0
1622

Човешката душа, разпната

40 години от смъртта на Атанас Далчев

Опелото му беше в „Свети Седмочисленици”. Имаше много хора. Изпращахме Поета, заради когото и занапред ще я има опората за всеки, решил да премине през лабиринта на живота си с повече смисъл и достойнство.

Далчевата поезия, критическите му текстове, неговите “Фрагменти” и преводи са цялостна визия за “мястото на човека“ в света. Завидната култура на поета се вплита органично в същината на творбите му, поради което те са една философия за човешката участ.

Веднъж, като си говорехме за Далчев, Александър Геров ми каза, че „враждите между хората ще отминат и тогава ще се създаде едно хармонично човечество. Тогава преживяното от Далчев ще бъде настояще и ще подхранва душата на съвременника.” Човечеството едва ли някога ще стане хармонично, но Геров беше прав, че поетът ще подхранва душите ни.

„Мен безкрайно ме интересува въпросът за вътрешната свобода. Това за мен е върховен въпрос и това е въпросът на моето творчество. Ако аз не съм независим като съзнание пред света, какъв е смисълът на моето съществуване. Аз дълго търсех отговор и го намерих у Достоевски. Светът може да бъде каквото иска, но аз съм човек и следователно съм свободен да не го приема.”

„Пред безсмислието на живота още по-страшен ставаше за мене социалният въпрос. Аз не вярвам в разрешаването му. Но това не значи, че от дълбочината на цялото си сърце аз няма да издам вик на болка за другите.”

Мислите са на Атанас Далчев. Те са въплътени в словото му и в неговата личност, неизменно независима и свободна. Това е Далчев, чужд на едноизмерното и лекомислената бодрост, за да разбере своевременно, още съвсем млад сложността и несигурността на съществуването. И за да премине през живота с непоколебимостта на своя идеал за „човешката душа разпната“ (Александър Геров). Това е Далчев, толкова мъдър и човечен и когато пише, че се променят само нещата, а “човекът остава същият”. Човекът, какъвто го е видял и осмислил, напомня за едно конкретно време, но същевременно е с характерното за човека изобщо. И още. Далчев казва, че всичко е “обречено на загиване“ и че “духовните дела” остаряват по-бързо от “материалните неща“. Само че неговото творчество няма да остарее. Поради казаното дотук и защото не всички от „духовните дела“ са изначално обречени.

Персоналистичен поет, той е чужд на колективизма, отричащ самостойността на отделния човек, на личността. Той се опълчва срещу всичко, превърнало човека в “зид, на който се лепят афиши” („Носачи на реклама“). Когато “видните” поети възхваляват “генералната линия”, Далчев пише стихотворението си “Грешният квартал”, една метафора на противната действителност. А чудото той не открива в прославяните строежи, а в “задните дворове”, в ежедневието на хората. За него чудото е там, където “животът пълно се разкрива”. Защото тъкмо там има спонтанност, естественост. Смисълът за поета е тук, на грешната ни земя, в нашия обясним и неосъществим порив да бъдем навсякъде, където “могъщо и безкрайно бий животът.” Смисълът е в изповяданото в “Молитва”, в “Кукувица”, в “Ангелът на Шартър”, в “пътя към света” и към човека, който трябва да извървим с отговорност, с вдъхновение и смирение.

За него “Един принцип, който иска да обясни безусловно всичко, в действителност не обяснява нищо.” Принципът на властта, която го пренебрегва и унижава, е точно такъв. Радой Ралин ми рече веднъж: „Неговите “Фрагменти” не са плод на умувания, а са вътрешен протест срещу измамите, които се налагаха в печата. С тях той се опитваше да помогне да излезем от заблудите, да оставим съмнителните ценности. На насаждането той отговаряше със своята виталност, предизвикана не от самочувствието на самодоволния, на еснафа, на лъжепобедителя, а на духовно богатия, на вътрешно усъвършенствания човек.” Радой Ралин ми сподели още, че със своите “Фрагменти” поетът създава “универсална философия за изход от злото”. Мисля, че думите на Ралин се отнасят и до стиховете на Атанас Далчев.

