Наскоро прочетох есето на Франсоа Мориак „Приетата и отхвърлена тайна”. Там той говори, че християнският живот се проявява в цялата си дълбочина в три нощни бдения.
Първата нощ – нощта на Никодим. „Доколкото ми е известно, казва Мориак, в Новия Завет има едно единствено лице, което не е нито светец, нито престъпник, нито слепец, нито озарен – единственото, за което може да се каже, че е смешно до такава степен, че името му се е превърнало в подигравка.” Една нощ скришно от евреите, от които се страхува да не го сметнат за последовател на Христос, Никодим отива при Него и започва да му задава напористи, непрестанни, почти детински въпроси. Благодарение на тези дръзновени въпроси Словото е стигнало до нас. Как е възможно човек да се роди от вода и дух? Как е възможно да се роди свише? Как може човек, „бидейки стар, да се роди? Нима може втори път да влезе в утробата на майка си и да се роди?” ( Йоан 3: 4) Как може да бъда това? Ние всички безкрайно приличаме на този Никодим, който в своето безсъние, в своето любопитство и интуиция за Него, става през нощта, скришно отива при Него и започва да го разпитва, разпитва, разпитва…
Втората нощ е тази в Гетсиманската градина, агонията на тази глуха и сляпа нощ, кървавата Христова пот, молитвата „ Отче, да щеше да отклониш от Мене тая чаша! Но нека бъде не Моята воля, а Твоята!”(Лука 22:42) Франсоа Мориак казва: „Дори нищо да не съм жертвал, от нищо да не съм се отказвал, блажено да съм заспивал, поне никога не съм изгубил усещането за присъствието, на един хвърлей камък, на този смазан в сляпата и глуха нощ невинен под тежестта на поетото от Него човешко престъпление”.
Третата нощ започва със свечеряването по пътя към Емаус, когато към Клеопа и неговия спътник се приближава възкръсналият Христос, те не Го разпознават, но си говорят с Него, разказват Му за Неговата собствена смърт, как е бил разпънат, как е страдал, как е умрял на кръста, поканват именно в преодоляването на собствените ни съмнения” непознатия си спътник да вечерят заедно и внезапно, когато Той преломява хляба, Го разпознават.
Колко са дълбоки, вълнуващи и преобразяващи тези три нощи. Те ни дават много отговори, но и предизвикват не по-малко въпроси. Също като Никодимовите въпроси – може би по детски наивни, но точно затова истински. Задаваме си тези въпроси цял живот. Как може да бъде това? Митрополит Антоний Сурожки казва: „ Ние едновременно и вярваме, и не вярваме; и вярата ни проявява своята мярка
И всеки един от нас има своята четвърта нощ. Четвъртото бдение е лично, съкровено, това четвърто нощно бдение, което е всъщност нашия собствен личен отговор на Христовото хлопане на сърцето ни. Как ние откликваме на предишните три бдения, какво започваме да мислим, как започваме да се държим, когато разпознаем това тихо, ненатрапчиво хлопане, изпълнено с ласка и нежност. Преживяванията, лутането, търсенето в нашата нощ на съмнения и терзания, на намиране и изгубване на пътя.
Струва ми се, че така, както нито едно човешко лице не си прилича с друго човешко лице, с други очи, с други устни, така и тази четвърта нощ на всеки от нас е абсолютно различна и въпреки това някак единна. Вярата ни в Христос е за всеки еднаква и за всеки различна.
Ние държим върбова клонка в ръка. Иерусалимските жители приветстваха Иисус с палмови клонки. Дали само в клонките е приликата. Те Го приветстваха с тържествени възгласи, които само след няколко дни преминаха в озлобен рев. Очакваха земен цар, а не небесен. Не им стигна сила на духа да разпознаят Богочовека. Останаха разочаровани и озлобени. Също като нас, в някоя от нашите четвърти нощи.
Ние сме пристрастени към информацията, смятаме информацията за знание. Очите ни остават слепи, както на емауските пътници. Душите ни остават празни. Заменяме радостта с развлечения. Не проумяваме защо горчивата чаша не отмина Христос, не отминава и нас. Обвиняваме, заклеймяваме, недоволстваме в някоя от нашите четвърти нощи.
Преломяването на хляба в Емаус отваря очи и души – но невкусили тази сладост, ние не знаем какво е това. Нашата четвърта нощ е най-дълбоката, най-мрачната, най-непрогледната. В късогледството си сме изгубили надеждата в разсъмването, в Светлината на света, която свети в мрака и мракът не може да я обземе. Не искаме да пием от горчивата чаша. Свикнали сме с подсладените напитки. Свикнали сме и не искаме да отвикнем. И търговците ни ги предлагат щедро. И печелят от нашата жажда. А нашата жажда така и остава неутолена.
Не сме се научили да задаваме въпроси като Никодим. Без тях не бихме могли да се преобразим в деца, не бихме могли да се покатерим на смоковницата като Закхей. Само там, от смоковницата, ще видим Иисус, кой е Той. Не усещаме кога гори сърцето ни. Не каним нашия Гост на своята трапеза, не сядаме на Неговата трапеза. Хлябът остава непреломен. Преломени са душите ни.
И размахваме върбовите клонки и ги свиваме на венче и се надяваме да пазят дома ни. А душите ни остават оголени и неопазени.
И колко пророчески и днес звучат думите на пророк Исаия: „Вардачът отговаря: наближава утро, но е още нощ. Ако настойчиво питате, обърнете се и дойдете”.
