0
379

„Чичовци” в комикса на новия ден

1
„Чичовци 2014”, фотографии Николина Костова-Богданова

Премиера в Родопския драматичен театър – представлението „Чичовци 2014” отекна с няколко забравени изречения от Вазовото творчество. Интервю с режисьора Петър Тодоров.  

Има театри, които излъчват особен магнетизъм и усещане за история. Не точно като театър институция, а като средище за разказване на легенди. Легенди, свързани с нашето народно съзнание, с нашата принадлежност и чувството ни за цялост. Има места, на които нещата не просто се случват с репертоарна политика, държавен бюджет и известни актьори. Убедена съм, че и тук суетата на артиста преживява своето лично време, но то е време между родопската въздишка и амбицията за живот. Родопският драматичен театър отчита по-бърз ритъм на дишане през последните няколко месеца. Директорът Крум Филипов като че ли се опита да върне енергията на трупата – с нови актьори, различни режисьори, малко противоречия в репертоара, но и много стремглавост в действията. Един от примерите за запазването на българската легенда е последната премиера на театъра –  представлението „Чичовци 2014” отекна с няколко забравени изречения от Вазовото творчество. Направи го режисьорът, който можеше да ни изненада – Петър Тодоров. През неговите интерпретация и виждане, познати с експерименталността и чистата емоционалност на театралния език, героите оживяват, за да произнесат едновременно с насмешка и почитание думите от отминалото време. В спектакъла това време се припокрива абсолютно със сегашното – в дребнавостите, сплетните, занимаването с чуждите работи, живеенето за себе си и без мисъл за общото. Хубавото при Петър Тодоров е близката до Вазовото усещане идея за представяне на образите – да не осъжда тези герои, да не ги ограничава в повърхностна типажност, да не ги обезличава в елементарни гротескови „одежди”. В основата на театралния разказ са заложени обратната страна на нещата, възможният поглед отвъд критикуването и безизходните категоризации.

4
„Чичовци 2014”

Сцената е откровен източник на символика без мащабни претенции – повечето ситуации се разиграват около колажирана екотоалетна, а колажите са на всичко, което ни заобикаля – пошлост, безвкусица, постна реклама, манипулация и сладникавост. Тази директна препратка към улиците от нашия живот не звучи вулгарно, нито буквално, тя е статичен център, мегданът на новото време, на който героите се срещат, карат се, крият се, смеят се, говорят си за времето, говорят си за себе си, и … да, опитват се да говорят за свободата. А тя, свободата, е представена без излишни викове и демонстрации, въпреки репликите на младия Пламен Славов „Да живее България!”, които предизвикват мълчание към финала. Дори прозвучават по-скоро като опит и намерение, отколкото като банален патос. Второто лице на сцената е също източник на метафори за свободата и това, което ни заобикаля, но е и скрит позитивен знак за промяна, за фантазиране на негативното в положителна посока – цялата чига е накачена с торбички. Това е чергата на българския дух – чергата е архив на доброто, забравеното, тя носи всички цветове на живота, който би бил по-добър, ако мислихме за бъдещето „заедно”, а не „по отделно”, а торбичките създават илюзорно поле на забравата. Те образуват ярко море от нюанси и се преливат един в друг – и ние така се преливаме и заприличваме на едно забъркано от различни бои блато. В театралната версия на режисьора тази идея за общото е изразена закачливо, почти абсурдно, но и с внимателна чувствителност. От нас към другите – без прекалена илюстративност, в опита да се посмеем на собствените си недостатъци, но и да ги надскочим. Защото, както казва режисьорът, „манталитетът ни не е толкова лош”. По-плашещо е нежеланието ни да участваме заедно в неговата промяна.

 

Режисьорът Петър Тодоров:

Първо дай, после искай

 

Как точно сега се роди любопитството ти към текста на Иван Вазов и решението да създадеш театрален спектакъл по него ?

