Империите се удържат не с политически или военни сили, а с езика.
Йосиф Бродски
Тръгне ли човек веднъж да пише с омерзение, поема опасен риск – може да му се наложи с омерзение и да дописва. И така, пишейки и дописвайки, не радостта от творческия процес – омерзението става господар на битието. Това вече се случи, това се случва дума по дума с мен, благодарение не на последно място и на една неотдавнашна публикация в настоящия форум. Публикация, писана не с вдъхновение, а с омерзение – писах, защото считах, че е морално и граждански необходимо. А не необходимостите радват душата, радват я свободно избираните и интерпретирани свободно теми и сюжети, докато необходимостите в най-добрия случай само я утешават. Е, моралната утеха е и в моя случай налице, но омерзението остана. Защото онези културни и не съвсем културни функционери на институционализираната литература продължиха да пълнят общественото пространство с безобразия и нелепости в защита на една агресия, разтърсила целия цивилизован свят, и с клевети по един самотен автор, решен да се противопостави на политическата престъпност и на нейните литературни апологети със съмнителна литературност и още по-съмнителен обществен морал.
А само допреди броени дни считах есеистичния проект за приключен – сякаш хвърлих от плещите си тежък товар. Фронтовете в пламналия двубой бяха отчетливо обособени и тази им отчетливост не оставяше място за нюанси и неясноти, които да провлачат дебата във времето – границите за добро и зло, за морал и аморал, за литература и политика, за гражданственост и творчество бяха недвусмислено трасирани. Оказа се обаче, че е така само в моите очи, не и в очите на моите опоненти. Които чрез едно внезапно „Изявление на български писатели” (слава Богу, изявлението бе само „на български писатели”, а не на българските писатели) съвсем наскоро възобновиха словесната битка. Вкарвайки ме отново в нея. Битката, с други думи, ми е наложена от обстоятелствата и аз нямам друг изход, освен да я приема и поведа. Отказът да воювам в случая би бил равнозначен на предателство и себепредателство, на абдикация от онези фундаментални нравствени платформи, от онези мои понятия за морал и творчество, които ме съграждат като гражданин, като литератор и, което е всъщност най-същественото, като човек. А е най-съществено, защото на строгия предел на тези нравствени понятия очовечаването спира и започва обезчовечаването. На моята библейска възраст заиграване с тези гранични ситуации (Ясперс) е недопустимо, може и да не ми остане физическо време да коригирам попътните компромиси. Така че не колегата Нахум, себе си браня и отстоявам аз дума по дума и чрез настоящия текст.
Ще се наложи преди всичко отново да въведа читателя в материята. Една според мен грозна и нечистоплътна материя, белязана от предателството на Съюза на българските писатели към доблестта и саможертвата на един беззащитен и сражаващ се за независимостта си народ – от една страна – и от раболепното, лакейско отношение на част (слава Богу, както свидетелства и настоящата полемика, само на част!) от родната интелигенция към един имперски агресор, превърнал се в заплаха за сигурността на десетки страни и не на последно място – на нашата родина.
