Краси, да започнем така – как се чувстваш като автор на литературната сензация на годината? Премиерата на книгата ти „Момичето, което предсказваше миналото“ в Пловдив премина под знака на думата „фурор“, предстои представянето ѝ в София в „Перото“ на 5 юли от 18.30 часа. Но дори само думите на Цанко Лалев, стар издател и значим поет, който написа възторжен отзив за нея във ФБ и който няма да седне да си хвърля думите на вятъра, са достатъчно основание да ти задам този въпрос.
Това, което има значение в живота, не е какво ти се случва, а какво си спомняш и как си го спомняш. Маркес го е казал. И съм склонен да му повярвам. Мисля си, че моментният, животът в деня по-скоро е даден на човека, за да има все пак някаква база в материалния свят, където да се оползотвори мощната енергия на преживяното, на изминалото, на миналото. В преживяното се образува светът, който не е съставен от атоми. Така, поради своята структура, само този свят може да претендира за някаква форма на вечност, за безсмъртност.
Енергията на миналото обаче има значение, ако ни задвижва, за да изживеем повторно преживяното, да изцедим смисъла му, да задвижи поръждясалите понякога чаркове на помъдряването. На човек не му е дадено да обмисли актуалния свят, трябва му дистанция. Може да опитаме да анализираме днешния ден в коментари – политически, социални, икономически, но да го претворим като изкуство от днес за утре – ще ударим на камък. Така мисля. Макар че някои може и да го умеят.
Ако ползваме спомените обаче единствено за носталгия, за съжаление по отлетялото време и прочие, те могат да породят у нас тъга, а в по-лошия случай – депресия. И двете състояния не са творчески продуктивни.
Просто трябва да оползотвориш енергията на миналото, за да не стане тя зян из космическите пространства в човека.
Миналото, изживяното е много по-ценно от настоящето и бъдещето, защото носи енергията, а бъдещето носи само очакване. То е стаено в двигателите му, готови да произведат тази енергия, когато бъдещето стане минало.
Затова сега съм щастлив, защото се добрах до момиче, което предсказва миналото. То е единственото сред многото възрастни жени и мъже и още по-възрастни жени и мъже, дето предсказват бъдещето. Или поне се опитват да ни убедят в това.
Наговорих ти всичко това, опитвайки да ти отговоря простичко на въпроса, който ми зададе. Иначе да – приятно е това, дето си написал, да има успех, да чуваш похвали. Приятно е, да. Но това са неща от деня, чиято основна задача е да се превърне в минало, което да произведе енергия за немолекулярния свят.
Откъде може да извира вдъхновението за написването на подобна книга? Защото по моето скромно мнение това е книга, осенена свише.
Тъга по отминалото детство изпитва всеки, но за да посегнеш към перото, трябва да усетиш тъгата на въображението.
Да, тъгата на въображението е достатъчната причина и достатъчната вина да пропишеш, да пишеш.
Вече споменах за енергията на миналото. Понякога тази енергия се произвежда в съкратени срокове, например девет, десет години след раждането, така нареченото време на детството. При мен в този времеви откъслек тя беше толкова силна, че духовният ѝ реактор продължава да работи и до днес. Това си е късмет. Трябва обаче да имаш сетива, с които да я приемеш.
Първият допир до тази енергия е някаква форма на вдъхновение. То запалва човешките двигатели, после енергията ги движи. Първите десетина години от живота ми минаха в Яврово, там, в тази малка география, притисната между голямата планина Могила и малката Могилчица, има река, поляни, гора, дълбока пещера, римски мост, връх, който опира в ниското небе и когато поседиш на него, се пълниш със син цвят. Върхът се нарича Свети Илия, защото оттам идват светкавиците и след тях гръмотевиците, които всеки път правят буря, която със своята страховитост те изпълва с предчувствие за библейския потоп. А когато през есента облаците слязат на земята и потънеш в гъстите мъгли, вече знаеш, че си на дъното на море. Като дете аз вече знаех какво е да си на дъното на морето, чак след много години станах гмуркач и се уверих, че дъното на морето е същото като това в Яврово, когато потъне в облаците. Така че в тази малка география имах почти всичко, което го има и в голямата география на планетата.