Появи се по покана на директора на Родопския драматичен театър Крум Филипов. Той ми се обади въодушевен, след като гледа представлението „Сливи за смет”, и каза: „Знаеш ли, според мен по този начин трябва да изглеждат героите от „Чичовци” на Вазов! Искаш ли да направиш „Чичовци”?”. Не му отговорих веднага. Нещо в мен се пробуди, тъй като много обичам Вазов. Навремето исках да поставя „Под игото”, но се отказах. И интуитивно разбрах, че точно „Чичовци” биха звучали много подходящо днес. Веднага прочетох повестта и открих много неща, които не са мръднали за тези 130 години, откакто Вазов е създал текста. А той е написан на един много хубав език, отколешен български език. В него се лее почти архаична реч, но самите ситуации, взаимоотношенията между героите са актуални и аз веднага ги пренесох в настоящето. Има нещо в нашия манталитет, което Вазов умело е успял да извлече, черти на българския характер, които не са се променили, застинали са във времето. Те са ни в гените, за добро или лошо. Въпреки че сме една шепа хора, ние, българите, се занимаваме с дребните неща, не с големите. Мисля, че много бързо можем да подобрим битието си, ако се вгледаме в групата. Всеки си има собствено мнение и никой не работи за благото на другия. Това явно е някаква българска константа. Това, което много харесвам във Вазов, то присъства и при Радичков – начинът, по който описва героите си: не ги осъжда, критикува ги с особена любов и разбиране. Това е много близко като светоусещане до моето. И специално в „Чичовци” е изведено ярко – писателят се опитва чрез смях да пречисти нацията.

bulgaria
„Чичовци 2014”

В българската литература има такава тенденция да се изведе тъжното през смеха. Това проличава и в твоята интерпретация. С какво е важен за теб абсурдът в този спектакъл?

За мен иронията и самоиронията се коренят в чувството за самосъхранение, в инстинкта за оцеляване на българина. Вълчо Камарашев, чийто глас е в ролята на разказвача, ми сподели веднъж нещо. В едно старо издание на „Чичовци” предговорът е на литературния и театрален критик Владимир Василев. Там той пише, че след като прочел текста на Вазов, разбрал защо българинът е оцелял през тези пет века робство. Българинът винаги си носи в торбичката две шапки – един фес и един калпак. Когато види да наближава турчин, си слага феса, а като отмине – го сваля. Може би това е причината да се съхрани – способността му да се приспособява. Разбира се, в нашия спектакъл има моменти на абсурд, но ние в екипа предпочитаме да си го наричаме съвременен комикс, по идея на сценографката Николина Костова-Богданова.

Защо го наричате така?

Нашите герои са развити около една тяхна характерна черта. Комиксът е кратък, точен, ясен и стилизиран. По този начин и аз извлякох персонажите в спектакъла, успях да „селектирам” няколко герои и да ги организирам в серия от театрални ситуации. А самата история я подреждах 2-3 месеца. Беше доста сложно да изведа театрална драматургия от Вазовия текст. Той е страшно богат, има толкова много герои и ситуации, че можеш да се изгубиш в тях. Влюбих се в езика, който описва героите, разкошен език. Това е и причината да вкарам и разказвача (гласа на Вълчо Камарашев ) в представлението – идеята да се запази връзката с автора, този важен поглед отгоре.

Поглед чрез външния смях през вътрешната тъга.

Да, вярвам, че театърът хвърля чувства, не толкова тези. За мен той е по-скоро ирационален, отколкото рационален акт. Не искам да обобщавам, защото има много видове театър, но желанието ми в този спектакъл бе да хвърля една голяма емоционална бомба в залата. Зрителят се смее много, забавлява се на различните сцени, но в един момент се стига до хващане за гърлото – на финала усещаш, че всичко това се отнася може би и до самия теб. Тогава оставяме Мунчо, единия от героите, сам. Появява се ангелът, който като че ли го е пазил през цялото време, и му дава знамето. Ние не можем да разберем това реално ли е, във фантазията му ли се случва. Оставяме публиката да си задава въпроси и в този момент смехът се е превърнал в нещо друго.

Мунчо е безмълвен наблюдател. Той като че ли е носител на оценката, на скритата, но преживяна чувствителност. Как го реши като театрален образ?

Мунчо е реален герой от текста, той присъства и в „Под игото”. В началото него го нямаше като образ в драматургията, но няколко дни преди репетиции се събудих и реших, че в представлението трябва да има един безмълвен образ, който да е като коректив. Той не участва пряко в действието между другите, а е като дете с чист и наивен поглед, преминава през всички ситуации, но само ги преживява вътрешно. Той се вълнува от събитията, които се случват, но без да се натрапва. Това е може би най-трудната роля, защото актьорът трупа, събира, оценява нещата вътрешно, но не ги реализира външно. Има няколко момента, в които той реагира, но то е без слово и това ми се струва доста сложно като задача.

В спектакъла си подредил един колаж от текстове. Освен „Чичовци” в него присъстват и поемата „Отечество любезно”, част от завета на Иван Рилски към българския народ, една родопска притча и „Утро в Банки”. Как комбинира тези текстове?

