3
974

Четири години

DEnev

Позволявам си да отпечатам отново първия си текст тук, в Портал „Култура” – „Черната Богородица от Монсерат”, заради 4-годишния ни юбилей. Тексът беше публикуван на 12 септември 2012 г. Оттогава изминаха, както виждате, пълни четири години. Мога да ви разказвам с часове за всичките тези 200 нощи, в които съм писал текстовете си, нощите на вторник срещу сряда – понякога от село, понякога от чужбина. Горд съм с това, че не пропуснах нито една сряда, нито една. Имало е нощи, в които съм се смял, имало е нощи, в които съм ревал, имало е нощи, в които изобщо не знаех какво да напиша, и си лягах, с бумкаща от цигарите и кафетата глава. За да стана пак само след час-два, защото знаех, че Тони Николов чака моята колонка.

Благодаря на всички за всичко – и на първо място на моите колеги колумнистите и, разбира се, на читателите ни, на пръснатите от Аляска до Австралия българи. А също и на двете момичета от редакцията – Людмила и Димитрина. Държа да отбележа – най-вдъхновено беше през онова лято и онази есен на протестите през 2013 година. Тогава написахме много текстове срещу силните на деня, срещу най-силните от силните.  И някои твърде сръчни писатели дори сколасаха да напишат и романи за онова време, вдъхновени не на последно място от нашите колонки.

Аз не успях да напиша роман. Останах си с тези кратки текстове. За които, може би, кой знае, след години, някой снизходителен критик ще каже – я, та това звучи като роман. Това е моето утешение. Защото в тези колонки, ако щете вярвайте, аз вложих енергия, достатъчна за една „Физика на тъгата” и за две „Възвишения”.

Накрая, в този юбилеен увод да кажа и две думи на хората, които ни обявиха за нещо като еретици. Във втори клас, тогава учех в 126-о училище на бул. „Трайко Китанчев”, сега бул. „България”, едно голямо междучасие моят втори клас се скара със съседния втори клас. И какво направихме? Започнахме да плюем по вратите на класните ни стаи, които бяха една до друга. Ние по тяхната, те по нашата. Всеки гледаше да извади по-голяма храчка. По-зелена, по-лепкава.

Мисля, че вече не сме във втори клас. Както добре виждате, аз гледам да не плюя. Гледам да си държа езика зад зъбите. А и вратата сега е една. И на нея пише „Българска Православна Църква”. Толкоз.

А ето сега и онзи мой първи текст. Аз много обичам историята в него. Защото тя е за Черната Богородичка от Монсерат, която спаси моята щерка.

 

Черната Богородица от Монсерат 

 

 

Човек обича да слуша и да чете за чудеса, да знае, че на този свят продължава да има място за чудеса. Защото иначе човешката самота е непосилна. Светите отци обаче съветват да се вглеждаме много внимателно в чудото, ако самите ние сме станали свидетели на чудо. Те съветват още да не споделяме за него, да не „хвърляме бисера на свинете”. И са съвършено прави. Защото, ако човек разпознае чудото от личен опит и започне да говори за него, той задължително изпада в една много тънка прелест – че по някакъв начин е бил избран, удостоен, че по някакъв начин, видите ли, му е било дадено свише и той да стане съ-чудодеец.

А и човешките думи толкова лесно могат да увонят тази небесна материя.

Всичко това го има. Но след тези уговорки ми позволете все пак да ви разкажа за статуята на Черната Богородица от бенедиктинския манастир „Санта Мария де Монсерат” в Каталуния.

Тази година (2012), в последния ден от месец юли, пиян моторист блъсна дъщеря ми в Барселона, където тя завършваше магистратурата си. Линейка, комоцио, цяла нощ в болницата. На другия ден се чухме с нея по скайпа, а на по-следващия ден излетяхме с жена ми за Барселона.

Инцидентът беше станал в локалното платно пред квартирата й, тя живееше на последния етаж в една висока сграда на „Пасео Пикасо”, срещу парка „Сиутадела”. Видяхме я, поуспокоихме се, Слава Богу, че няма счупване или други тежки травми, и хукнахме през следващите дни отново на прегледи при лекари.

Жегата в Барселона е лепкава, тежка. Единствените часове, в които можеш да дишаш, са часовете преди изгрев. Излизах на терасата с чаша кафе, облягах се на парапета и гледах града. Теменуженото небе ставаше постепенно розово, зелените папагалчета в короните на дърветата постепенно се разбуждаха и в един неуловим миг слънцето се показваше зад часовниковата кула в парка. Терасата беше настлана с теракотени плочки. На една от стените имаше пано метър на метър с изображение на Богородица. Държа да уточня – при предишния ни престой в Барселона само преди месец, когато идвахме тук за дипломирането на дъщеря ни, стана дума с хазяина за този лик на Черната Богородица от Монсерат, седнала на трон с Младенеца Иисус в скута. На изображението се виждаше и манастирът Монсерат, където, както ни обясни той, се намира статуята. Тогава успяхме да отскочим до този манастир, той се намира на час път от града. Но не успяхме да се поклоним на статуята на Богородица, защото хората, които чакаха да сторят това, бяха над петстотин и ни се видя непосилно бреме да чакаме толкова дълго в жегата.