А в допълнение на това е и късметът като деца да правим и една умалена история – правехме войни съвсем не на шега, въоръжени с лъкове, със стрели, чиито остриета бяха подсилени с изрязани капачки за буркани, строяхме колиби от камък, като крепости, нападахме, завоювахме и отбранявахме.
Така преживяхме първата страст на човечеството – страстта към разрушение.
Преживяхме на по-следващ етап и втората страст – любовната, само че като полъх, но пак в тези войни. Този полъх се опитах да предам в разказа „Победителят“.
Съпреживяхме и големите тайни на възрастните, красотата и еротиката от едно чудно хубаво момиче, което се стрелкаше полуголо из поляните, беше дошло с калайджиите.
После дойде видът на смъртта, първо като приказка за войните, а след това се разигра пред очите ни.
Така в тази малка география, която по нищо не отстъпваше на голямата, се разбушува един малък измислен свят, който по нищо не отстъпваше на реалния голям свят.
Просто трябваше да се опише.
Един писател казваше: „Родината на човека е детството“. Какво пренасяме от детството си в истинския, в грубия ни живот на възрастни хора?
Да, това е родината на човечеството, не е прародината му. Може би ще стане прародина след много векове, когато човечеството дотолкова се развие технологично, че вече няма да е човечество. Вероятно тогава властващият изкуствен интелект ще има смътен спомен за своята прародина. Ще бъде време на печал, която, за съжаление, няма да има кой да изпита.
Засега човекът си има родината на детството. А когато вечер погледнеш в бездънния звезден космос, разбираш, че тази родина не е никак малка утеха.
Повярвай ми, детето е най-мъдрият човек на планетата. Тази своя ненакърнена и неподправена мъдрост то носи от онзи свят, от който се е появило. Светът, за който нищо не знаем. Не е прав обаче Шекспир, че още никой не се е върнал оттам, за да ни го разкаже. Детето е човекът, който се връща оттам и ни го разказва. Само че ние, възрастните, нямаме ушите да го чуем, очите да го видим и ръце – да го допрем. Детето носи мъдростта от оня свят, познанията от оня свят, които са закодирани в него под формата на инстинкти. На безпогрешни инстинкти. При него знанието от онзи свят е абсолютно и живо, защото още е прясно, още е ненакърнено, нешлифовано, необорено. Затова детството е нашата родина. Всеобщата, велика наша родина.
После, когато пораснем, тя се превръща в държава.
А държавата има достатъчно свирепи институции, за да превърне детето в тухла в стената, както го опяха Пинк Флойд. Да го шлифова, да го преправи по свой образ и подобие, да му определи кое е щастие и нещастие, а оттам то да опита дрогата на парите, на алчността, на завистта, на успеха – според актуалните модни тенденции, докато рухне от соломоновското прозрение, че всичко е суета на суетите. А от мъдростта, която е донесло от онзи свят, няма да остане и помен.
Затова и историите в „Момичето, което предсказваше миналото“ са разказани от деца. Те съпреживяват света на големите, докато градят свой свят. Децата разказват за страстите на възрастните, а не както е общоприето – възрастните да разказват за детството си. Защото шлифованите възрастни няма и какво толкова да кажат, освен да се умиляват по отлетялото детство. А децата има какво да кажат. Пък и не се умиляват.
Сто години детство, както сполучливо се изрази Цанко Лалев.
Защо 30 години отказваше да се завърнеш в българската литература след появата на първите ти две книги в края на 80-те и началото на 90-те години? Ти носеше тихо журналистическия си кръст в грижа за насъщния, както впрочем правехме всички, но заедно с това можеше през няколко години да издаваш книга, подобно на нас. Ти обаче не го направи. Защо?
Ами още след Декарт е почнала тази игра на прозрения: „Мисля, следователно съществувам“, „Пиша, следователно съществувам“ и прочие. Е, поне досега не съм чел „Издавам, следователно съществувам“. (Смее се.) Сериозно казано обаче, няма никаква връзка между честотата на издаване и качеството на книгите. Може и всяка година да издаваш и книгите да са добри. Говоря за свестните писатели.