И така, нейде преди около два месеца членът (тогава все още член) на СБП Светослав Нахум издава сборника разкази „Бягство от Крим”. Заглавието намирисва вече на скандал, но само на българска територия. Защо само на българска, защо подобен скандал не би могъл да пламне в никоя друга европейска държава, предстои да разберем. В ябълка на раздора, който продължава и до днес, се превръща едноименният разказ. Повествованието пресъздава парещите спомени на една получила политическо убежище на родна земя млада украинка за руската окупация на полуострова, за жестокостта и мракобесието, за безскрупулността на руските специални части, анексирали със силата на оръжието Крим. Драмата на лирическата героиня е потресаваща – неслучайно творбата е публикувана и в САЩ, и в редица страни на Стария континент. Малко след излизането на книгата през април печатният орган на СБП, в. „Словото днес”, оповестява, че съюзът готви премиера на изданието, събитието е включено в Културния календар на СБП за м. април и се провежда в галерия-книжарница „София-прес”, която е съсобственост на организацията. Премиерата е водена от двама членове на УС на СБП. Всички тези обстоятелства биха могли да бъдат изтълкувани и като оказано признание, те подсказват значението, което институцията отдава на сборника и автора му. И докато дотук всичко изглежда в реда на нещата – една браншова организация се грижи за престижа на един свой член и творбата му, само два дни след премиерата, на 19 април, нещата се преобръщат радикално: в лицето на председателя си Боян Ангелов СБП излиза с декларация, в която УС не само се разграничава от начинанието, а и лъже, че не е съорганизатор на инициативата. Тази стъпка на СБП, който, доколкото е съставна част от едно демократично общество, би трябвало да бъде демократичен по дух и смисъл, напомня до умопомрачение заклеймяването на поета Йордан Русков, който в своето стихотворение „Зов за свобода” през 1956 г. подкрепи смазаната под веригите на червеноармейските танкове унгарска революция. Впоследствие поетът е заличен в типично оруеловски стил от списъка на СБП и хвърлен за дълги години в затвора. Днес името му е обезсмъртено на стените на унгарското посолство в София, а от българската историография е прогонено. За кого е героизмът и за кого – позорът в тази вълнуваща морално-политическа драма, нека всеки реши за себе си. Нека всеки реши за себе си и дали прикованият двайсетина години след унгарските събития от СБП на позорния стълб и окачествен от водещия функционер на СБП Любомир Левчев като „белогвардейска отрепка” Александър Солженицин е доблестен гражданин или предател на род и родина. Всеки е свободен с други думи да разпредели според собствените си морални ориентири лаврите и позора. Своя цивилизационен избор обаче обединилата най-проспериращите духовно и морално държави евроатлантическа общност направи недвусмислено – както тогава, така и сега. И този цивилизационен избор беше и е на страната не на агресора, а на потърпевшите от агресията му – иначе не би бил цивилизационен.
Начинът, по който тогавашният СБП реагира срещу Йордан Русков и срещу Солженицин, пък и срещу всеки опит за свободомислие, е еднороден с начина, по който третира днес доскорошния си член Светослав Нахум. Обстоятелство, от което логически следва, че днешният СБП и вчерашният СБП са един и същ съюз. Сродява ги ведомственият бюрократизъм, схематизмът и казиоността, в която тънат. Сродява ги тяхната идеологизирана и нелитературна (за да не кажа противолитературна) природа. Сродява ги – не на последно място – слугинажът им към Кремъл. Дори само обстоятелството, че днешният председател на СБП е член на Националния съвет на БСП, говори само по себе си. Същата практика господстваше и в дебрите на комунизма, когато председателят на СБП бе по правило член на ЦК на БКП. А това подобие е убийствено. За разлика от вчерашна, в днешна България всеки е, разбира се, свободен да членува където си поиска. Членството на един писател в ръководните структури на една политическа партия обаче го прави литературно неубедителен. Докато, благодарение на пълзящата реставрация на комунизма, днешна демократична България все по-недвусмислено заприличва на недемократичната НР България, СБП явно вече е извървял докрай обратния път от демокрацията към деспотизма. Дано вървежът му не го превърне в първопроходник, дано пътят му не се окаже ориентир, водещ пример, последван от цялото ни разслоено общество.
В една знаменита творба Светослав Минков разказва как партийният секретар на учреждението, в което работи, се опитва да го застави да се изправи пред целия личен състав и в публична самокритика да си признае, че му е поникнала опашка – ни повече, ни по-малко. Струва ми се, че точно това очаква и днешният СБП от блудния си син Нахум – традицията трябва да се съблюдава, унаследената градивна роля на критиката и самокритиката в битието на художественотворческата интелигенция (термин като цвете!) трябва да бъде легитимирана и чрез подобни попътни издевателства. Опашката в случая Нахум, опашка, която трябва да бъде публично декларирана, разобличена и изтръгната с корен, са неговите многократни литературни и обществени словесни защити и на дискриминираните от руските окупатори украински творци, и на цял един изтерзан и онеправдан народ. И понеже младият автор отказва да се подложи на публично себеоплюване и предпочита да се придържа към собствените си морални лимити, вместо към каноничността на СБП, той е съответно изключен от организацията и прокълнат като отцепник. За подобен еретичен отказ навремето в. „Работническо дело” щеше да го провъзгласи за предател на родината и враг на народа, но знае ли се – може би и това предстои.
