0
2295

Човекът проблем

Във време на крайности, каквото е нашето, мисленето за края или мисленето през края (на света или човека) неочаквано си дават среща. Дали това не обяснява донякъде идеите за „пост-хуманизъм“ или „транс-хуманизъм“, които в последно време си пробиват път не само в социалните науки, а и в съвременното изкуство? Проблемът е не само философски, сиреч чисто теоретичен. Идеята за своеобразен „край на човека“ продължава да витае с непонятна настойчивост.

Ако се замислим – толкова неща са си отишли от този свят, та „човекът“ ли ще се опре? Пък и в какъв смисъл говорим за „човека“ въобще? Не е ли това понятие чиста абстракция, както са твърдели още средновековните „номиналисти“ като Росцелин например (чиито идеи познаваме  от полемиката му с Пиер Абелар), където е формулирано и следното питане: виждал ли е някой „човек изобщо“? Накратко казано: ако е така, ако родовете и видовете (живо същество, човек) нямат отделно съществуване, а са само „озвучавания“ (flatus vocis), тогава реално съществуват единствено конкретните лица – Джон или Иван. Дори е по-правилно да кажем: този „Джон“ или този „Иван“ (съответно тази „Мария“ или тази „Анна“).

Проблемът може да изглежда като логическа или граматическа главоблъсканица, ала е важен и съществен. Тъй като върху тази логическа абстракция се гради днешната цивилизация, в която защитата на човешката личност (на всеки един „Иван“ или „Мария“) се основава върху правата на човека като същество (колкото и различни диктатури или всевъзможни тоталитарни проекти да продължават да свеждат човешкото същество до винтче или гайка в добре смазаната машина на социума).

Ала за това ли иде реч в съвременните дискусии? По-скоро се набляга върху нещо друго: не е ли настъпил „краят на антропоцентризма“? Нали „човекът като такъв“ не е нищо повече от живо същество, подобно на останалите; докога тогава ще трае претенцията му за изключителност – да бъде „венец на Творението“ и опекунства другите живи твари, скрепена с библейския разказ? И не е ли време, предвид на пагубното си въздействие върху Природата, той да отстъпи назад: да се „размие“ в лоното ѝ, във вид на чисто „природно същество“?

Американският визионер Матю Барни пресъздава тази перспектива в поредица от пет авангардни филма – Cremaster (1995–2002 г.) – в която хибридни „хуманоиди“ изпълват бъдещето, снемайки прастарата дихотомия природа/култура. Интересът на Барни и на тогавашната му съпруга, певицата Бьорк, е насочен тъкмо отвъд диференциацията на природата, в полето на пълната неразличимост, което допълнително се подсилва от материалите, избрани за моделирането на фигурите – пластмаса, гума и восък, преработени с помощта на анимации.

Интересно е и самото наименование на поредицата: човек трябва специално да се поинтересува, за да разбере, че Cremaster (така и не установих точното му българско наименование) е мускул, играещ важна роля в оцеляването на човешкия вид, доколкото гарантира опазването на сперматозоидите при резки температурни разлики. И бъде ли той неутрализиран, краят на човешкия род е вече на прага… Визия, която намира какви ли не продължения в силно комерсиализираните версии на всевъзможните „Аватари“ или „Трансформъри“, с които киното днес ни залива.

От друга страна, не се ли заличава разликата природа/култура и чрез възхода на невронауките, дръзко навлезли днес в полето на старата хуманитаристика? Техните изследвания със сигурност са плодотворни в частност, без това да отменя съмненията, че цялостният възглед за „човека“, който те налагат, заличава някои от традиционните му прерогативи (свобода, творчество, отговорност) и всичко започва да се свежда до функциите на кората на главния мозък. Така на практика се връщаме към теоретичните постулати на „вулгарните материалисти“ от края на XIX в., свеждащи човека до съвкупност от дразнения и усещания.