А за моето мълчание – не знам… Може би съм се доверявал на инстинкта на детето в мен, за който стана дума и който, надявам се, съм запазил. Той ми е казвал, че можеш да пишеш, без да издаваш за известно време – за едни трийсетина години, да речем. Те не са чак толкова много, ако питаш Момичето, което предсказваше миналото. Когато прозрем като него единността на времето, ще осъзнаем, че тези откъслеци, наречени години, са създадени единствено за ориентация на онази част от човечеството, която много държи да бъде ориентирана. За другата, която е по-любопитна за звездните ориентири, това няма чак толкова голямо значение.
Знаеш ли, когато нощем полегнеш на двора в Яврово и се загледаш в звездното небе, последното, което ти идва на ум, е да го споделиш с някого. Това, разбира се, не е хубаво. Възпитаните хора не правят така.
Медийното внимание сега изморява ли те, прегорял ли си вече за тия неща?
Аз по презумпция съм прегорял, защото съм от този вид хора, които прегарят от топлината на прожекторите. Има и други, които великолепно виреят в тази топлина, покълват и се разлистват. Въпрос на различни таланти. Не казвам, че едното или другото е лошо. Сега например оная сграда ще се изпълни с 240 жадни за прожекторна светлина субекти и ще настане такова светене, че е възможно чак на народа да му просветне. (Смее се.)
По принцип обичам приглушената светлина, която граничи с тъмнината. Там въображението се чувства спокойно. Харесва ми да стоя в тъмната част на бара и да си мисля. Престоят обаче на границата с тъмнината не бива да бъде прекален, защото става опасен. В този смисъл съм признателен на младата ми жена, че ме измъкна оттам и сега пак си стоя, но дозирано.
А и когато една книга излезе от печат, тя вече не принадлежи само на теб – зад нея стои и голям екип от издателството, с чийто труд е честно да се съобразиш. И да правиш неща, които не са ти чак дотам приятни.
Стойо Вартоломеев и Валентин Георгиев от издателство „Хермес“ и Младен Влашки през годините не спираха да се опитват да те върнат към истинското ти призвание, нека да им отдадем дължимото. Кое обаче наклони везната сега?
Да, Стойо Вартоломеев, Вальо и Младен Влашки правеха и невъзможното през годините, за да ме придърпват към публикуване. Спомням си, как Младен ме уговаряше да допиша новелата „Раждането на Адам“ и да му я дам за списание „Страница“ и го правеше толкова дълго и упорито, че мобилните оператори вероятно още го споменават с добро. Стойо Вартоломеев също положи много усилия в това творческо кандърдисване. Вальо също. Благодарен съм и на тримата. Разбира се, и на теб, човеко, ти също положи безкористни усилия през годините да не спирам да пиша. Е, сега издаването тръгна. Може и да е за добро.
Спомням си със страхотна носталгия гостуването ми в твоето красиво и стръмно село Яврово преди четвърт век. Ти имаше една барачка в двора, където пишеше…
Не е барачка, колиба е, каменна. Метър и половина на два и половина, има си вътре бюрце, легло, печка и два рафта за книги. Потънала е в зеленина и си е много добра. Правихме я с татко, когато бях в пети клас. Още ми върши работа.
Къде пишеш сега? Съумя ли времето и теб да превърне от аналогов в дигитален човек, или още се опъваш?
При първа възможност пак там си пиша, в колибата. Само че в нея не си на ръба на тъмнината, както в бара, там си на ръба на светлината, понесла всичките цветове на тоя свят. Понесла е и тези, които не можеш да си въобразиш. Там е и цветът на самото въображение.
А на дигиталните удобства не се опъвам – пиша си на едно лаптопче, нося си го и в колибата, там има мрежа. Удобно е, че за най-малката справка вече не се налага да тичаш до библиотеката в града, тичаш само за големите справки. А и писането е безшумно, от пишещата машина птиците около колибата се стряскаха и отлитаха. Сега си стоят и надничат през прозорчето към мене, оглеждат ме и подсвирват, не знам дали от почуда, или за подсилване на цветовете. С тях има и една катерица, която е по-прагматична.
