагедия, но информационното затъмнение, прикриването на катастрофата, изопачаването на фактите, манипулирането и заблуждаването на обществото са истинското идеологическо престъпление. Ние научавахме фактите от забранените и заглушавани западни радиостанции. В същото време нашите медии опровергаваха достоверните факти и успокояваха обществото с фалшива информация. Идеологическата пропаганда достигна до най-ниската точка на падението си.

Дъщеря ми тогава още не беше навършила две години. Беше току-що проходила и проговорила, най-голямото ѝ желание беше да тича навън, да играе, да се гони, да изрича и назовава света. Дните след катастрофата бяха като началото на филм на ужасите – дни пролетни, ясни, слънчеви и вече отровени, дни със синьо небе, с избуяла трева и топъл вятър. Сутрин и следобед извеждах детето си в парка, събираха се няколко деца на приятели, играеха и се гонеха, падаха и ставаха на една поляна, ние правехме снимки, пазехме ги, но най-вече им се радвахме, беше тържество на сетивата – високата свежа трева, малките смешни същества, които пищят от удивление пред света, майското слънце, пролетния дъжд, смеховете, мимолетните сдърпвания, които неизменно съпътстват всяка игра. Но над всичко това се носеше онова тайнствено и тръпно ухание на пролетта. След края на разходките минавахме през квартално пазарче, купувахме в изобилие от свежите пресни зеленчуци, за които организмът ни беше закопнял след дългата зима, нахранвах малкото същество и то бързо заспиваше, изтощено от игра, и радост, и смях.

В една от онези омайни утрини, било е в последните дни на април, у нас влетя вуйчо ми – той непрестанно слушаше радио „Свободна Европа” – и започна трескаво да  говори: гръмнала е атомната централа в Чернобил, аварията е огромна, с безпрецедентни размери, над Европа се носи радиоактивен облак, който вече е над България, всички храни са заразени, водата също, отсега нататък не трябва да се ядат  пресни плодове и зеленчуци, детето не трябва да пие мляко, нито вода, нито да яде месо и млечни продукти, не трябва да се излиза навън, прозорците не трябва да се отварят, трябва да се запечатат с вестници, подметките на обувките трябва обилно да се измиват под чешмата след всяко прибиране вкъщи, нищо от улицата не трябва да се пренася вътре в къщата, трябва веднага да отидем с колата до борсата, да закупим сухо мляко, детски храни, минерална вода, замразено месо, захар, брашно, ориз, грах в консерви, всичко, което е все още незаразено, от преди аварията, трябва всичко това да се накупи в големи количества, докато радиацията намалее и детето в никакъв случай! в никакъв случай! да не излиза от дома. Всички у дома седяхме и гледахме вуйчо ми, който ръкомахаше, заканваше се, обясняваше, повтаряше едно и също за кой ли път се опитваше да ни внуши опасността, да ни стресне, опитваше се да ни втълпи, че животът и здравето ни са под заплаха, че трябва да сме крайно внимателни, предвидливи, ловки, че не трябва да губим нито миг повече, а трябва да отидем да се запасим с хранителни продукти, докато все още не са свършили. И най-вече минерална вода, сухо мляко, консерви, храни, всичко, което още не е заразено с радиация. И тъй като всички ние недоверчиво и подозрително мълчахме и не задавахме въпроси, той започваше отначало да разказва. Сега се прибавиха и някакви двайсет капки йод, които отсега нататък трябвало да се пият заради щитовидната жлеза, той бил купил десет шишенца от аптеката. Той ги остави на масата и ни изгледа изпитателно, очакваше реакция. В този момент бях сигурна, че любимият ми вуйчо, когото обожавах, внезапно и безвъзвратно е полудял. Не вярвахме и дума на това, което говореше. Изглеждаше толкова недостоверно. Във въздуха нищо не се усещаше. Нямаше никакви признаци да се е случило нещо тревожно. А той, милият, обичаше така да говори. Ленин бил шизофреник, сифилитик и бил умрял в умствена деградация. Комунистите и режимът им съвсем  скоро щели да паднат, дано той да можел да доживее това. Съветският съюз щял бил да се разпадне. Това били шайка неграмотни хора, които с кръв и терор били завзели властта и не пускали кокала. Целият Сибир бил осеян с концентрационни лагери. Та думите му за някаква авария в атомна централа бяха съвсем в същия тон, но  този път той изискваше от нас действия, настояваше, повишаваше глас, размахваше пръст, ядосваше ни се. В онази майска утрин думите и поведението му ми се струваха напълно налудничави. Та нали ако всичко това е вярно, телевизия, радио, вестници щяха да съобщят. Възможно ли е всичко това да е вярно, а да не съобщават абсолютно нищо тревожно. Не искахме да обидим вуйчо ми и започнахме да се правим, че напълно му вярваме, правехме се че да, веднага ще идем на борсата за консерви, веднага ще вземем капките йод, веднага ще облепим пролуките на прозорците, през следващите дни изобщо няма да извеждаме детето навън. Трябваше ни поне един ден, за да осъзнаем какво се е случило. Оказа се, че всички знаят. Всички знаехме за аварията, без това да е съобщено нито по телевизията, нито по радиото, нито дори с един ред във вестниците. Всеки беше научил отнякъде, от някого.