Неговото неподкупно поведение, моралната му позиция, неговият стоицизъм през времето на “безименната пустота” (”Мълчание” ) – всичко това бе рядко явление. Мислейки и в тази насока за Далчев, ще възкресим отново представата си за човека, който е сред най-големите личности в духовния живот на нацията.

Колкото до неговите “Фрагменти” и до критиката му, и аз ги отнасям към най-доброто в нашата моралистична и критическа литература. В жестоко време, когато лъжата и насилието напират отвсякъде, Далчевите “бележки” за литературата, за морала и различните аспекти на живота са като опорна точка за духа. Писателят Георги Марков казва: “От тях вие можете да научите за днешна България повече от дузина дебели романи, събрани заедно. Защото това са чувствителни наблюдения на мислещ човек, който дири истината”. И който я намира, бих добавил. Когато четем, че “богатите със събития епохи са повърхностни. От много преживявания хората нямат тогава време да се вдълбочат”, веднага се досещаме коя е епохата. Разбираме веднага и какво има предвид Далчев, написал, че “с куршум можеш да убиеш човека, но не и идеала. Да унищожиш идеала има само едно средство: да му дадеш да се осъществи”. Това, което Далчевото творчество внушава, говори за силен характер. “Един писател, казва поетът, личи и по това, което той не си позволява да пише”. Известно е, че Далчев няма нито ред, който да го компрометира морално. Георги Марков изрично споменава този факт в есето си, посветено на поета: “Нито за момент той не позволи на лепкавия фалш на епохата да проникне в свещеното му лоно. Нито за миг той не се ангажира с идеологическа търговия, с евтини делнични успехи. Той не написа нищо, с което да се възхити, преклони или подмаже на една власт, която беше враг на цялото му артистично кредо“.

Поезията му ни говори, че изначалната отчужденост от света е поносима само при наличието на диалог между хората, при това в самия ход на привидно обикновеното ни ежедневие. Непонятната и недостъпна сложност на далечното може да го заинтригува, да възбуди въображението му, но поетът търси яснота и сигурност. Той разбира, че ако може да ги постигне, макар и не завинаги и само донякъде, трябва да ги търси на друго място. И Далчев го посочва: земята, единствено “тая греховна мъничка земя” („Среща на гарата“) е домът на човека, смисъл на живота му, източник на човешката му възможност да бъде.

Самата му поезия, разбираща същността и предназначението си в “одухотворяването на нещата “, схващането му, че в основата на поезията “лежи въображението“ ни казват, че той мисли и за неизвестното, трансцендентното. Но да напомня и за убеждението му, че „трябва да се придържаме о конкретните неща. Те ни предпазват от общите фрази и големите, но празни думи“. Затова според мен Далчев е близък на Гьотевата трезвост и неговия възглед, че трябва да осмислим живота си в порядъка на известното и разумното, на предоставеното като възможност и предел от природата ни.

Интуицията на Далчев, философията му за човека, проникната от топлота и от чувството за състрадание – ето причината да заеме страната на човека. В своята поезия той го представя като сложно и противоречиво същество. Далчев знае, че „живото живее в грях“ („Камък“). Измъчва се заради ужасното, на което сме способни. И въпреки това поетът ще каже в „Павилионът на мира“, че човекът е „най-голям капитал“, „човекът е незаменим“. На него му е чужда „героическата“ концепция, представяща човека неправдоподобно. Далчевият човек е сред превратностите на историята и живота. Той минава през света като чужденец, както пише поетът в „Нейде в Русия“. Но той е също и устременост, същество със своята неумираща надежда за чистотата на живота във „градините, където са играели деца“ („Сняг“). Далчевият човек е от плът и кръв, едновременно слаб и силен, закодиран с потенциала да не бъде, но и да бъде! Поетът не вярва в утопичните проекти за “преправянето“ му посредством някаква идеология. Стиховете му, интонирани с чувството на съкровена съпричастност към човека сред издевателствата и безправието на социума, стигат дотук. Те не апелират за преустройство с радикализма на революциите. Защото Далчев е осъзнал нелепостта на изкуството, ако се подчини „на чужда нему цел“.  

