„Тони Ердман“ е филм, който сякаш пораства с нас и „в нас“ – докато го гледаме, но и след това.
Смесвайки социална критика, семейна хроника и драматична комедия, Марен Аде е създала забавен и емоционално зареждащ филм, от който се очаква да „повлече крак“ в обновяването на немското кино.
„Тони Ердман“ е историята на Винфрид и Инес, баща и дъщеря, които с течение на годините се превръщат в непознати един за друг. Той е свикнал с улегналото си всекидневие, между учениците, старото куче и възрастната си майка, докато тя е „заточена“ в Румъния, където се е превърнала в делова жена, без емоции и скрупули. Редките посещения, които връщат Инес в родния град, са бързи и белязани от безкрайни телефонни разговори, поглъщащи цялото й внимание. Бащата напразно проявява интерес към живота на дъщеря си, но младата жена отклонява всеки опит за разговор. Натъжен от тази загуба на контакт, Винфрид решава да я посети изненадващо в Букурещ, където Инес работи за голяма немска компания. Той пристига без предупреждение и тя не крие раздразнението си. Добре организираният й свят изглежда съвършен, до мига, когато баща й задава въпроса: „Щастлива ли си?“. Щастието за Инес е променлива величина без значение, също както и забавлението – излизането й с приятелки прилича на бизнес брифинг, а любовният й „обмен“ се свежда до следобеден секс с амбициозен колега. Неспособността й да отговори на въпроса на Винфрид бележи началото на криза. Една перфектно смазана машина постепенно започва да поддава под многобройните опити на бащата, несръчни и трогателни, да си върне „съучастничеството“ на дъщерята. Този тромав мъж, от когото тя се срамува, прави всичко възможно да й помогне да преоткрие смисъла на живота, измисляйки един персонаж: шегаджията Тони Ердман…
Също като това сюжетно описание „Тони Ердман“ отделя много време да ни запознае с основните си персонажи и техния светоглед. Удивително забавен и непредсказуем, диаболичен и бурлесков, филмът страда единствено от малко преувеличеното си времетраене (162 минути). Никой епизод не е излишен, просто вътрешната им продължителност на моменти приспива вниманието и размива емоционалния ефект.
Немската режисьорка Марен Аде става известна с „Гора за дърветата“ (2005) и „Всички останали“ (2009), отличени на фестивалите съответно в Сънданс и Берлин. Третият й пълнометражен проект – „Тони Ердман“ (носител на наградата на ФИПРЕССИ от Кан и наградата LUX на Европейския парламент през 2016) е вълнуващ портрет на едни баща. Филмът е своеобразна кръстоска от сдържана емоция и откачена карикатура, сякаш Вим Вендерс от времето на „Париж, щата Тексас“ (1984) е протегнал ръка на Блейк Едуардс от „Партито“ (1968). Чрез обезоръжаващия си натурализъм и пречистващ реализъм „Тони Ердман“ напомня по някакъв начин и за течението „Догма“ и поставя съществени въпроси, като в същото време постоянно забавлява зрителите с вдъхновяваща креативност. Филмът крие доста изненади, точно като главния си персонаж.
На пръв поглед разказът напомня рентгенова снимка на конфликта между две поколения, които не гледат на света по един и същи начин, нито му придават еднаква стойност. Бащата е шут, номад и веселяк по душа, а дъщерята е сериозна, отдадена на кариерата си. Винфрид е ексцентрик, който не пропуска случай да изненада и смути околните с хапливия си хумор тип „каменно лице“ (и с любимата си зъбна протеза). Творец и идеалист, той явно се е провалил в желанието да предаде своите ценностите на дъщеря си и тя се е превърнала в истински малък войник на пазарната икономика, висш кадър в офис за международен одит. Всекидневието на Инес е всичко друго освен вълнуващо. Разкъсвана между необходимостта да следва корпоративните правила и срама, породен от натрапването на своенравния си баща, тя първоначално прави компромис, примирявайки се с присъствието му, а в последствие е откровено шокирана от неговата трансформация в Тони Ердман. Някъде в този момент филмът прескача рамката на социална сатира (за богатите и бедните, Изтока и Запада, бизнеса и природата), за да се превърне в емоционален портрет на взаимоотношенията баща–дъщеря.
Режисурата е дискретна, но ефикасна. Отхвърляйки психодрамата и сантименталността, Марен Аде намира верния тон, смесвайки диалози с полутонове, многозначителни мълчания и абсурдни отклонения, без да изпада в авторска самовглъбеност или живописна демагогия. „Искаше ми се всяко решение, взето от героите, да изглежда правдоподобно – признава режисьорката. – Но въпреки че реализмът доминира в тона, държах да присъстват и някои магични моменти, които са самата същност на киното“. Дозирането на документалния натурализъм, необичайните „отклонения“ и експлозивните комични сцени създават непредвидим контекст. И докато следим персонажите (актьорите Петер Симонишек и Сандра Хюлер са чудесни) почти в реално време, в коя от коя по-шантави ситуации, усещаме отчетливо собствените си емоции, люшкащи се от смях до емоционална равносметка. „Тони Ердман“ е еклектичен, наелектризиращ филм, изпълнен с много човечност, който сякаш пораства с нас и „в нас“ – докато го гледаме, но и след това.
