0
1679

Човеци на ръба

„Розовият облак“, реж. Юли Жербазе

Бразилският филм „Розовият облак“ (реж. Юли Жербазе) спечели Голямата награда „София – град на киното“ в Международния конкурс на току-що завършилото 25-о издание на София Филм Фест. Написан през 2017 г. и заснет през 2019 г., сценарият разказва за мистериозни облаци, които се появяват над света, отравят въздуха и в резултат хората умират за 10 секунди. Човечеството се заключва в домовете си (или в затвореното пространство, където го сварва появата на облака) и остава физически изолирано от външния свят за повече от десет години. В центъра на сюжета са мъж и жена, които едва са се запознали в навечерието на „заоблачаването“, но принудени от обстоятелствата да останат заедно, те преосмислят възгледите си за живота, влюбват се, отглеждат дете, отчуждават се и пак се събират… в жилище на два етажа. „Розовият облак“ е поетичен, философски и любопитен на много нива. Любопитството е породено (и задоволено) от изобретателността на разказа да постави под въпрос справянето с рутинните битови дейности и да намери разрешение на проблемите, или да ги изостави с примирена въздишка. Поезията стилизира взаимоотношенията, самотата, индивидуалното душевно страдание и всепроникващата  атмосфера на меланхолия. Философията обаче е déjà-vu – просто още една антиутопия (в стил „след третата световна война“), която обявява външния свят за смъртоносен за човека, и с течение на времето индивидите са изправени най-общо пред две опции: да приемат кризата като възможност за нов тип съществуване или да се разбунтуват и да проверят дали не ги лъжат (волно или неволно) какво ги очаква навън… Бразилският филм определено печели от отсъствието на футуристичен екшън и политически дебати, но едва ли щеше да произведе същото фестивално впечатление, ако не бяхме в ситуация на пандемия. От друга страна, един индивидуален мотив сродява главната героиня Джована с протагонистите на поне четири от останалите заглавия в Международния конкурс и така отрежда на темата „Човек на ръба“ сериозно фестивално присъствие.

„Шпагат“, реж. Кристиян Йоханес Кох

Изразът „на ръба“ обхваща много възможности: и докато при Джована външната ситуация заплашва душевното равновесие на героя, то в другите филми, говорим ако не буквално за физическо оцеляване, то за поредица от неуспешни избори, които касаят качеството на живота и уязвяват достойнството. Въпрос на мъжка чест (защото всички персонажи са мъже), която не позволява на нелегалния имигрант Артьом от „Шпагат“ (реж. Кристиян Йоханес Кох, Почетен диплом) да не плати слушалките, откраднати от дъщеря му, нито пък да поеме протегнатата ръка на тайната си любовница; или тласка Никола от „Уроци по немски“ (реж. Павел Г. Веснаков, Специалната награда на журито) да търси ново куче за баща си и да се опитва да се извини на отчуждения си син. Все същото потъпкано достойнство кара Ян Хуа от „Ухай“ (реж. Джоу Дзъян, Награда за режисура) да отказва парите на свекъра си и да накаже непочтения си бизнес партньор; а стресирания таксиметров шофьор Марек от „Нощна смяна“ (реж. Рейнис Калвинш) – да отмъсти на конкуренцията или да снима излагацията на влиятелен богаташ…

В утопичен контекст Джоана прекрачва през прага, защото решава, че няма какво да губи освен защитния пашкул на кошмара си, но в реализма на своето делнично съществуване всеки от споменатите мъже остава в безизходица „на ръба“. При все това, нито един от сюжетите не завършва с трагедия, само с житейска злощастност, моделирана от средата. До традиционния за съвременния българин копнеж по „обетованата (икономическа) земя“ Павел Веснаков изправя „преждевременната“ носталгия на Никола, достигнал определена възраст и житейски опит, когато човек често не знае как да се раздели с корените си и да започне живота отначало, защото чувството за вина пред близките и намерението за бунт в родината са далеч по-осезаеми от неясното обещание за бъдещето в чужбина. Също като възможността то да се превърне в десетгодишно почти мизерно оцеляване… В непостижимата легалност на своето швейцарско изгнаничество Артьом и неговият режисьор ни демонстрират недалновидността на живота ден за ден, за да бъде даден по-добър шанс на детето – невинно в своята младежка безотговорност, на фона на онова ксенофобско бездушие, в което често обвиняват западноевропейските държави. Но безсилието срещу системата не е само емигрантски риск… В собствената си родина латвиецът Марек се чувства като чужденец, опитвайки се да се ориентира сред правилата на градската джунгла, в която единствен господар са парите и властта, която можеш да си купиш с тях. А загубата им свидетелства за социален провал… Безспорно най-съсипващият данък „обществено мнение“ е този, който застига един съвременен монголец, след като губи работа, жилище, съпруга и всичките си спестявания, но преди всичко (само)уважението, че е човек, постигнал нещо в живота и способен да издържа семейство.

„Ухай“, реж. Джоу Дзъян

Всеки един от тези мъже е сбъркал някъде и плаща за грешките си, но дългът му напомня за онзи камък, който Сизиф бута нагоре по хълма… А настойчивостта на темата в рамките на един кинофестивал свидетелства за обществена „зараза“, която явно тревожи режисьорското въображение на различни географски и социални ширини.

 

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияСофийски истории
Следваща статияХуморът в радиото е сериозна работа