„Този, който се смее там
Просто още не е научил
Ужасната новина.“
Коя е „ужасната новина“, както отбелязва преводачът на излезлия наскоро сборник „Към потомците“ Константив Илиев, не е съвсем ясно. Времето, в което живее и твори роденият в Германия Бертолт Брехт, изобилства от ужаси. Пътувайки в Европа, Русия и Америка, драматургът и поет вижда немалко поводи за разочарование от човешката природа. И все пак на този кошмарен фон той ще напише пиеси – едновременно вдъхновени, весели, трагични, носещи човеколюбие и истина.
В „Към потомците“ са побрани четири пиеси на Брехт, някои от които са отпечатани за първи път на български, при това в отличния превод на драматурга Константин Илиев. Това са „Кавказкият тебеширен кръг“ (1944), „Господин Пунтила и неговият слуга Мати“ (1940), „Добрият човек от Сечуан“ (1939–1942) и едноактовата „Сватбата на дребния буржоа“ (1919). Това е втора книга с преводи на Илиев след „Кукли сме ние“ на Георг Бюхнер, която също излезе през декември 2018 г., по случай Панаира на книгата.
„Кавказкият тебеширен кръг“, поставяна последно у нас от Маргарита Младенова, е една от най-популярните и обичани пиеси на Брехт. Писана по време на престоя му в Америка през 1944 г., тя е добре илюстрира концепцията за епически театър, въведена от Брехт. Ядрото на историята, базирана на китайска пиеса от XIV век, напомня на тази от Библията, в която мъдрият цар Соломон разбира коя е истинската майка на детето, положено пред престола му. Брехт обаче създава сложна и заобиколна структура, включвайки и похвата „история в историята“, за да създаде мащаб и постепенно потапяне в света на героите. Още повече, че добавяйки рамката, в която се разказва за група спорещи за земя селяни от Грузия към края на войната, пиесата се обогатява със социален коментар за неравнопоставените отношения между работниците и техните господари.
Обвиняван в марксизъм в Америка и във фашизъм у нас в един период, Брехт минава по ръба на острието и като по чудо се разминава с всички големи престъпления на XX век. Затова е и толкова трудно творбите му да бъдат категорично определени като политически. В тях, както личи и от четирите пиеси, побрани в „Към потомците“, преди всичко се защитава малкият човек, онзи, който няма глас, но въпреки това е запазил добрината и съчувствието. Ако това е марксизъм, то Брехт едва ли би имал против да бъде обвинен в този грях.
Това е посланието и в „Добрият човек от Сечуан“ – отново с китайски корен, пиесата, носеща първоначално името „Любовта като стока“, разказва за млада проститутка, която се опитва да бъде добра според повелите на боговете, които минават през града в търсене на неподправен и автентично добър човек. В своя труден път тя се убеждава, че е невъзможно да продължи, тъй като хората около нея започват или да страдат, или да я обвиняват за това, че не помага повече. В един момент момичето измисля втора самоличност – на суров братовчед, дошъл от чужбина, който за разлика от нея взима прагматично решения и вместо с милост, си служи с правосъдие.
Чрез драматизация Брехт успява да илюстрира как моралът не може да съществува разделен от икономическите обстоятелства, в които човек съществува. Поставени едно до друго, двете разклонения на личността – момичето и нейният братовчед, напомнят на социалистическия и капиталистическия начин на управление. Всеки с неговите ползи и вреди, извиквани в нужното време с постоянни преобличания на костюма.
„Господин Пунтила и неговият слуга Мати“ (1940–1948) разказва за богатия земевладелец Пунтила, който обикаля и търси пиене, докато се забърква във всевъзможни случки, като дори обещава годеж на три случайни жени. Неговият слуга Мати, от друга страна, е разсъдлив и лаконичен, а пиесата става още по-динамична, когато в уравнението се добавя и любовната история между Мати и дъщерята на Пунтила. За тази комедия Брехт отново използва мотива за раздвоения герой, като този път Пунтила е този, който в един момент е строг и жесток, а в следващата сцена (когато е намерил алкохол) става мек и топъл към околните.
Едноактовата пиеса „Сватбата на дребния буржоа“ (1919), в която се споменава постановката „Ваал“ на някакъв си там драматург, който искал да подбива семейните ценности, е най-ранното Брехтово произведение в сборника. Очевидна (още от заглавието) критика на буржоазното общество, тя описва една вечеря между наскоро сродилите се чрез сватба две семейства. Отново забавна, пиесата включва колоритни образи като бащата, който намира непрестанно непоисканите си истории, и синът, който е направил сам мебелите в къщата, като до края нито един стол не остава здрав. Накрая обаче, въпреки срама и омразата, буржоазният човек намира утеха в брачното ложе – топла утеха и решение за всички проблеми.
Често са водени спорове по въпроса за политиката изкуството, може ли творецът да проповядва, без да нарани художествените качества на произведението си, и има ли изобщо отговорност той да води обществото към едно по-добро място, към един общ морал. Според Брехт критиката не трябва да се отдалечава от удоволствието. Ето какво пише той в своя „Малък органон за театъра“:
Дори когато говорим за висши и низши видове удоволствия, изкуството стои пред нас с каменно лице, защото то иска да се движи и във висшето, и в низшето и желае да не му се пречи, щом успява с това да доставя удоволствие на хората. Затова пък съществуват слаби (прости) и силни (сложни) удоволствия, които театърът доставя. Последните, с които имаме работа в голямата драматургия, постигат своята градация, както това става при половия акт в любовта; те са по-разнообразни, по-богати на внушения, по-противоречиви и с повече последици.
Промяната не е редно да се съдържа в някаква банална проповед, тя трябва да е осъзната и приета/отхвърлена от зрителя след осмисляне, за което помага „отчуждаването“ на актьорите от материала. За това помага и четенето на пиесите, за което са положили труд Константин Илиев и издателство „Жанет-45“. Както посочва и самият преводач в предговора – не би трябвало да са необходими други причини за това да се чете Брехт, освен тази, че е най-големият немски писател на XX век.