Радичков или Хайтов? Господинов или Русков?
За това, кога една проза е станала, си имам едно простичко обяснение, малко примитивно, със заемка от рая. Писателят прави всякакви конструкции, всякакви чудесии с формата на повествованието – да си представим, че ги прави от глина. Всеки се търси стила и си ги конструира, мачка, разтегля и извърта според собствения си усет, въображение и мяра. Кога обаче идва определящият момент, дали една проза е станала? Ами моментът, когато на тая глинена направа трябва да се вдъхне душа, за да оживее. Казвам го с искрено примирение пред божественото, защото на човек не му е дадено да бъде божество, но му е дадено да вдъхва душа. Или поне на някои. Това е решаващият момент, когато глинената конструкция оживява, раздвижва се и кара читателят да отрони сълза, да се разсмее или да се препълни с гняв. Иначе, колкото и съвършена да е, си остава умозрителна глинена направа, която може да впечатли единствено някой друг майстор грънчар. Та това е – пишещият трябва да може да оживява глината.
А на четиримата писатели, които изброи, това им се отдава. И това е общото в различията им.
Аз написах един разказ, „Трудов стаж“, който влезе в книгата ми „Лала Боса“. Тук е мястото да изясня, че той е вдъхновен от периода, когато двамата с теб работехме в едно списание, чиято редакция се намираше на шестия етаж в един дълъг блок в „Дружба 1“. Как гледаш на този период от живота си, когато се опитваше да завоюваш София?
Чудесен разказ е този „Трудов стаж“. Веднага долових първопричината за написването му. Това беше един див, приключенски, отчаяно неразбран и вдъхновяващ период. С дъх на опушен ентусиазъм, с дъх на еротика. Е, поне за някои…
Онази година си беше една машина за минало. В онзи кратък срок направихме толкова минало, че сега още дълго време ще го съпреживяваме и обмисляме. Може и да напишем нещо за него. В името на някоя и друга истина. Пикасо казва, че ако имаше само една истина, нямаше сто художници да нарисуват по сто различни начина една и съща ябълка. Вярвам му. Та тогава посегнах с детска страст към ябълката, която беше всичко друго, но не и самата София. То какво има за завоюване в нея. Виж, да завоюваш ябълката – това си е направо чест. Дори и тримата братя в този момент да спят.
Какво ново да очакваме в близко време от писателя Красимир Димовски? Питам те от името на всички, прочели вече „Момичето, което предсказваше миналото“, защото твоята проза води до пристрастяване.
Това за пристрастяването е добро – някои големи писатели го умеят. Надявам се един ден и при мене да се получи, и аз като другите пишещи си ходя с тази маршалска надежда в раницата.
Иначе текстовете, които занесох на моя издател Стойо Вартоломеев, се оказа, че са за три книги. Следващата, която вероятно ще види бял свят, е сборник с четири новели, казва се „Ловецът на русалки“. И там преследвам цветовете на думите, доколкото мога. А по-следващата е роман, нарекох го „Дневникът на една П“. Убеждават ме да сменя заглавието на всяка цена. Но не мога. Както казва Тезеят от романа: „Не можеш да спасиш този, който не иска да бъде спасен. Аз да не съм Христос, че да спасявам насила!“ Склонен съм да му повярвам, защото той е видял как музиката тръгва между бедрата на едно момиче. Та така – мисля, че романът е корав и може да понесе някой скандал.
А после искам да напиша един роман за две успоредни превратни години. Дължа го на татко.
Засега обаче нека си поживее още „Момичето, което предсказваше миналото“. Което знае възрастта на бог. Наскоро едно друго момиче с остър ум, след като беше прочело книгата, ми каза: „Знаех, че има адвокат на дявола, но не знаех, че има и адвокат на бога“. Приех го като комплимент.
Иначе това са просто разкази за очовечаването.
А човечеството спешно се нуждае от очовечаване.
