1
3733

Човекът със залезите

Софийски истории (42)

Кръстосването на улиците под нажеженото синьо небе, по което не се вижда нито едно облаче, е обречено занимание. Затова в късния следобед, докато пътем подбирам сенките по столичната улица „Цар Иван Асен II“, мисълта ми също броди насам-натам. В такива мигове какво ли не ти минава през ум. Споменът по същността си е игра с хаоса, дебнеща ни зад всеки ъгъл.

Изведнъж се смрачава, с предчувствие за дъжд. Най-доброто време за размисъл, стига да имаш още време, за да се огледаш наоколо, преди да е придошла нощта, защото тя е друг свят. На едни стъпала по „Иван Асен“ е приседнал рембрандовски старец, когото виждам почти всеки ден. Никога не обелва дума, не търси подкрепа, тук е зиме и лете. Опитвал съм се да го заговоря, но без успех. Потънал е в себе си, съсредоточен в онова, което явно другите не разбират, нито пък искат да разберат, сякаш враснат в тази частица земя, върху която е седнал.

С уважение пред избора му го заобикалям и свървам в уличката „Загоре“, отвеждаща към „Цариградско шосе“. Не съм минавал от години оттук. Всичко си е сякаш съвсем същото, още от времето ми в Класическата гимназия, когато всички тези улички бяха „наши“ и ги бяхме проучили от игла до конец. Изведнъж усещам как в съзнанието ми лумва някакъв спомен, искрата от него осветява кладенеца на забравата, връщайки ме десетилетия назад.

Трябва да е било някъде тук, в началото на 80-те години. С група приятели изследвахме „интересните лица“ по „Иван Асен“, класирани от нас в цяла „галерия“. Тогава в полезрението ни попадна и един необичаен човек, рязко отличаващ се от сивотата в квартала, когото кръстихме „Сезан“. Прозвището му дойде от картините, които неизменно държеше под мишница. Така съм го и запомнил – винаги с картина в ръка, снажен, приветливо усмихнат. 

Какво нещо е човешката памет! И сега го виждам как носи картините си, навярно връщайки ги от някоя изложба… В тогавашните ми представи „Сезан“ е бил „старец“, а всъщност едва е минавал шейсетте. Белокос, с посребрени мустаци и светло поло с висока яка. Беше пейзажист и най-странното е, че почти винаги рисуваше залези. „Човекът със залезите“ бе второто прозвище, което му лепнахме с хлапашкото си самочувствие.

Наблюдавахме го отдалеч и добре помня, че живееше на улица „Загоре“. Веднъж даже го спряхме, интересът ни го учуди и сигурно го зарадва. Каза ни и името си, което лесно запомних (донякъде напомняше моето) – Тодор Хаджиниколов.

Сега мястото, на което тогава го спряхме, ми изглежда същото, но и някак променено, силно белосано. Дали е било точно тук? „Загоре“ 10. Две сдвоени кооперации, строени в отстояние от десетилетие. Тръгвам по пътечката към горния вход и оглеждам имената на звънците. Няма Хаджиниколови.

Връщам се назад и неочаквано от другия вход излизат по-възрастна и по-млада жена, които се спират, подават си ръка на раздяла. Престрашавам се и заговарям дамата с белите коси: „Извинявайте, тук не живееше ли някога един художник, Тодор Хаджиниколов?“

„О, да, но в другия вход“ – казва ми жената, учудена от въпроса ми. „Но него отдавна го няма. Няма и никой от близките му“.

„А какво се случи с него през 90-те години? Имаше един трагичен инцидент?“

Тя свива рамене. И си тръгва. Или не помни, или не ѝ се връща към случилото се.

В самия край на 90-те, вече се бях върнал в България, случайно прочетох в един вестник как известният художник Тодор Хаджиниколов бил пребит и ограбен в дома си в София. Заради една жалка пенсия. Скоро след това починал.