Претенциите някоя нововъзникнала наука да бъде ключ към всичко, разбира се, не започват от днес. А и „обожествяването“ на Земята в ущърб на човека е стара история. Още позитивистът Огюст Конт го прави, създавайки специална „религия на човечеството“. В нея така нареченият „голям Фетиш“ – Земята като спасител на човечеството и наша майка, е и носителка на „Голямото същество“. Идеи, намиращи продължение в постулатите на днешната „дълбока екология“ (Deep ecology), ползваща се с все по-нарастваща популярност. Там съществуването на Майката природа се дефинира като независимо от човешката природа. И ако традиционната екология обвързва състоянието на околната среда с човешките цели, (което ѝ се вменява като „антропоцентризъм“), то „дълбоката екология“ действа само в перспективата на „биоцентризма“, където на „човека“ не е отредено особено място. Направлението има своя класик – норвежкият философ Арне Нес, който в книгата си „Екософия Т“ отрежда на всичко живо еднакво право на съществуване, което наистина звучи благородно, но на практика заличава разликата между човешката личност, тревичката или червея – всички те са просто „живи“. Направлението разполага и със своя богослов в лицето на Ойген Древерман, който именно в тази перспектива препрочита първите дванайсет стиха на книга „Битие“, отреждайки на човека втори план в Творението.

И тъй, „краят на човека“ става все по-актуален проблем – засега в теоретичен, а не в чисто физически смисъл.  

Следва отново да повторим, че проблемът не е от днес. Някои веднага ще си спомнят и за класическата творба на философа Мишел Фуко „Думите и нещата“ от 1966 г., в която той разсъждава над задаващата се „смърт над човека“. Впоследствие Фуко се отбранява се от доста повърхностните спекулации, че е имал предвид заличаването на човешкия род. Целта му, пояснява той, била да посочи, че „човекът като такъв“ просто не е във фокуса на хуманитарните науки от нашето време; че той отдавна не е този свободен и съзнателен субект, за какъвто е минавал до началото на Новото време. И че оттук насетне всичко ще се случва под повърхността на класическата антропология.

Интересното е, че тази теза на Фуко е атакувана навремето най-яростно от левицата. Не друг, а Жан-Пол Сартр смята, че фукоистките тези са последният „пристан на буржоазията“, в който тя иска да оцелее от щурма на класовата борба, поради което и във филма „Китайката“ на Жан-Люк Годар виждаме как студентите-маоисти замерват книгата „Думите и нещата“ с домати – без да знаем точно на кои страници…

С днешна дата все по-проблемни обаче стават други две прерогативи на „човека проблем“ – свободата и истината. Цената на свободата е в основата на трагичната равносметка на ХХ в., което никога не бива да се забравя. Цената на истината пък е на път да се превърне в равносметката на набиращия устрем XXI в., който, потопен в новите информационни мрежи, се оказва поразен тъкмо в неспособността си да различава истината от лъжата. И то не защото хората искат да загърбят истината, а защото тя не ги оставя спокойни…
Как в тази връзка да не си спомним един класически пасаж от Х книга на „Изповеди“ на св. Августин. В него Августин пише следното: Не става ли тъй, защото истината е дотолкова обичана, че ако някой обича нещо друго, той иска обичаното от него да бъде истината; и понеже не желае да бъде лъган, не желае да бъде разкрито, че се лъже. И затова подобни хора мразят истината заради онова, което обичат вместо истината. Обичат я те, когато ги озарява, мразят я, когато ги изобличава (превод Анна Николова). 

Нека пак повторим аргумента на Августин, който дава ключ към множество наши днешни терзания: има истина, която озарява (veritas lucens), ала има и истина, която изобличава (veritas redarguens). Ние държим на първата, защото тя е в основата на познанието, ала мразим втората, защото хвърля светлина и върху самите нас, над нещата, които бихме предпочели да си останат в сянка.

И не е ли тъкмо тази „втора истина“ част от проблема на човека, от онова, което на свой ред го превръща в проблем?  

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияПродавачът на вестници и цигари
Следваща статияНа „Чайка“ са всички възрасти покорни