0
409

Четката на бъдещето?

LikaYanko4
Детайл от картина на Лика Янко

С това есе Чая Колева, която е завършила миналата година Националната гимназия за древни езици и култури „Константин Кирил Философ” в София, печели стипендия в националния конкурс на „1000 стипендии”.

В рубриката „Красив ум” публикуваме есета на ученици, отличени в националния конкурс „1000 стипендии” на Фондация Комунитас. В конкурса кандидатите представят под формата на есе знанията и разсъжденията си по предмета, в който се чувстват най-уверени.

Повече за проекта „1000 стипендии” прочетете тук.

Чая Колева – печели конкурса на „1000 стипендии” в продължение на 5 години: получава основна, специална и изключителна стипендия. Ето какво казва за себе си: „Завършила съм НГДЕК през 2014 г. и в момента се намирам в Дижон, Франция, където се обучавам в сферата на политическите науки в Института по политически науки Париж (Sciences Po Paris). Също така съдействам в рамките на International Initiative Foundation за организирането на проекти по европейската програма „Erasmus+”.  Интересите ми са в сферата на международните отношения, социологията, езикознанието и латиноамериканската поезия.”

 

Четката на бъдещето?

 

Бъдещето… Някак след една определена възраст тази думичка звучи страшно, крие опасността от неизвестното и те кара да мислиш по-настойчиво и по-задълбочено за онова утре след (не чак толкова) многото утре-та. А когато настъпи крехката осъзнатост на интелектуалното съзряване, мисълта за бъдното с особена наситеност върлува из менталното ни пространство. Какво ще бъде след това? Как ще бъде след училище? И всъщност – как се виждам аз в бъдещето?

За мен лично бъдещето винаги се е свързвало с белия цвят – дали повлияна от Яворовото стихотворение „Ще бъдеш в бяло”, или пък вдъхновена от неизброимите възможности, които идващите дни предлагат. И мисля, че белият цвят действително принадлежи на бъдещето, защото бялото не е цвят, а липса на цвят, то е в очакване да му придадеш индивидуалност в гамата, която ти се струва удачна. Като бъдещето. Ние обикновено му лепим епитети – „светло”, „тъмно”, „неясно”, а понякога просто казваме „някога в бъдещето”. От една страна, то очарова със своята неизвестност, с риска от непознатото, от незнанието как ще продължи жизненият ти път тогава, как ще изглеждаш тогава, как ще мислиш тогава? Всеки обича непознатото, то придава особен адреналин на минутите, оцветява с особена краска монотонната случваемост на всекидневието. От друга страна обаче, това, което не знаеш, те изпълва и със страх, кара те да мислиш непрестанно за него и някак несъзнателно го рисуваш с тъмните бои на опасението. И тук, раздвоен между любопитството и страха, между магиката на новото и плахостта от неизвестното, като спасение прозвучава афоризмът на Айнщайн, добил светкавична популярност и известен всекиму в днешно време: „Никога не мисля за бъдещето – то идва достатъчно бързо.”

Това наистина е максима, която звучи изключително актуално днес. И не, далеч не само сред младите. Напротив. Времената са такива, че от всяка точка на битието някой се появява и ти повелява да уловиш мига. Ежеминутно пред очите ти попадат плакати, които прокламират живота тук и сега, реклами, които те замислят върху същността на живота, която, както цитират те, не се крие в броя вдишвания, а в миговете, които спират дъха ти. Редовно се намира някой, който да напише някъде из тялото си Carpe diem – сякаш да не забрави случайно, че истинската стойност в живота е мимолетна и е само за един миг, затова трябва непрестанно да се учиш да улавяш този съкровен миг (разбира се, изпускайки всички останали несъкровени покрай себе си). Изобщо как би могъл да забравиш, когато такава е днешната философия. Когато не малко учени хора те насърчават да оставиш миналото си зад гърба си и да не се връщаш към него, да не мислиш за бъдещето, защото то е твърде далече и не бива да се тормозиш отсега, те оставят пред теб една-единствена възможност: ДНЕС. И се аргументират – вчера е вече минало, а утре е чак утре. ДНЕС е единственото възможно време, когато можеш да живееш и повече – днес е единственото време, което съществува. Не е ли това най-безметежната философия? Не е ли това всъщност най-примитивната форма на живот? Не е ли това ноторно известно тук и сега едно мъгляво някъде и някога? Е. И дълбоко в себе си всеки знае, че е. Че това пилеене на дните в дейности, които спират дъха, или в действия, продиктувани от мисълта и желанието в конкретния миг, ни плъзгат по повърхността на живота и се увличаме по инерцията, която твърде бързо отвежда до някой стълб на бъдещето, в който се блъскаме. Но не това е най-страшното. Истинската опасност се крие в пропастта, която сме оставили без мост. Нашето настояще не лежи на основите на миналото и бъдещето и със сигурност не е мост между двете (или поне не така го мислим). Същинският ужас идва от изчезването на есхатологичната разтревоженост, от потъпкването на историята и спрягането й в граматичните форми на отдавна минало свършено време. Страхът от смъртта, неочаквана и непозната, е философска тема за много мислители – Епикур, Хайдегер, Сартр, Киркегор, Ерих Фром. Възможността да не оставиш нищо след себе си и името ти просто да се изтрие от ветровете на времето и вечността е плашеща алтернатива за онези умове, които мислят за бъдещето като за носител на онази неизвестност, която всъщност ги окриля да творят и да се самоусъвършенстват, мислейки за това, което ще бъде, с натрапчива постоянност и доловима печал.

Когато Мефистофел предлага на Фауст целия свят с всички негови стойности, ценности и благини, от него иска само едно – в сюблимния миг на опиянение да изрече думите: „О, миг поспри, тъй хубав си!” и тогава душата му ще бъде изцяло отдадена на Мефистофел. Точно както и ние понякога си пожелаваме дадена красива случка да продължи по-дълго или даден момент да се повтаря до безкрай. Не бива да се стремим да спираме времето и да концентрираме вниманието си върху неговия бърз и неуловим ход. Ако се опитваме да държим юздите на вълшебните дни и ако с нестихваща амбиция се стараем да хващаме мига, ние ще загубим това вълшебство и тази приказност, която всъщност искаме да затворим в стъклено бурканче.

Затова трябва да се научим на друго – да открием mediocritas aurea (златната среда) и в това отношение. Докато улавяме с ръцете си крехките криле на пеперудите от изтичащото време, да си изберем основните краски, с които ще рисуваме по платното на бъдещето. Важно е да се научим да държим четката на бъдещето и да знаем къде да я използваме. Да положим основите сега, когато все още бъдещето е бяло и дори светло. Настоящето никога няма да ни избяга, миговете, които жадуваме да уловим и тази жажда така прегаря сетивата ни, все ще се въртят около очите ни и ще ни подканят да ги последваме. И ние ще ги следваме — защото така е редно и защото това е шоколадът на живота. И протегнали ръце към химерното измерение на повтарящите се вълшебства, ние ще вървим напред, където ще ни очаква ТО. Бъдното. Това, което ще е. Голямото бяло платно пред светлите ни поетични вселени. Четката е в нас. Трябва само да сме избрали основните тонове и евентуално концепцията. Но при всички положения – трябва да има цвят, за да добие платното своя неповторим облик. В крайна сметка нали към повече цветова наситеност отвежда улавянето на мига? Нали световете ни преливат от цветове и творчески плам, който именно върху това платно трябва да разпрострем? И то сега, сега е бъдещето.

Четката на бъдещето… С нея следва да се преобърне светът. Тя е лостът и опорната точка на Галилей!