Вестта ме разтърси. Спомних си благата усмивка на „човека със залезите“, който не заслужаваше да си иде така от тоя свят… Понякога на изложби попадах на някои от безкрайните му пейзажи – деликатно реалистични, често обагрени в алено. Както и битието му.

Ала не бях и подозирал, че животът на този лиричен пейзажист е бил низ от страдания.

Едва през 2016 г. на мащабната изложба „Форми на съпротива“ (СГХГ, куратор Красимир Илиев) попаднах на фрагменти от съдбата на нашия някогашен „Сезан“. Там неговата история фигурираше редом с разправите над Никола Танев и Александър Добринов, над Александър Божинов и редица други художници. Прочетох части от досието му и бях стъписан как тихият му живот на улица „Загоре“ е бил пречупен за „нищо“, как тоталитарната система ей така го е запокитила за три години в лагера „Белене“.

Всичко тръгва от няколко безумни доноса. Все от този род:

Строго секретно! 8.Х.1948 год.

Донесение от агент „Ломски“ [за изказване на художника Тодор Хаджиниколов]:

Аз работя на няколко места и съм лектор в училище, средно вземам 40 000 лева на месец и съм сам човек, а не мога вече да се издържам, а какво ли правят чиновниците с 910 хиляди лева заплата и особено работниците с 260 до 360 лева надница.

Друг агент, с кодовото наименование „Прометей” (4.XI.1950 г.), пък цитира следните думи на Хаджиниколов:

Октомврийската революция не е социалистическа революция, а е буржоазна революция и една нова, облагодетелствана със специални закони, държавна буржоазия замести някогашната свободна гражданска буржоазия. Освен това гнетът, който тя донесе на културните хора, унижението, в което ги постави да се борят и мислят за парче хляб, като възпяват само „вождовете”, „учителите“ и пр., е неописуем. Завчера в понеделник или вторник имаше събрание на художниците. Да видиш какво падение: става професор Илия Петров да си прави самокритика и казва: „Ние, художниците, не можахме навреме да схванем, че ЦК на БКП никога не грешат по въпросите на изкуството и въобще по всички въпроси. Поради особения си упорит характер аз не можах да се сработя с Белмустаков и неволно станах проводник на грешките на Ал. Жендов“. Стана тогава Крум Кюлявков и каза: „Не грешките, а престъпленията на Ал. Жендов”. Освен това бяха докарали на събранието Кръстю Белев само и само да докаже, че жендовщината била трайчокостовщина в живописта. Триста души мълчат! – какъв позор!!!

От донесенията до Държавна сигурност узнавам, че художникът от улица „Загоре“ някога е бил анархист. По-точно спонтанен бунтар: никому не цепел басма, казвал право в очите какво мисли, а това не се е прощавало.

В службите се трупат донесение след донесение, в което пак агент „Прометей“ съобщава, че Тодор Хаджиниколов вярвал, че „ще избухне война, в която щял да победи капитализмът, тъй като последният бил по-силен не само материално, но и морално, понеже не унищожавал свободата. Считал, че единствено решение на нашите морални кризи е самоубийството, но все още не намирал сили в себе си за този акт“.

Освен това градял „планове за бягство“ (донесение от 8 април 1950 г.).

Тодор х. Николов казал пред източника, че имал желание да избяга от България, за което е установил връзка. Той казал, че имало на улица „Аксаков“ една обущарница „Елит”, където работил и един анархист, чийто брат бил интерниран. Този именно обущар знаел канала за бягството.

И най-главното – ето как пейзажистът виждал „социалистическата действителност“:

Какво искаш от една държава, която няма хартия, няма пирони, няма свестен хляб за хората си, а пет години след войната продължава да ги храни с трици и то с купон (11 декември 1950 г.).