Встрани от “големите, но празни думи“, Далчев ни въвежда в света на дълбоки идеи, които го вълнуват през целия му творчески му живот. В част от стиховете му животът се разкрива като несвършващо страдание и безсмислие. Абсурдният човек на Камю живее с трайното си чувство за безсмислието. Но Далчевият субект, изпитвал го на свой ред, е почувствал, че все пак има спасение. Изтерзан, страдащ и самотен, той има предчувствието за друг възможен живот. Изгубил “зарад книгите живота и света” (”Книгите”), той се надява да намери излаз към жадуваното съществуване. Изстрадва трагизма, който се дължи на мъката от натрупаното познание и на това, което е видял и преживял наяве. Но в живота не всичко е трагедия и абсурдът, както мисли Далчев, е релативно понятие. В познанието на вековете, събрано в човешкия опит и книгите, има и окриляващи истини. Отбелязвам „Книгите“ заради описаната ситуация. Тя ни кара да почувстваме напрежението на едно самосъзнание, раздвоено между своята отчужденост и жаждата за друг живот. Подсказва ни за драмата на духовния човек, който не иска да загърби нито книгите, нито порива си към живия живот. При Атанас Далчев е постигнато едно трудно, но оправдано равновесие. Останал верен на книгите и тяхната мъдрост, поетът ще стои и пред разтворената книга на динамичното битие, пред чудото на живота, заради което с кураж преминава през мрачните му пространства.

В стихотворението му ”Пролет” “изгубената пролет” е видение на субекта, в което стремежът му е увенчан с победа и той изпитва щастие от своята самоосъщественост. Тази “пролет” е тържество на озарения дух, разчупил оковите на предишния си живот. Далчевият субект се “отрича от учените книги” и се добира до жадуваната идентичност. Той усеща в живота си повече смисъл, защото е отхвърлил бремето от “скърби и злина”. Съществуването му отхвърля многото “имена”, с които преди се е идентифицирал. Това е вече празничен живот, битие на простотата, “лекота на битието” (”Ще сляза лек и весел/ по стълбите запял”), една пречистеност и невинност. В това видение няма нищо от греховността на света, в него всичко е прозрачно и чисто като детския живот. Лирическият субект, погълнат от щастливата си представа, се вижда как сваля и “тясната яка”. Следователно той повече не е обусловен, конвенционален. Би могло да се каже, че той престава да бъде част от “цивилизацията” с нейния изкуствен и усложнен живот. “Превърнал” се на прост каменар, който не стои вглъбен над “учените книги”, той няма да узнае повече “съмнения, ни страх”. На “каменния мост” ще го очаква самият живот с образа на жена, чиито къдри са “увиснал черен грозд”. Всичко, за което се говори в “Пролет”, е само видение. Но представено осезаемо и вдъхновено, то доказва колко дълбока е Далчевата идея за човешката участ и като просветлено самонадмогване. Така към мислите си за смъртта (интонирали още атмосферата на ранното стихотворение „Болница“), към изреченото в „Повест“, че съществуването му е „зла измислица“ поетът е прибавил и споделеното за човешката жизненост, която търси и намира смисъл. За това узнаваме от “Нищий духом” и “Молитва”, от “Работник”, “Ангелът на Шартър”, “Кукувица”, “Задните дворове” и “Среща на гарата”. Както и от други творби, където се чува гласът на надеждата.

