0
1031

Човекът в словото

„Писмо в небето“, Владимир Левчев, издателство „Жанет-45“, 2020 г.

Иван Димов, Акварел, 2019 г.

Нова стихосбирка на Владимир Левчев. Заглавието може да подскаже на читателя накъде ще го води поетът. То е и своеобразна обединяваща метафора за важните в книгата теми и въпроси. За писането, за словото, за вярата, за онова, на което можем да се уповаваме.

В много от стихотворенията не просто се изповядва разбирането за значимостта на писаното слово – „Дните отминават – /но всичко си остава/където е писано“. „Всичко става в стаите на буквите: /Тук се зачеват/всички наши светове.“ Словото се мисли и в неговия изначален, най-висш смисъл. Като проява на божественото. В книгата си Левчев се връща към старобългарската християнска традиция, за да го възвеличи – „Азбучна молитва“ не просто препраща към текста на Константин Преславски, нещо повече – това е днешната молитва на поета, но и на вярващия, тя е и надежда за спасение в един днешен свят.

Много важно ми се струва това поетическо утвърждаване на писането, на идеята, че съществуването човешко е възможно в думите – „изричане и сътворяване“. Читателят обаче съвсем не бива да мисли, че поетът не изпитва дълбока тревога от подозрението, че написаното „може да се стопи напролет“. Че „книгата е вече на изчезване. /Измества я екранът на компютъра.“. И въпреки това в цялата стихосбирка доминират поетическата почит към думите, вярата в тяхната мощ, в красотата им и в смисъла. И още…  човекът може да бъде книга, а тя може да изкаже всяка свързаност – „Събуждам се като  отворена книга/ с небе в очите“.

„Писмо в небето“ е и стихосбирка, в която се изписва човешката самота. В нея има някаква тиха носталгия, спомените са важни за човека тук („Бил съм там“). Както важно е и движението на времето. „Все по-бързо минават годините.“ Но това движение може и да ни върне назад – към детското, към надеждата, че можеш да „полетиш отново“.

Въпреки че след прочита на книгата на Владимир Левчев оставаш с усещането за цялост на мотивите, темите, всъщност в нея има особени стихотворения – бягства, бих ги нарекла, и като чувствителност, и като жанр, и като ритмическа организация. Това са своеобразни импресии, с наситена образност, които повече внушават, отколкото да ни говорят. Но те са силни именно с привидната простота на интериора или екстериора, които са облъхнати от дълбочината на поетическото преживяване.

В „Писмо в небето“ има и стихове, пронизани от тревога. В тях днешният ни свят не е бленуваният, съвсем не, той е тревожен, понякога лишен от смисъл, забравящ толкова много от миналото, „стените“ и „мостовете“, градени през вековете, изграждащ нови, но с дефицит на човешкото.

Тази нова книга на Владимир Левчев лично за мен е някак по-притихнала. Като смисъл и като глас. Не примирена, съвсем не. Но с една успокоена мъдрост, с разбиране за всекидневния ни трагизъм, в който всички по един или друг начин сме заедно. А близостта и отношението към традицията – най-разпознаваема, защото е заявена – с Далчев, са още едно от достойнствата на стихосбирката.

Финалът – „Картичка от морето“, освен своеобразна смислова поанта, демонстрира в пълна мяра поета Владимир Левчев. Поет, който, както пише Иван Теофилов, е „между най-утвърдените и отстояващи представители на поколението от 80-те“.

Ноември

Гледам още живите въглени
и гадая
кой ще припламне,
на кого ще причернее.
Цепеницата в огнището
се разпуква и пуши
като лъскав труп.
Пожълтява и се сгърчва
споменът за пламенната роза.
Тихо шепне
есенният дъжд:
„С тихия есенен дъжд
колко надежди изтляха…“

Катя Атанасова е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирала е „Културни и литературни изследвания“ в НБУ. Работила е като преподавател по литература, литературен наблюдател на в-к „Капител“, после редактор в „Капитал Лайт“. Била е творчески директор на две рекламни агенции, главен редактор на списанията EGO и Bulgaria Air. Има издаден един сборник с разкази – „Неспокойни истории“, С., 2006, „Обсидиан“. Автор е на пиесата „Да изядеш ябълката“. Нейният разказ „Страх от глезени“ (Fear of Ankles), в превод на Богдан Русев, бе селектиран за годишната антология Best European Fiction на американското издателство Dalkey Archive Press, която излезе в началото на 2014 г. Води спецкурсове в СУ и НБУ.
Предишна статияЕрата на изкуствения интелект
Следваща статияДежурство в неделя