Водещ приоритет на стария СБП бе не художественото слово, а идейната преданост към комунистическата кауза. Задачата му бе не да брани човешките права, гражданските свободи и творческата независимост на членовете си, а да обвърже перото им с политиката и идеологията на БКП. Подобно обвързване става винаги за сметка на литературата, за сметка на литературата става то и в случая. Така че ако окачествим комунистическия СБП не като творческо обединение, а като идеологическа и противолитературна държавна институция, няма да сме далеч от истината. По оруеловски, съвсем по оруеловски морални и литературни фактори преминават под върховенството на Партията-ръководителка в своите противоположности – утопията на „1984” и на „Ферма за животни” прерасна в антиутопия, превърна се от зловеща авторова фантазия в зловеща гражданска реалност.
Главна грижа на тоталитарния СБП беше обезпечаването, идейното подхранване и обезсмъртяване чрез (псевдо)литературни текстове на дружбата със СССР, превръщането ѝ от конюнктурна политическа коалиция в, както декларираше канонът, „дружба от векове за векове”. Като всяка ведомствена интервенция и този канон беше с антитворческа насоченост. Иначе не би могло и да бъде – партийна идеология и художествена литература са органично несъвместими. И, доколкото е щедро финансиран от еднопартийната номенклатура, винаги, когато се налага (а в доктринираните общества се налага винаги) да избира между партийнополитическо статукво и художественост, СБП ще избере с твърда ръка статуквото. Едно статукво, в чието тресавище т. нар. художественотворческа интелигенция затъна непоклатимо за цели десетилетия. Вярно е, че, макар и всевластна, идеологическата цензура не е абсолютно непроницаема, а и кое-що пропусклива в хаоса на междуконгресните обществени пространства. Поради тази ѝ пропускливост в царството на мира и социализма се появяваха от дъжд на вятър и стойностни, блестящи дори творби – особено в поезията. Авторството на белетристи като Георги Марков (в българския му период), като Димитър Димов, Димитър Талев, Вера Мутафчиева, Ивайло Петров и Емилиян Станев, на поети като Атанас Далчев, Александър Геров, Николай Кънчев, Константин Павлов, Стефан Цанев, Христо Фотев, Борис Христов, Недялко Йорданов, Иван Цанев, Калин Донков, Иван Динков и дори, въпреки безмерната му лакейщина пред режима, на един Любомир Левчев оставиха в националната ни култура дълбока диря, която ще надживее поколение след поколение всички минали, настоящи и предстоящи политически конюнктури. Техните безсмъртни творби станаха обаче обществен факт не поради, а въпреки господството на убогия метод на социалистическия реализъм. Не всички отклонения от догмите на партийността в литературата са стойностна литература, всяка стойностна литература обаче е отклонение от тези догми. Казаното е валидно с пълна сила и за останалите изкуства – творческото начало преуспява само извън идеологическите окови.
Докато днешният СБП е белязан с алергична нетърпимост към всяко другомислие и е доктриниран с доктрината на ленинизма, оказа се, че със същата доктрина в същата степен е доктриниран и българският ПЕН-Център. Който така и не намери доблестта и самочувствието да защити члена си Светослав Нахум от клеветите и издевателствата на СБП. Тези клевети и издевателства, както казва по друг повод класикът, „нямат брой, ни мера”. Не е вярно твърдението на ръководството на СБП, че съюзът не е инициатор и организатор на премиерата на „Бягство от Крим”. Събитието е оповестено в органа на СБП, в. „Словото днес”, включено е в Културния календар на СБП за м. април, самата премиера е водена от двама членове на УС на СБП и се провежда в галерия-книжарница „София-прес”, на която СБП е съсобственик. Откровена лъжа е и твърдението на СБП, че, възползвайки се от отсъствието на председателя на българския ПЕН-Център, Здравка Евтимова, от страната, Светослав Нахум излиза с обръщение към членовете му, в което ги приканва да осъдят руската интервенция в Украйна, подвеждайки ги, че обръщението му е съгласувано с г-жа Евтимова. Истината е тъкмо обратна: Нахум праща обръщението си първо лично до председателя на ПЕН-Центъра. След като Здравка Евтимова се запознава с текста, тя го препраща на останалите членове на Центъра с мнение, че не е съгласна с него. Каква стана тя! Вместо като браншови организации да бранят члена си от клевети и хули, СБП, а по него и националният ни ПЕН-Център, сами го клеветят и хулят. Двигател на това политическо поведение на двете организации, което аз с чиста съвест бих окачествил като предателство и към собствените му членове, и към националния ни интерес, е беззаветната преданост към Кремъл и неговата имперска експанзия. Докато целият цивилизован свят осъди и продължава да осъжда тази експанзия, институционалната българска литература предпочита да застане на страната на едно непримиримо отхвърлено от цялата евроатлантическа общност варварство. Ожесточеното, милитаризирано русофилство на СБП е насочено директно срещу украинския народ, а индиректно – и срещу елементарните морални нормативи, и срещу всички застрашени от руския империализъм народи, както и срещу нашата национална сигурност. Която многократно е ставала жертва на великоруския шовинизъм.