Поетът знае, че сетивата се изхабяват, а старостта с нейните мъчителни предизвикателства е неизбежна. Преходността на съществуващото, отколе тема на философията и литературата, се откроява и в неговото творчество. Безсмъртието, жадувано от плътта, е невъзможно. Животът в повечето случаи е страдание и неуспех. Но Далчев е разбрал и другото – че в нас е заложена и способността да преобразим нелеката си участ.  

Далчевият субект от “Повест” е така различен от героя в “Работник”. За него поетът казва: “Той е един добряк с лице широко/ с малки, но усмихнати очи”. Смисълът, той го подчертава изрично, е само тук, под лампата, където са близките, които го очакват и които са въплътения му дълг. Във “Вечер” прозвучава Далчевата тъга, породена от чувството, че не можем да бъдем “навсякъде, където/ могъщо и безкрайно бий животът”. Но в “Среща на гарата” поетът повече не я изпитва. Над него са “гроздовете звездни” и тяхната “красота и мощ” е опияняваща. Но там, в необятните пространства на вечността го няма смисълът. Там нищо не го очаква и затова Далчев избира вместо далечното светлината на онези две лампи – едната, грееща над главата на работника. И другата – в неговия дом, където е пак понятното и спасяващата „безсмисленост щастлива“ (“Задните дворове“ ).

Далчев, също като Камю е изпитвал неведнъж усещането, че живеем в една “десакрализирана” история. Човекът е твърде обусловен от историческото време. Навсякъде гърми гласът на суровия разум, на агресията и вулгарния практицизъм. Но – “вън от всяка сложност”, “простота”, “радостта на невинното дете” – ето ги измеренията на автентичния живот. Те ще ни помогнат да се спасим. Семейството в “Работник“ е вече една спасена общност. Изповяданото в “Нищий духом” изтъква спасителната повеля на любовта и на простотата, така трудно постижима понякога. Но обдарения с нея и любовта ще разполага с „блаженството на нищий духом“. Той ще бъде щастлив като незнайния и весел обущар от стихотворението, който кове с песен “обущата на всеки“. И който, завръщайки се вечер при семейството си, ще вижда в съня си “на рая портите разтворени“. Далчев е за този живот извън парадното, извън онази нетърпима и поразяваща сърцето условност на изкривеното, подправеното съществуване. Затова и превръща „задните дворове“ в едно понятие, заредено със смисъла на кредо. Тези „задни дворове“ са контрапункт на „Грешният квартал“ на живота и на лицемерните и сурови фасади в лъжовната социална действителност. Колко са различни те от пустия парижки двор, озвучен единствено от тъжната цигулка на скитащия музикант (”44, Avenue du Maine”). Това е така, защото Далчев иска да живее „като всички хора” („Молитва“), да се окаже извън „всяка сложност“. Преди е страдал, че не може да бъде като другите, макар че и тогава се е случвало да изпита радостта, че съществува. Доказва го стихотворението му “Младост”, където битието тържествува. Утрото изкукуригва “на двора”, чува се веселото бръмчене на мухите, а младият поет крачи безгрижно и унесено по улиците на града, сплитайки “внезапно звъннали слова”. Доста по-късно той ще се чувства покорен и от непретенциозното ежедневие на хората в “Задните дворове”, където грижите не са тегоба. За него “тези грижи малки” са истински празник. Тук, където царува неподправеният живот, няма място за самотата на изтънчения и уморен от познанието дух. “Гръмките тупалки” върху килима, смехът и говорът, чуруликането на птиците и децата сътворяват музиката на живот, различен от мрачните внушения на “учените книги”. “Задните дворове”, нека да го кажа и с тези думи, е славослов на естествения живот. Ако има поезия в човешкото битие, тя е тъкмо в този живот.

