Начало Идеи Гледна точка Чия е Руската църква и църква ли е днес?
Гледна точка

Чия е Руската църква и църква ли е днес?

4776

Понеже експулсирането от България на трима руски хибридчици, служители на РПЦ и последвалата нагла „наказателна акция“ на руската посланичка Митрофанова, заключила храма на бул. „Цар Освободител“ не отшумява вече повече от седмица, ще си позволя отново да занимая читателите с „казуса“ и да се опитам да дам, според силите си, някои разяснения по него.

Предварително ще обърна внимание на две неща: по-общо и по-лично. Първо ще отбележа какъв невероятен бяс предизвика въпросният акт на българската държава във властовите среди на нацистка Русия. Гневно изказване на посланичката, изявление на самата говорителка на руското външно министерство Мария Захарова, десетки заканителни публикации в руската преса и в руските пропагандни сайтове. Дайте си сметка, че на такъв бяс не бяхме свидетели дори когато миналата година правителството на Кирил Петков експулсира от страната ни цели 70 руски дипломати. Не говори ли това, че напоследък Путиновата държава е започнала особено да залага за подривната си дейност в „неприятелските страни“ именно на своята църква, която под прикритието на най-новите ѝ „духовни“ идеологии и на расоносните им жреци, получи възможност да върши в тях по-успешно разложителната си дейност, отколкото по досегашните си обичайни „канали“.

Всъщност толкова много руски бизнесмени, журналисти, дипломати бяха поставени под санкциите на цивилизования свят, че шпионажът и подривничеството чрез тях стана твърде трудно за московския режим. В същото време недостатъчно забелязано за същия този цивилизован свят остана обаче стремителното завръщане на Руската православна църква към доболшевишкия ѝ великоимперски жречески етос, който Путин и приближените му старателно подгряваха през последните десетилетия. И ето: проникнати и възпитавани в този етос, новите свещенослужители на РПЦ станаха особено подходящи за възпрепятстваната по други канали подривна дейност на Москва извън пределите на „государството“. „Служебната“ биография на двама от експулсираните от България е брилянтен пример за онова, което казвам. Миналия път запознах читателите с житейския път на предстоятеля Васиан Змеев, но през изминалата седмица научих с какво от години се е занимавал другият изгонен „свещеник“, Евгений Павелчук. Всъщност почти веднага след като завършва образованието си в Минската семинария и бива назначен в Гродненската епархия на Беларус, той започва да създава т. нар. „паравоенни патриотични клубове“ – новите рожби на тясното сътрудничество на църквата с въоръжените сили. И сега внимание: в тези ПВПК активно се привличат юноши между 12 и 18 години, които – от свещеници и от военни – се възпитават в „религиозно-патриотичен дух“ (като ревностни „поборници“ на идеята за „Русский мир“), получават физическа и военна подготовка и наред с „православието“ три пъти седмично учат… „основи на ръкопашния бой“.[1] Преди да дойде в България следователно „отец“ Павелчук се е специализирал в рекрутиране и възпитаване на (това е точната дума) православни талибани. Ето на какъв „духовник“, както казват, „дръзнало да посегне нашето правителство“.

Второто, което искам да заявя предварително, е наистина лично. Макар че по-долу ще се опитам да обясня каноничното положение на т.нар. Руска църква в София и да развенчая лъжите и манипулациите от страна г-жа Митрофанова, последвали експулсирането на нейните хибридчици, аз въобще не храня почтителни чувства към днешната РПЦ. За мен – особено след началото на агресивната война на Путин в Украйна и сътрудничеството с неговия режим – РПЦ фактически е отпаднала не просто от Православието, а и от християнството изобщо. Ето защо няма да изпитам никаква „травма“, ако т.нар. Руска църква дори напълно изчезне от каноничната територия на нашата – на Българската православна църква.

И все пак – след тези предварителни думи: как стоят нещата със статута на Руската църква в София, за който толкова се говори? Основният интерес през изтеклата седмица бе съсредоточен върху въпроса чия собственост е сградата на бул. „Цар Освободител“ №3 – дали наистина е на руската държава (по правоприемство от руската империя) или не. Този въпрос, дайте си сметка, се задава, защото именно посланикът на руската държава, а не „българското правителство“ я заключи и я държи заключена и до днес.

Ще трябва да кажа определено, че чиято и да се окаже в края на краищата собствеността върху тази сграда (която се нарича „храм“, а не „църква“), в нея – в тази храмова сграда се помещава църквата, тоест поделението, общността на православното църковно изповедание. А тази общност – която повтарям – се нарича „църква“, без никакво съмнение принадлежи на БПЦ. Отворете страницата на Дирекцията по вероизповеданията към МС на Р. България и вие ще видите, че сред изредените църкви, манастири и т.н., които по закон принадлежат на юрисдикцията на БПЦ, се числи и църквата „Св. Николай, Мирликийски Чудотворец“ – църквата, намираща се на този адрес. И това, нека ви открия, няма как да не е така, защото в България чисто и просто няма регистрирано друго православно изповедание освен това под името „Българска православна църква“. С други думи, за да бъде църквата (повтарям църквата, а не сградата) правилно наричана „Руска църква“, в страната ни би трябвало – наред с изповеданието „БПЦ“ да бъде регистрирано и такова под името „РПЦ“. Това обаче е невъзможно, защото – нека се знае – то би влязло в крещящо противоречие с каноните именно на православното изповедание изобщо, които от най-дълбока древност не допускат на една канонична територия да съществува повече от една православна църква, оглавявана от един епископ. Още 8-и канон на Първия Вселенски събор от 325 г. завършва с изречението, че в един град не бива да има двама или повече епископи (респ. техни представители, наместници). Та именно по тази логика – и спазвайки реда в Православната църква изобщо – и българската държава не позволява регистрация у нас на друго изповедание, което съдържа в наименованието си определението „православна“ – отказа го навремето на т.нар. „алтернативен синод“, отказва го и до днес дори на т.нар. „Българската старостилна православна църква“ (която, доколкото съм осведомен, е регистрирана не като „църква“, а като НПО). Пак съобразно православните правила изобщо нито една построена с частни или публични, български, руски и каквито и да било средства църковна сграда не би могла въобще да бъде призната за приютяваща „църква“, ако след издигането ѝ не бъде предоставена на юрисдикцията на съответния епископ – на нашата територия на епископа на БПЦ.

