Не можем да не се съгласим, че човекът е единственото същество, чието битие му е дадено като грижа.
Грижа е собственото ми битие – ако се замислим – тъкмо защото то ми е дадено неразделно като: моето-съществуване-на-което-предстои-да-не-съществува. Помислете, че действително това е така. Животното е напълно потопено в това битие, напълно погълнато от живота, който живее. Животното няма и не може да има прозрение за битието, независимо от собствения си контакт с него. Неговият живот е, тъй да се каже, само неговият живот, и никак не неговият край.
Но ако животното е изцяло потопено в своето съществуване; ако за него просто не съществува алтернативата на съществуването му, то значи животното живее съвършено, онтологически без-грижно. Неговото живеене е единственото, което му е открито; друго освен съществуването животното няма и не подозира. Поради това обаче животното не може да бъде пристрастено към живота си. В неговия живот може да има значимо и незначимо, но самият му живот, в който нещата са значими или незначими, не може да е за него значим, не може да е за него безпокойство и грижа. За животното дори болката, страданието, агонията не са същевременно гласът на небитието, не са страховито актуализиращата се възможност „да ме няма”; не са полъхът на откритата за мен смърт. Животното се бори с болката като с противник, срещнат по пътя му, като с противник от този свят. То се съпротивлява на болката, но у него тази съпротива не е борба за битието, а само борба на битието – на неговото собствено битие – с болката. Човекът, комуто е открита алтернативата на битието му, съзира в болката освен просто болката, още и дълбоката атака срещу битието му. Човешката болка не е просто болка – нещо-което-ме–боли, но и нещо, което унищожава мен, който ме боли. Защото у мен болката сочи, не просто себе си самата, но и актуализацията на тази страшна, иманентна на мен възможност.
И животното може да умре от болката, но докато го боли, нему е дадена само болката – не и възможността, която болката актуализира. Именно тази възможност обаче, е иманентно дадена на човека заедно с болката и дори – в болката, като нейния апофатичен „вектор”. Затова у човека тя е и-болка-и-откровение – откровение на неговата страшна алтернатива. В човека болката е с неизмеримо по-голяма дълбочина, докато в животното тя е затрогващо сляпа, сърцераздирателно наивна.
Трябва да се съгласим, че аз съм си даден като такъв, аз си се имам като такъв – не просто като нещо, което „съществува” (както животното – онтологически безгрижно, без-умно погълнат от своя живот), а като нещо, което съществува-и-което-няма-да-съществува. Аз съм си даден като онова-което-съществува-и-на-което-предстои-да-не-съществува. И поради тази причина моето битие, като такова, ми е фундаментална грижа. Преди да се грижа за нещата в това битие, преди да се загрижа за нещата от този живот, аз вече съм у-грижен от собственото си битие. Освен грижи в него, аз имам самото него като грижа, имам грижата зашифрована в себе си, „впечатана” в себе си. Аз съм „стигматизиран” с грижа онтологически. И тази грижа, повтарям, е самото ми битие, на което е открито неговото не-бъдене, което има себе си като битието-на-което-предстои-да-не-е.
Да, аз съм дълбинно, фундаментално угрижен и смъртта е на моя хоризонт изначално; тя е неотмислима от моя хоризонт. Аз мога да се „разсея” за нея, но няма миг, в който да не мога да се върна към това ясно-видение, че смъртта е моят хоризонт.
И не само смъртта е моят „хоризонт”, ами аз „съм”, изглежда, иманентно и отсам и оттатък този хоризонт. Защото – и ето я втората много важна особеност на смъртта като факт на човешкото битие, която не можем да не забележим в своя фундаментален опит: страхът от смъртта не е у нас страх от небитието, от простото небитие. Ако страхът от смъртта представляваше това, той лесно би могъл да бъде успокоен. Епикур, елинският мъдрец-утешител, е утешавал човека така. Той е казвал: когато аз съм тук – смъртта още я няма, защо трябва да се боя? Когато смъртта вече е тук – мен пък ме няма и тогава значи не трябва да се боя. Ето защо, изобщо не бива да се боя от смъртта. Винаги, когато аз (който съм склонен да се боя) съм тук, смъртта още не присъства, за да се боя от нея. И винаги, когато смъртта вече е дошла – мен изобщо ме няма, за да се боя от нея. Поради това страхът ни нито има своето основание тук, нито има своето място там.
Да, обаче човекът се бои от смъртта. Защо се бои от нея? Нима не може да схване тази толкова проста аргументация на философа? Истината е – нека го кажа на границата на възможното да се изкаже, – че аз изглежда спонтанно, по своята природа на човек, приватизирам небитието си. Аз изпитвам ужас – направо казано – не от небитието (което според разяснението на Епикур е безсмислено), а от това, че то ще принадлежи на мен – мен ще сполети. Аз съм временно тук, временно ще живея и – о, ужас – без-конечно няма да ме има. Помислете, че това всъщност е за нас интуицията за смъртта – така ние бихме могли да я артикулираме, ако бихме артикулирали най-непосредственото си, спонтанно преживяване за нея. Смъртта, това е, че мен, безконечно няма да ме има. Колкото и да ни убеждава Епикур, нашият страх ясно ни свидетелства нещо много странно (за логиката, не за чувството ни): “ти – нашепва ни той – веднъж появил се, не можеш да бъдеш взет обратно”. Само че – веднъж появил се, на теб е съдено едно кратко време в което ще „съществуваш” и – о, ужас – едно безкрайно време, в което теб (но теб, теб) няма да те има! „Това ме ужасява – ужасява ме безкрайният „затвор” на небитието, в което аз ще попадна, аз ще бъда – в това небитие.” Небитието ми принадлежи! Ние трябва да признаем, че това е, всъщност, съдържанието на страха от смъртта.
Това, че ще ме няма, че ще съм мъртъв, е нещо, което ще бъде с моето битие и по друг начин освен като биващо-с-моето-битие, аз не мога да имам своето небитие. Аз, тъй да се каже, не мога – не мога в дълбочина, искрено, истински – да де-персонализирам, да де-приватизирам несъществуването си. Несъществуването ми е – да го кажем така – втори, след съществуването ми, етап от моето битие и не може да се преживее истински другояче, освен именно като нещо на моето битие, нещо с моето битие. Ето от къде идва моята невъзможност да се „отпусна” в смъртта си, да престана да я преживявам като своя.
Защото наистина, нима е трудно да съобразим онова, което казва Епикур? „Нали мен няма да ме има – какво да се боя тогава?” На мен ми предстои небитие – в небитието няма нищо; мен ме няма, няма съзнание, няма памет – няма абсолютно нищо (колкото и да е непредставимо това „нещо” – „нищото”). Защо се боя тогава? Ами защото се боя тъкмо от нищото. Аз по някакъв тайнствен (но съвсем спонтанен, неизлечим) начин о-нещявам нищото си, екзистенциализирам нямането си. „Как аз ще бъда мъртъв?” “Как аз ще бъда мъртъв?” Този трескав въпрос на страха от смъртта не е погрешен, не е погрешно поставен въпрос в контекста на собствено човешкото битие, а е изглежда парадоксално свидетелство за това, че животът ми е вечен (би трябвало да бъде вечен).