Когато започнах работа по „Чичовци” и селектирането на отделните части и ситуации, усещах, че ще имам нужда от опорни точки и извън текста. Веднага се сетих за „Отчество любезно”. Абсолютно го обвързах с това, което искам да извлека от „Чичовци”, и го оставих за финала. А за начало имах нужда от един текст, който да се чете с обратен знак, и затова избрах „Утро в Банки”, един от пътеписите на Вазов, в който той описва едно прекрасно българско утро. Родопската притча също носи онзи дух, от който имах нужда. Нея я изговаря героинята на Веселина Бабаджанкова. Тя не е професионална актриса, а е позната като легендата на родопския хумор, знае много истории, съхраняващи българския дух. Разказва ги на диалект, звучат чудесно. Любовта и болката в нашата реалност са се слели. Аз работя основно с тези две чувства. Понякога те са с различен знак, по-смешно, по-експериментално, но винаги присъстват.

Затова и заветът на Иван Рилски звучи така събуждащо – в него има и болка, и любов.

Да, това е другият много важен текст, който светецът е оставил на българина през XIII век. Когато го прочетох, разбрах отново колко съвременно, колко адекватно звучи. Исках на някои места внушенията да се чуят директно. Това са жалоните, които исках да поставя вътре в структурата, за да върви публиката между тях и да не се оставя да я завлече само смешното. Тя се забавлява в спектакъла, но от време на време прозвънява едно звънче, което да напомня.

А музиката в спектакъла звучи като антропологичен запис….

С Петя Диманова (музикално оформление) решихме, че най-добрата среда за това представление би трябвало да е балканската музика, не само българската. Българският народ не е чист народ, той е смесица от много етноси, които са минавали през Балканския полуостров. Затова преценихме, че не трябва да бягаме от този балкански манталитет. Той обикновено е възприеман с негативен знак, но ако говорим за качествена балканска музика, тя носи онзи ритъм, от който няма как да не ти трепне, да не ти заври кръвта. Какъвто и интелектуалец да си.

3
„Чичовци 2014”

Диалогът, който се случва между различните поколения актьори в този процес, е много любопитен. Разкажи за него.

Наистина, така е. Те идват от различни школи – по-опитни актьори, работили с Юлия Огнянова и със спомен за игровия театър, такива от ТР „Сфумато”, съвсем млади. Беше сериозно предизвикателство. Още на третия ден ги качих на сцената и ги пуснах да разиграват ситуации. Позволих им да осъществят героите си максимално близко до себе си, като, разбира се, им давах задачи. Те като че ли бяха грабнати от драматургията, от историята. Запалиха се и мисля, че не сме имали сериозни проблеми. Водихме много разговори за стила на игра, за отношението им към героите. Всички стоят по свой индивидуален начин в спектакъла и точно това го обогатява, изразява неговите различни гледни точки.

Какво според теб е противоречието на днешния ден?

Ние, българите, искаме, без да сме готови първо да дадем. Това поражда много конфликти на всички нива, включително и в театъра. Претенциите ни за по-добър живот не се съизмерват реално с недостатъчните и не дотам качествените усилия, които всички ние полагаме във всекидневието си, за да постигнем една или друга цел. Занимаваме се с дребнави егоистични цели, вместо с важните за цялото общество неща. Имам чувството, че българите сме нещастни поради факта, че не можем да приемем постулата „Първо дай, после искай”. Ние много искаме, но дали даваме достатъчно от себе си?

А противоречието в българския театър?

Българският театър е огледало на обществото ни – недоволен, мрънкащ, без ясни цели, без идеали, без всеотдайност и без достатъчно висок професионализъм. Мизерията в бита е прераснала в мизерия на духа. Артистът се е превърнал в невзрачен чиновник, вместо да бъде духовен водач на нацията си с идеите, които споделя от сцената. На българския театър му липсва смелост, за да изиска и заеме достойно място в обществения живот. Липсва му смелост да си извоюва повече субсидиране от държавния бюджет поради резидентността на артистите и липсата на фигури – водачи. Друго основно противоречие е наливането на държавни пари в продукция, без да се мисли за създаването на механизми за разпространението на тази продукция, така че възможно най-много хора да се облагодетелстват чрез достъп до нея. Също така и независимата сцена – тя е абсолютно неглижирана за сметка на държавните театри и е третирана като недоносено изтърсаче, което е само в тежест на родителите. Мечтая за деня, в който независимите продуцентски къщи ще са равнопоставени с държавните и общинските театри и ще имат същия достъп до държавни и общински субсидии.