Този път обаче още на следващия ден отидохме с влака до манастира и веднага се наредихме на опашката. Тя отново беше внушителна, стигаше чак извън катедралата. Чака се в нарочен коридор от дясната страна, който минава край мраморни ниши със статуите на апостоли, светци и папи. Разноцветният мрамор е излъскан от докосванията на стотиците хиляди вярващи, минали оттук. Колкото пò наближаваш дървената, с цвят на горена захар, обкована със злато статуя на Пресветата Дева с Младенеца, която се намира над централния олтар, толкова чакането става някак по-леко, а разговорите на поклонниците – в опашката имаше руснаци, японци, латиноамериканци, гърци – затихват и накрая се възцарява пълна тишина.

И ти заставаш пред статуята.

Пресветая Богородице, спаси нас!

След седмица тримата с дъщеря ни се прибрахме в България.

И тук започва българската част от историята. Тя ще отмести времето от злополучния юли с три години напред, през 2009 г.

Тогава жена ми ме заведе на изложбата на скулптора Валентин Господинов, подредена в зала на културния дом до парка „Оборище”. Не съм особен познавач на пластичните изкуства, но този творец правеше истински чудеса с метала. Умееше да изтръгне най-различни цветове от него и да покаже тъкмо ефирните му свойства, нематериалното в желязото и бронза. Видяното се вряза дълбоко в паметта ми. По силата на въздействие на творбите му бих могъл да ги сравня единствено с експозициите на двама негови колеги, които бях разглеждал – ретроспективата на Галин Малакчиев преди доста години и изложбите на Емил Попов. На всичкото отгоре си харесах една негова бронзова статуйка на Богородица с младенеца с цвят на горена захар и помолих скулптора да ми я запази. (Как събрах кураж да сторя това аз, който никога не съм бил особено голям печалбар и вкъщи имах само няколко бронзови статуетки подарък от брат ми, не знам.) Аз рано или късно ще я купя, казах му. Той обеща да я пази, да не я продава. През тези три години до злополучния юли на няколко пъти нарочно се чувах с него и все го питах дали ми пази статуйката на Богородица. Той ме успокояваше, че е железен и че държи на думата си.

И ето, след инцидента в Барселона и срещата ни с Черната Богородица от Монсерат аз най-сетне се наканих. Обадихме се на Валентин Господинов, той каза, че статуйката на Богородичката, пътувала междувременно по изложби в Европа и Щатите, е при него, в ателието му в Кюстендил, и ние тримата с жена ми и дъщеря ми се отправихме с колата натам.

За всичките години, които бяха изминали, откакто бях зърнал за пръв и единствен път бронзовата скулптурка, аз бях забравил напълно как изглежда тя. Помнех само колко ми беше харесала.

Влязохме в къщата на Валентин Господинов, минахме по плочника с чимширите отстрани, под асмата, стигнахме до ателието и той ни отвори вратата. На тезгяха ни чакаше статуята на Богородица с Младенеца. Тримата с жена ми и дъщеря ми се спогледахме и дълго не можехме да продумаме и една дума. Не само това – ние направо се разплакахме като малки деца.

Тази статуйка от бронз с цвят на горена захар беше пълно копие на Черната Богородица от Монсерат. 

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияКак се финансират независими артистични проекти
Следваща статияРазмисли след един кинофестивал

3 КОМЕНТАРИ

  1. Защо по дяволите, в началото на 21 век, три века след най великото достижение на оксидента – Просвещението някакви пишман европейци се натискат по религиозната символика? Ние българите не сме особено религиознен народ. Или по скоро не сме затънали в монотеизма.значи забежките са пресилени, престорени. Да бъдеш като оксиденталците не означава религиозност. Така по скоро ще сме близо до агаряните. Западния свят е секулатен. Религиозната сомволика и наратив са част от културата. Традиция. Обръщането към тях е уважение към традицията а не императив на вярата. В този смисъл сме като жабата вдигнала крак за подкова понеже видяла вола… Косервативните жаби се опитват да скалъпят поведение че и идеология досущ като руснаците. В скоро време Православието ше означава руско, империалистическо. Нещо от което трябва са се пазим. Интересно. Българинът няма късмет с ортодоксалното християнство. То винагиме било около нас и някак си винаги сме го заобикаляли. През богомилството, през езическото, през бялото брадство… Другото безобразно е че обърканите интелектуални напъни, криещи се зад иранските наративи пречат на попвете и религията да заемат своето място в музея. А кортулисването им минава само през музея. Както го правят католиците. Папата живее в музей от където излизат pr събития. Красиви, убедителни, телевизионни. Нека да погебеме вярата защото излизането на мъртавците от трапа бие на вампирясване. А вампирите с бради ще плашат обществото години напред. Етиката не е свързана с вярата. Религиозната символика ни е чужда. Не ви разбираме…

  2. Красиво. Благодаря ви г-н Енев за споделената история.

    До Watmark: Простете за забелешката, но когато говорите че българите били такива или онакива, или че Православието е токова или онакова, моля ви не говорете от името на целокупния или за целокупния български народ. Ако смятяте наистина че Православието ви е заобиколило, можете вие да го потърсите, то не е далече все още може да се догони.

  3. Прав си брате Стояне!
    „Нашата самота не се дължи само на това, че другите са лоши, а на това, че ние сами не искаме да станем ближни за другите.“

    Честно да кажа уважаемият/-ата WATMARK ме плаши повече, отколкото „вампирите с бради“. Май той съвсем е вампирясал!

    Да възкръсне Бог и да се разпръснат враговете му! Амин. Амин. Амин.