Така стигам и до “Ангелът на Шартър”. Търсеното спасение е намерено. Поетът не знае не само името и чина на ангела, “спрял на Шартърската катедрала”, но този път забравя изобщо, че животът е греховен. Ангелът, “слиташ като птица”, благославя целия свят – “и човека/ ведно със слабите треви”. Най-сетне в “подлунния свят” няма повече гибел. Благославящата ангелска ръка е направила живота добър и истинен. Ангелът на Шартър е призвал самото битие да разцъфти “като старинна стъклопис”. Светът е престанал да бъде антиномичен. Съзнанието на поета обхваща живота без намесата на заучените понятия и дефиниции. Изпитаното озарение, видението с ангела, носещ в десницата си “не меч и смърт, а благовест”, доказват, че у Далчев е настъпила промяна. В “Ангелът на Шартър” е жадуваното от него освобождение. Човешката участ е станала онази отвореност на духа, която Ясперс назовава “трансценденция”. Тук поетът разкрива на какво е способен креативният дух, издигнал се високо над потискащата емпиричност. Това е равнището на трансцендентното, където са Смисълът и свободата.

Далчев винаги е обичал живота и сякаш за него се отнасят думите на Албер Камю, че “в привързаността на човека към живота има нещо по-силно от всички неприятности на света”. В привързаността на Далчев отчетливо се чува гласът на плътта и жадният за истина глас на духа, който звучи в “Молитва”, “Ангелът на Шартър” и само там ли. Той изпитва ужасите на живота през едно прокълнато столетие на отчуждението и насилията. Нали заради това бе написал, че „днес от желязо е света“ („Човек бе сътворен от кал“). Но шартърският ангел му открива “пътя към света”. Четейки “лист по лист” онази тайнствена “книга на битието” (”Кукувица”), въпреки преживяното той намира живота, но и занапред няма да го напуснат терзанията и тревогите му. Ето го значимото у Далчев, неговата мъдрост, че въпреки всичко болката остава. Защото животът е „безсмисленост щастлива” („Задните дворове”), но и необратимото ни чезнене, изразено с толкова драматизъм в завършека на „Вечер”. А по-късно и със споделеното в стихотворението му „И сърцето най-сетне умира“. Намерил пътя към живота, без да се отказва от надеждата, Далчев ще остане до самия си край и с мисълта за безутешното в човешката участ. И това е заради парадокса на тъгата, за който Чоран казва, че „тя ни привързва към света, колкото и ни откъсва от него”.

С пословичната си скромност той се бе нарекъл “автор на изречения”. Но тези “изречения“ са просветленията, до които стигат само творци от неговия ранг. Иван Пейчев ми бе споделил, че Ботев и Далчев са двете начала на поезията ни. Далчев бе научил за казаното и в писмо до един поет от провинцията споделяше: “За отношението на Иван Пейчев към поезията ми зная, той го е изповядвал и пред други и аз съм му дълбоко признателен за това. Но винаги съм се питал какво е привличало тоя чист романтик и бохема към един прозаичен човек – е, хайде да не скромничим – към един човек, влюбен в прозата на живота. Сигурно това, което кара капитаните да мечтаят от време на време за брега”. Многозначителна е тази самохарактеристика. Дълбоко съдържателни са и признанията му, че е “приватен поет” и “метафизик в конкретното”. И в тях е пак истината за него, за облика му като творец и за спецификата на подстъпа му към човека и света. Сътворил съдбата си, Атанас Далчев живя и твори с онази трудна благодат, споходила малцина и в нашата литература.

Опелото му беше в „Свети Седмочисленици”. Имаше много хора. Изпращахме Поета, заради когото и занапред ще я има опората за всеки, решил да премине през лабиринта на живота си с повече смисъл и достойнство.

Божидар Кунчев е литературен критик, професор в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор е на книгите „Един бял лист, едно перо” (1981), „Александър Вутимски” (1984), „Иван Пейчев” (1986), „Александър Геров” (1987), „Поглед върху поезията” (1990), „Насаме с Гъливер” (1997), „Човешката участ в творчеството на Атанас Далчев, Александър Вутимски и Александър Геров”(2003), „Да отидеш отвъд себе си” (2007), „Когато времето кристализира” (2012) и др.