Първото, което впечатлява в тази книга, е заглавието й – „Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи”. Дълго и описателно, но и интригуващо. Не стига комбинацията от почитателите на пай и книги в един клуб, а и паят е от картофени обелки. Определено не звучи вкусно.
Второто предизвикателство пред читателя е избраната форма на повествование. Романът на Мери Ан Шафър, довършен от племенницата й Ани Бароуз, е в писма. Епистоларната форма наистина изисква умението на писателя, изисква и търпението на читателя, както и вярата му, че една история може да бъде разказана само чрез писма, и то не само между двама, а между поне между 6-7 човека.
Ще призная, че аз лично бях леко притеснена и от възторжената препоръка на авторката на нашумялата „Яж, моли се и обичай”, книга , която въпреки шумния си успех и завидна популярност, усилена и от успешната екранизация, не ме грабна въобще.
И тъй „Клубът…” е книга за войната. За преживяването й от група жители на един от окупираните от германците Нормандски острови. Разказана чрез спомените им в писма до млада писателка. Това е книга за способността да откриеш у себе си и другите опори за оцеляване. Да се справиш с глада, мизерията, несправедливостите, страха, предателствата и с целия ужас на войната. Книга за книгите. За любовта към четенето. За приятелството. За паметта. И ще го кажа още тук – чудесно написана, непретенциозна, но топла и вълнуваща, държи в плен читателя си от началото до края.
Бавно и съвсем леко започва разказът. Джулиет Аштън, авторка на роман и статии във вестници, получава писмо от непознат, случайно попаднал на книга, която някога й е принадлежала. Молбата му е да научи повече за автора на въпросната книга, както и да разбере как и откъде да се сдобие с още негови произведения и с биографията му. В писмото си споменава и „Клуба на любителите на книги и пай от картофени обелки”, появил се чисто и просто покрай едно печено прасе. Веднъж събуден, интересът на младата писателка нараства, неусетно се увеличава и кръгът от участници в епистоларния разговор. Всеки от тях разказва своята история за войната и окупацията, споделя своите грижи, всекидневие, занимания и книжни предпочитания.
Едно от неоспоримите достойнства на романа е чувството за хумор, което неотменно присъства във всеки разказ, във всяко писмо. Така гладните и страшни дни на войната придобиват съвсем реални, човешки и определено не черно-бели измерения. Връзките между участниците в епистоларния кръг не просто се разгръщат в хода на сюжетното действие, те се задълбочават, стават приятелски и близки. А остров Гърнзи става новия дом на Елизабет Аштън.
Впечатляваща е литературната, библиофилска, информационна култура на авторките на романа. В този смисъл това е и книга, която ще възбуди любопитството на някои от своите читатели към още книги, към нови автори.
И още нещо, което също ми се струва много ценно, – необичайния ракурс към произведения и автори, откриването чрез героите на романа на дълбинни връзки между книгите и живота. Ето една такава за Ебен Рамзи, жител на Гърнзи, член на Клуба, чиито предци са били каменоделци, но той си изкарва прехраната с риболов. „Колкото по-малко думи използва Шекспир, толкова по-красиво звучи. Любимото ми е: „Сияйният ни ден завършва вече. За мрака да се стягаме”. Да го бях знаел в деня, когато от небето един след друг се спускаха немските самолети…..ако бях прочел „Сияйният ден…”, сигурно щях да намеря някаква утеха и да приема случващото се, вместо сърцето ми да слезе в петите и да се поддам на отчаянието.”
