0
673

Четвъртата стена

 Chalandon 29

Четвъртата стена (изд. Grasset) е последният роман на френскоезичния писател Сорж Шаландон. В него той разказва как на главния герой, театралният режисьор Самюел Акунис, му хрумва щурата идея да постави Антигона на Жан Ануи на бойното поле в Ливан.

Годината е 1976. Самюел се е заел сериозно: Антигона ще бъде изиграна от палестинка, Хемон – от представител на друзите, а Креон – от маронит…В постановката ще участват и шиити, халдейци и арменци. Противно на всякаква логика, проектът му започва да изглежда все по-възможен и осъществим, актьорите от различните вероизповедания приемат да играят заедно.

Но няколко години по-късно Самюел се разболява тежко и моли своя приятел Жорж, също театрален режисьор, да отиде в Бейрут и да постави пиесата вместо него. Жорж се съгласява и въпреки войната, се залавя да осъществи налудничевата идея на своя приятел.

Откъс от романа                         

Триполи, северно от Ливан.

Четвъртък, 27 октомври 1983 г.

Паднах. Изправих се. Влязох в гаража, като залитах и се блъсках в разпръснатите отломки. Пламъците, пушекът и прахта изгаряха гърлото ми. Затворих очи и запуших ушите си с ръце. Блъснах се в една стена и се подхлъзнах на някакви кабели. Половината от тавана се беше срутил от експлозията. Късчета от нагорещения цимент хвърчаха във всички посоки със страшен трясък. Зад отломките от напълно изгорялата кола зееше дупка, като разтворена рана върху асфалта, в чиято сърцевина се виждаше пясъкът. Хвърлих се сред развалините, като целият треперех. Никога досега не бях треперил по този начин. Десният ми крак искаше да избяга, да ме остави, приличаше на подплашен скакалец сред изгорелите от слънцето треви. Хванах го с двете си ръце и го прилепих към земята. Пустият му крак кървеше! Не бях усетил нищо. Смятах, че раната и раненият са едно и също нещо.Че още в момента на удара разбираш, че си ранен. Но кръвта бе тази, която ми извести лошата вест. Не бях усетил нито удара, нито болката, само тази лепкава течност. Панталонът ми беше скъсан. Кракът ме болеше ужасно. Ризата ми бе залепнала от пот. Бях взел чантата си, но не и сакото си, което бях оставил в колата на Маруан, както и документите си и всичките си пари. Не мислех, че танк би могъл някога да стреля по такси.

–  Излез от там, Жорж!

Карахме по крайбрежието. Слънцето изгряваше зад хълмовете. Точно зад завоя изскочи огромен сирийски танк с пясъчен цвят, който ни препречи пътя. Арабинът, с когото пътувах, изпсува шумно и рязко наби спирачки. Подскочих. Той изпадна в паника и даде на задна скорост към насипа, издигащ се покрай морето. Танкът насочи мерника си към нас.

– Скрий се, по дяволите!

Протегнах се към задната седалка, взех чантата си и потърсих опипом сакото и паспорта си, без за миг да изпускам смъртта от очи. Стоманеното й лице, втренченно в нас. Оглушителният шум в главата ми.

– Няма да стреля! Не може да стреля по такси!

Върху малката кула бяха нарисувани червен ромб и жълт кръг. Познати фигури от ученическа рисунка. Както и три арабски числа, изписани с помощта на шаблон. Приведен на две, Маруин пресичаше пътя. Вървеше към гаража, който служеше за убежище. Стените му бяха почернели от саждите и целите надупчени от куршуми.Отворих вратата на колата и се затичах натам.

–  Когато снарядите започнат да падат, си отвори устата – беше ми казал моят приятел. – Ако не го направиш, тъпанчетата ти ще се спукат от налягането.

Когато влизах в гаража, го видях да тича запъхтян към изхода.

– Забравих ключовете в колата.

Ключовете? Тези думи звучаха напълно абсурдно, тъй като мерникът продължаваше да бъде насочен към нас и да ни следи внимателно.

Превод от френски: Мина Петрова 

Сорж Шаландон (род. 1952 г. в Тунис) по професия е журналист, който дълги години работи за вестник Либерасион. Награждаван е многократно за репортажите си за Северна Ирландия и за процеса срещу „касапина от Лион”  Клаус Барби. През 2006 г. романът му Обещание печели наградата Медиси, а последната му книга – Четвъртата стена, е един от номинираните романи за тазгодишното издание на наградата Гонкур.