Условията на живот стават все по-лоши и по-лоши. Особено с премахването на купоните става ужасно… Отгоре на всичко те карат да изпращаш телеграма, че това е много хубаво, че животът поевтинява, че настъпва щастие за народа! Най-жестокото ограбване и най-голямата демагогия. Освен това мене може всеки момент да ме повикат за военна служба и аз трябва да бягам в гората или зад граница (29 февруари 1951 г.)

Защо повишиха цените? – затова защото, ако поставят едни действителни цени, ниски и достъпни за народа – в магазините няма да останат никакви стоки, ще бъдат разграбени от народа и след това няма да има какво да поставят в рафтовете и само плъховете ще се гонят в тях. А проглушиха света с намаление – какво нахалство и безсрамие… (19 април 1951 г.)

На всичкото отгоре Хаджиниколов разказвал вицове:

Засегнал по-нататък поскъпването на живота с премахването на купоните, като разказал един виц: „Един работник се качва на трамвая и пита кондуктора: „Другарю кондуктор, има ли намаление на цените на трамвайните билети, защото аз имам само 5 лева. Ако случайно и тука има намаление, да слизам, докато е време.” (12 април 1951 г.)

За да му затворят устата, през пролетта на 1951 г. го прибират от улица „Загоре“. По обяд в ателието му, което е и негово жилище, се появяват двама „приятели“, така се представят пред съпругата му, и казват, че ще го почакат. Щом си идва, го „извикват“ за „малка справка“, помъкват го по малки и глухи софийски улички. София е бухнала в зеленина, ала не му е до това. По пътя си вижда хора и в отчаянието си мисли дали да не викне: „Хора, водят ме някъде. Помогнете ми!“. Ала добре съзнава, че е безполезно. В градинката на бул. „Заимов“ спира пред някаква чешмичка и разквасва пресъхналото си гърло. Последни софийски спомени от „свободата“.

Вкарват го в Пети участък. Взимат му документите, колана, връзките на обувките, всички вещи от джобовете му. Вече е „никой“.

Узнах всичко това след изложбата „Форми на съпротива“, когато по интернет се сдобих с мемоарната му книга „Островът на залезите“ (2007). Открих я доста трудно. Книгата е почти ненамираема. Издадена е осем години след смъртта му в Пловдив, от издателството на Аграрния университет, навярно в изключително малък тираж. А спомените на Тодор Хаджиниколов, завършени през 1996 г., са значимо свидетелство за едно „време на несвобода“. И за една човешка съпротива срещу злото.

Още щом ги разгърнах, сякаш чух мекия и топъл глас на художника:

Пиша за себе си и за близките си, за притежаващите човешки души и чувствителност. Пиша и за безразличните, които се лутат в мъглата на живота. Пиша и за тези, които и след концлагера ме заобикаляха като прокажен, пазейки неопетнено конформисткото си съществувание.

Тодор Хаджиниколов пише, тъй като не може да не свидетелства. И в ателието си на улица „Загоре“ стига до следната дефиниция за паметта:

Паметта (душата) не е черна дъска, върху която спомените са написани с тебешир и могат да се избършат със сюнгер.

Точно и лаконично. Подобно на самооценката, че и този негов спомен е „скучен и блед“ в сравнение с гениалния „Архипелаг ГУЛаг“. Но „писателството е дар Божи, който не всеки притежава“.

Истината е, че окото на художника е запечатало неимоверно много неща от „тогавашната преизподня“, което проличава още със заглавието „Островът на залезите“ – наименование, чиято тайна ни се разкрива още в предисловието:

Една вечер, съзерцавайки залеза над Дунава, Йордан Ковачев произнесе между другото „Островът на залезите“. Не ставаше дума за стих или книга. Това беше забравен кратък разговор. През една вечер на спомени „Островът на залезите“ изскочи от забвението на миналото и реших: това е. Незабравима реалност и метафора. Поклон пред залезлите души, осеяли Магарешкия остров.