В подобни международни конфликти интелектуалците и браншовите им сдружения по цял свят по правило са заставали на страната на беззащитните народи и срещу техните окупатори. Нямат брой декларациите, с които и отделни творци, и техни обединения са осъждали издевателствата на нацизма и на комунизма срещу съседни и далечни страни. В мемоарите си Солженицин разкрива защо не е случайно обстоятелството, че няма и принципно не може да има велика литература, обслужваща мракобесието – включително и мракобесието на нацизма и комунизма. Както пише в обръщението си към членовете на СБП г-н Нахум, каузата на световния ПЕН-клуб е „кауза на свободата, пацифизма и хуманизма” – друга тя не би могла и да бъде никъде по света. Освен в Република България. Все трябва и ние да сме нейде изключение – ако не в цивилизоваността, то поне във варварството. Варварство, с което е пропито и милитаризираното русофилство на споменатото „Изявление на български писатели”, подписано и от няколко членове и функционери на българския ПЕН-Център. Явно двата форума (впрочем форум е цивилизована класификация, която тяхната нецивилизованост не заслужава – по-подобаващо е да ги обозначим като ведомства) са се обединили монолитно в подкрепа на ненаситните имперски интереси на вековния враг на националността и държавността ни – Русия. От 40-те имена, подписали споменатото изявление, аз откривам не повече от четири талантливи пера, но не това е важно в случая, пък и естетическите критерии са безмерно относителни и субективни. Докато в руско-украинския конфликт границата между варварство и цивилизованост са отчетливи – трасира я друго едно разграничение: това между агресор и жертва. И когато обръщението на Светослав Нахум апелира в защита на пострадалите от руските нашественици украински интелектуалци, неговият протест би трябвало да бъде протест и на СБП, и на българския ПЕН-Център, и на всеки честен творец. Защото творчеството е винаги позиция – включително и позиция морална. Бих казал дори – преди всичко морална позиция, изявена чрез изразните средства на съответния жанр. Когато рисува „Герника”, чрез палитрата си Пикасо недвусмислено застава на страната на испанските жертви на нацистката агресия. Поради спецификата на жанра, още по-недвусмислено би трябвало да бъде отношението на художествената литература. И в неокомунистическия си български вариант тя е наистина недвусмислена, но с обратна насоченост – на страната на имперските попълзновения и срещу един потъпкван и беззащитен народ. Чрез един груб до арогантност тон последното „Изявление на български писатели” призовава държавата ни дори да отзове украинския посланик в София. И то само защото си гледа работата на външнополитически представител на украинската държава – работа, която се състои в дипломатическа защита сигурността и независимостта на украинската държава.
Тезата на Хайнрих Ман, че литературата е обществено явление, не е теория, социална практика е. Няма литература вън от обществото – дори когато е противообществена, всяка национална литература се разгръща в съответните обществени граници и понятия. Оруел установи, че дори когато един писател се себедефинира като аполитичен, той вече се превръща в политичен, защото съотнася себе си към съответната политическа ситуация. Ако иска да бъде художествена, установи Набоков, литературата трябва да бъде водена от един-единствен стратегически ориентир: любовта към човека. Именно към човека, а не към неговия окупатор.