Но следователно, ако някой – в случая г-жа Митрофанова – основавайки се на това, че е собственик на сградата, реши, че с това е собственик и на църквата в нея, той извършва посегателство именно върху реда в Православието (и българското, и руското и всяко изобщо). Заключването на храма „Св. Николай Мирликийски“ в София по нареждане на посланика на Русия у нас с други думи е нагъл акт на самоуправство не срещу българската държава (която Митрофанова смята, че може „да наказва“), а именно срещу… Българската православна църква, под чиято юрисдикция е общността в „нейната“ сграда и на чиито вярващи следователно тя възпрепятства достъпа в храма.

Че има ясна граница между правата над храмовата сграда (чиито и да се окажат те) и правата над църквата („прихода“) в нея и че правата над тази последната принадлежат и могат да принадлежат в нашия случай единствено на Софийския митрополит (и патриарх) на БПЦ, се потвърждава и от обстоятелството, че изключително само той има властта да назначава председателя на църковното настоятелство (тоест предстоятелстващия свещеник) и другите свещенослужители в нея. И трябва да кажа на неосведомените, че именно и само той ги е назначавал до ден днешен. Да, по традиция, но не по задължение, той назначава за предстоятел на тази т.нар. Руска църква клирик, предложен му и изпратен от Московския патриарх. Но той прави това, именно следвайки традицията (и договорката с руската църква), а не защото е задължен да назначава руснак. Собствено именно от това свое изключително право се възползва през миналата седмица патр. Неофит, назначавайки трима свещеници и един дякон (впрочем и преди това, с изключение на един, водещи се към тази църква), за да не се окаже права г-жа Митрофанова, че след експулсирането на шпионите нямало кой „физически“ да служи в нея.

С две думи: освен че Русия, именно Русия (в лицето на своя посланик у нас) посегна на БПЦ след наглото заключване на храма, в който се помещава нейната църква (приход), лъжа се оказа и твърдението на посланичката, че храмът е затворен, защото от църквата са експулсирани всички нейни свещеници. Към тази църква, видяхме го, и до този момент се водят двама свещеници – да, българи по етнос, но да се казва, че доколкото са българи, те не могат да служат там, би било същински израз на ереста на етнофилетизма.

Лъжа е, по-нататък, че – както каза в първоначалното си изявление Митрофанова – българската държава (респ. правителството ѝ, органите ѝ за сигурност) била посегнала „на Църква-та“. Това щеше да е истина, ако „държавата“ (правителството) бе експулсирало руснаците, защото са църковни християни – примерно защото изповядват Светата Троица, Никео-Константинополския Символ на вярата и др. конститутивни елементи на Църквата въобще. Държавата ги експулсира, знаем, не за църковната им вяра, а за подривните им действия срещу нея. На Църква-та обаче посегна руската посланичка, възпрепятствайки достъпа на църковните членове в храма (който видиш ли бил нейна собственост).

Лъжа е също, че с акта на експулсирането държавата ни се опитала „да разруши братските връзки между БПЦ и РПЦ“. Това щеше да е вярно, ако тя би ги експулсирала именно защото са руски свещенослужители. Само че тя ги изгони, защото вместо да свещенослужат, те са извършвали хибридно-противодържавна дейност. На връзките между двете църкви посегна обаче пак Митрофанова, възпрепятствайки достъпа до храма, в който би следвало (и биха могли) да се черкуват принадлежащи към БПЦ вярващи и от двата етноса.

И последно: нека го кажа честно. След 2011–2012 г., когато от тогавашния предстоятел на т.нар. Руска църква игумен Филип Василцев бе направено всичко възможно, за да бъдат прогонени българските (и последвалите ги руски) енориаши, въпросната църква остана почти без своя общност. Останаха десетина „тьоти“, една група български путинисти и посещаващи я два-три пъти в годината „леви“ политици от типа на Румен Петков. Ето защо вместо трябващите да протестират „пострадали“ от експулсирането на шпионите в расо, миналата неделя бяха мобилизирани отново… „шпицкомандите“ на „Възраждане“, предвождани от прословутия фалшив иподякон, прочул се с хвърлянето на боя по Дома на Европа и „анатемите“ по кортежа на Вл. Зеленски, а също някой си, самонаричащ се „пътуващ поп Петър“. За двамата не е известно дали въобще принадлежат към клира на БПЦ. Ето защо и „протестът“ им там (а не пред посолството на Русия, което и до днес държи храма заключен) се превърна в отвратителен цирк, от който се възмутиха дори по-образованите ни русофили. Мисля обаче, че те има какво още да видят.

[1] https://informnapalm.org/bg/spetsialno-razsledvane-aktivna-podgotovka-na-pravoslaven-taliban-v-belarus/
https://inforesist.org/smi-v-belarusi-gotovyat-boevikov-russkogo-mira/

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.

Свързани статии

Още от автора