Чувал съм го и от други лагерници. Чел съм и в „Белене“ на Стефан Бочев, че моравият залез, както и аленият изгрев край Дунава не се забравят лесно, което превръща това сумрачно място под пламналото небе в особено място на помръкналите човешки надежди. Едно място, сякаш „извън света“.

С викове „давай, давай, бързо, бързо“ през 1951 г. милиционерите свалят изнемощелите арестанти от вагоните, където няма нито въздух, нито вода, нито храна. Подкарват ги като добитък – към края на село Белене, където е понтонният мост към остров Персин. На брега виждат някакви призрачни фигури, почти просяци. Окъсаните им дрехи са комбинация от най-разнородни униформи: полицейски, затворнически, трудовашки, германски…

„Скоро и ние ще станем същите“, му казва социалдемократът журналист Руен Боналов (Крумов).

Жадни са. Разрешават им да пият направо от реката. Дунавът обаче не е „тих, бял“, а бозаво охров, с плуващи боклуци.

Художникът за първи път вижда остров Персин:

Слънцето залязваше. То разкъсваше бягащите облаци и като прожектор от време на време пронизваше порозовялото небе. Скочихме на брега. Легнах по гръб. Бях попаднал в тъмното на дива мента. Вдъхнах дълбоко с отворена уста. Исках да поема и в тялото си замайващия мирис на нежното, пухкаво, свободно растящо цвете. Исках наивно да се заредя с аромат като противоотрова срещу отблъскващата миризма на втвърдените от пот и отрови дрехи.

Предстои му да открие и ужаса на спалните помещения в лагера. Спи се на дървени нарове (леси) на няколко етажа, където стръвно дебнат дървениците. Никакъв въздух и смазваща умора. Изведнъж се оказва, че левият му крак поддава (от мухъла в Пети софийски участък).

Следва първата „лагерна задача“. Четният отговорник (човек на ДС) го праща на първа „среща със смъртта“. Наредено им е, заедно с един по-опитен лагерник, да дежурят в землянката, където лежи умрял генерал. С прътове да разгонват плъховете, за да не му изядат носа и ушите. Явно по „заповед отгоре“ – ще връщат тленните останки на близките му.

Става дума за необичайна „нощна стража“. Двамата затворници (според лагерните порядки) размахват фенер по пътя си до землянката, викайки непрекъснато: „Отиваме при умрелия, гражданино милиционер“. И така – до безкрайност…

В землянката Хаджиниколов си припомня за уроците на проф. Николай Райнов в Академията, както и за ракурса, в който Андрея Мантеня изобразява тялото на Христос. Цяла нощ дежурят на смени и пушат после отвън, слушайки лудото надпяване на щурците. На сутринта той вижда как „Дунав отново порозовя отдясно, а небето си остана стоманено-сиво“….

Дали това не налага своя отпечатък върху неговите пейзажи? Дори върху онези, рисувани през 80-те години, които го виждах да носи по „Иван Асен II”? И не е ли това тайната на неговата живопис?

В лагера той оцелява по чудо. Оказва се, че не е в състояние да си изпълни нормата. Помагат му „добродушни и яки мъже“, иначе ще му „режат от хляба“, което означава гладна смърт.

Постепенно съзнава, че „художническите му и кинематографични гледни точки започват да избледняват пред завладяващата атмосфера на нечовешки условия, в които трябва да оцелее в неизвестността“.

След една година – по чудо – го спасява „културно-просветната дейност“. В лагера трябва да има стенвестник и богата агитационна украса. Нямат друг професионален художник. Принуден е да изписва безчет лозунги с „Труд, мир и социализъм“ и какво ли не още.

Лагерът, освен с палачи и доносници, го среща и с невероятно достойни хора – като преводача Георги Жечев, поета Йордан Ковачев, писателя и преводач Асен Христофоров.

Веднъж му възлагат да изрисува на цяла стена портрета на Сталин. Заема се. Представя си, както го е учил проф. Никола Маринов в Академията, че рисува голяма глава на мъж. Че задачата е „чисто художествена“. И на моменти забравя, че е въдворен.