След около две или три седмици в новините се появи някакъв специалист по атомна енергетика, някакъв пропаганден шаман. Напълно спокойно той ни обясни, че, да, имало авария в атомната централа, но всичко е овладяно, всичко е под контрол, да, имало облак над България, да, вярно, че в този момент завалял дъжд и така радиоактивните частици влезли дълбоко в почвата, но ние сме били нямали никакви поводи за безпокойство, защото радиоактивното ниво над България изобщо не било повишено, всички показатели били в границите на нормалното, особено стронция, който е най-опасният за човешкото здраве, особено стронцият е в границите на нормите, не спираше да повтаря специалистът, самото акцентиране върху най-опасния елемент беше подозрително, всъщност ние разчитахме точно обратното послание: стронцият е завишен, трябва да се взимат предпазните мерки. Едва ли този говорител умишлено е искал да ни изпрати такова послание. Но ние, които се движехме и живеехме според интуицията си, които четяхме между редовете, които от една дума разбирахме настроенията и новите посоки в партийната политика, по някаква тайнствена логика разчетохме за високите нива на стронция. Да не вярваме в слухове, беше посланието, да не създаваме обществени настроения и паника, да запазим спокойствие. Всъщност той с безподобен цинизъм е казвал, че може да се изтровим, може да измрем, но важното е да запазим спокойствие и да имаме доверие в партията и правителството.

Действителните данни за аварията в Чернобил започнаха да излизат малко по малко няколко месеца след падането на Берлинската стена. Данните бяха потресаващи. Бяха неописуемо страшни. Всичко беше точно, както го казваше вуйчо ми. Натрупването на стронция в костите ще даде отражение след трийсетина години, това особено се вклини в съзнанието ми. И когато сега виждам сред хората от моето поколение как онкологичните заболявания пълзят като грипна зараза, аз винаги се сещам за стронция и за трийсетгодишния му „гратисен“ период.

Докато децата ми растяха, тревогата не ме напускаше. Защото колкото и да ги пазех, заразата беше навсякъде. Дори не мога да изпиша следващото изречение, без очите ми да се напълнят със сълзи – със сълзи на безкрайна благодарност на една майка, чиито деца са се родили и са израснали здрави.

Тази година, когато си припомняме трагичните събития, разиграли се в Йерусалим преди две хилядолетия, ще си припомняме и трагичните събития в Чернобил и навсякъде, докъдето е стигнал радиоактивният облак преди 33 години. Колкото и да са различни събитията, едната трагедия се съдържа в другата. Христос понесе бичуването, заплюването, трънения венец, разпятието от любов към човека. Чернобилската трагедия беше стоварена върху нас от една система, за която човекът имаше по-ниска стойност от идеологията. Христос страда и заради чернобилските жертви, и заради всички човешки безумия, натрупани в нас като бавно разпадащ се радиоактивен отпадък.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статия„Нотр Дам“: „апокалиптиците“ и надеждата
Следваща статияЗа болката на Бога