Многократно се опитват да го вербуват. Обещават му да се върне на „свобода“, да има поръчки, да влезе в ръководството на Съюза на художниците.

Тодор Хаджиниколов отказва. Служители на ДС му обясняват, че „прави глупости“ и че „тук ще си изгние“.

За да събира материали за „стенвестника“, му разрешават да обикаля „работните обекти“. Там среща редица бивши политици. Особено е впечатлен от срещата си с известния политик Стойчо Мошанов в птичарника. Приближава се до него и му казва, че и двамата живеят на една и съща улица в София. Необичайна лагерна среща между съседи. Старият политик се просълзява. Разказва му редица неща, включително и за несполучливата си „мисия в Кайро“ през 1944 г., която водил, без да знае, че „сме джиросани на руснаците“.

Накрая Мошанов го пита – като художник – забелязал ли е чудно хубавите залези тук на острова? И признава как пострадал заради тях. Веднъж, загледан на запад в потъващото в реката слънце, не забелязал, че патките, за които отговоря, са отлетели нанякъде. Обвинили го в „саботаж“. Щели да го пратят в карцера и да го съсипят напълно. Оправдал се пред надзирателите, че е „изкукуригал“. Затова не разбрал как патките литнали към Румъния. Дълго издевателствали над него, но все пак накрая го оставили да си гледа „залезите“.

И така до смъртта на Сталин (5 март 1953 г.), след която в лагера избухва нова вълна от „зарибявания“. Принуждават въдворените масово да подписват „декларации за сътрудничество“ и ги освобождават.

Хаджиниколов не подписва декларация.

Обявяват го за „закоравял враг на Партията и правителството“. И все пак не „изгнива в Белене“.

На 13 август (преди седем десетилетия) прочитат нов списък с освободени и неговото име е вътре. Когато чува вестта, някаква буца, събрана в гърдите му, се откъртва.

На „свобода“ продава ябълки на Женския пазар, препитава се с какво ли не, докато един ден Партията му разрешава да рисува. Но под наблюдение.

От досието на Тодор Хаджиниколов:

Строго поверително! Предложение за препращане на ОНР „КЛЮКАР” по линия анархо-комунисти на Столично управление МВР-ДС: Предвид на това, че обектът е освободен от ТВО на 13.VIII.53 г., предлагам предложението ми да бъде утвърдено и разработката изпратена на Столично управление МВР-ДС София за по нататъшното му разработване и разрешаване на основните задачи по същата.

Тодор Хаджиниколов ще бъде разработван чак до 30 септември 1959 г., когато отново е „повикан в управлението с цел филтрация“… В следственото му дело е отбелязано, че „обещава да положи всички усилия за окончателното скъсване с вражеските си, макар и дребни изказвания“. Така този достоен човек замлъква и се отдава на пейзажите си. Дълги години на дискретно съществуване, прорязвани от стаената болка на преживяното.

В „Островът на залезите“ той пише, че „неизпепелените спомени са душевна нужда“. А паметта е баграта в тази софийска история.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите: "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема"("Хермес", 2017), "Спомнена София" ("Рива", 2021), "Бленувана София" ("Рива", 2022).
Предишна статияБиография на Зеленски
Следваща статияИстория на поетическото настояще

1 коментар

  1. Покъртително..
    моят чичо Борис е убит в Белене. Писмата , които баща ми получава много рядко, са писани върху картички с размер около десет сантиметра, отчайващи. Давали са му право венъж на два месеца да получи колет до 5 кг с храна, дрехи и лекарства и той не гое получавал. И е искал вътре да има буркан с мас, питах сина на друг концлагерист, защо точно мас, отговори ми, че маста, дори и клеясала все пак се задържала най-дълго като калорична храна – една лъжичка можела да спаси живота